На тавана и под него
На С.
Имаше нещо на тавана. Някой сякаш режеше дъски с трион и после ги хвърляше върху пода над леглото ми. Болеше ме главата. Исках да изпия кофа вода и да оглушея, за да не чувам смахнатия маниак, влюбен в труда с пот на чело - сутрин, на тавана. Жаждата имаше вкус на умряла риба, накисната в ацетон. Станах.
В банята се подхлъзнах и се пльоснах сред локва от повърнати пържоли и кюфтета с лук. Не бяха мои, аз съм вегетарианец. Хванах се за ръба на ваната и се преметнах вътре. Изхвърлих гащите през борда, сред клоаката на морето от вчерашни остатъци и шумата на несъществуващи спомени. Пуснах водата. Бях като корсар на потъващ кораб, знамето на който щях да вдигна преди да потъне - с достойнство. Хванах го с ръка и го огледах - беше смачкано, провиснало и меко, изхабено да виси на вятъра, сред бурите на загубени битки.
Може би освен онази, последната - когато връхлетях върху своенравната, грациозна яхта, плуваща в несигурното море на спомена. Когато я приближих, бях трогнат от красотата, с която криеше тъгата си. Гордостта й ме разколеба, но само за миг. След продължителна обсада тя се преви пред решителността на разветия ми флаг с покорство и възхищение. Винаги ще помня платната й с цвят на горчив шоколад, развети от морския бриз на фона на далечната плажна ивица и двете заоблени мачти, между които примамливо чернееше процепът към трюма. В уютния му мрак, сред уханието на жасминов лубрикант и тръпчивата миризма на невен - в топлата солена влага на този разтворен морски дар се почуствах у дома. Навлизах в него победоносно, с наслада и страст, от която въжетата на кораба свистяха, а пенестата диря на килватера, раздираща морето, се къпеше в белите пръски на любовен екстаз...
Ще прибера знамето, стига е плющяло на вятъра - уморено и ненужно. Морето все още шумеше в рядката ми корсарска кръв, а вода ме покриваше до брадата. Гмурнах се с надеждата да е за последен път. Когато изплувах, къщатата гъмжеше от вируси на тишина. Размазвах ги с шляпане върху дюшемето и ги пращах право там - по дяволите, в специалния ад за нискочестотни звуци. Главата ми димеше, олекнала от метафорите - обикновени рецидиви на лош махмурлук. Ослушах се за още тишина. Само хладилникът вибрираше немощно в кухнята. Трополенето е било финал на кошмар или тичащи от радост плъхове, казах си.
Яхтата беше отплувала към далечни северни морета, нагъчкани с дъждовни острови. Дали ще я прегърна отново?! Жълтите стени на стаята високомерно мълчаха. От тавана се посипаха сламки и горе нещо се сгромоляса. Леки стъпки притичаха и заглъхнаха някъде в отдалечения край. Взех цигара от смачканата кутия и запалих. С облекчение поех дима и преди да го изпусна, мазилката се откърти, а таванът се стовари отгоре ми.
Бях посолен с кирпичен прах, плява и вар - кухнята се скри в сив облак строителен пушек. По пода се въргаляха стръкове от папур и изсъхналият труп на умрял плъх. Косата ми се напълни с миши изпражнения. Цигарата отхвръкна към мивката върху камарата неизмити чинии, натрошени от парчетата паднал хоросан.
Издишах дима и погледнах нагоре - през дупката учудено надничаше щърбата усмивка на разпопеният поп Златко. Подпираше се върху гредата на пода да не падне, а калимявката се беше изхлузила над едното му око и сякаш тарикатски ми намигаше: Гледай каква дяволия свърших, а!?
- Ти какво правиш там бе, разпопен идиот такъв? - развиках се аз. - Имане ли търсиш пак или на дявола копитата. Сега ще дойда да те пребия.
- Чакай бе, адаш - задърдори попът, - не се люти, не е угодно Богу така да се сърдиш. Исках да ти оправя електрическата инсталация...
- Ще те оправя аз ей сега, като дойда!
Отидох в другата стая да си обуя джинсите. Корсарската кръв на роден в полето селянин зашумя в мен. Върху праха по пода оставаха босите ми стъпки.
- Онзи ден в кръчмата рече, че нещо не е наред с инсталацията и аз дойдох да я видя! - провикна се с надежда попът.
Обух се и се върнах в кухнята. Погледнах надвесеното над мен пребледняло лице с накривена, омотана в паяжини калимявка.
- Попе, ти наистина си идиот! - казах и се разхилих. - Онази вечер освен за тока споменах и за едни жълтици, дето прадядо ми скрил на тавана. Затова сега шеташ по тавана ти, затова!
Излязох на двора, взех стълбата и я подпрях на гредата, на която клечеше отчето.
- Хайде слизай, че ще паднеш. Това за жълтиците беше майтап, да ти видя акъла! Друг път, като чуеш за ток и за вода, попадията да те върже с въже. Жълтиците още дядо ги е прибрал, когато правил ремонт на къщата. Цялото село знае, само ти не.
- Ами защо не каза, че е такава работата бе, адаш, а се майтапиш с мене. Гледай сега каква поразия направихме - пъшкаше той, докато се препъваше в мръсното расо и слизаше по стълбата. - Гледай, чиниите и те всичките станали на сол!
Попът го разпопиха преди две-три години. Към шейсет и пет годишен е, с рядка брадица и живи като на зверче очи. Служеше в нашата църква "Рождество Христово". Погребения, празници, няколко венчавки и кръщенета, това му беше работата за цяла година. Най-вече погребения. През тези години всичко вървеше добре, само дето отчето много често пътуваше и все го нямаше в село. Налагаше се бабите да викат поп от града за опелата, но бяха свикнали, не се оплакваха. Попадията обясняваше, че отчето е в митрополията на съвещание. Мислехме си: Поп Златко ще стане постоянен заседател на някое вечно съвещание за преходноста на всичко останало. Оказа се обаче, че той има един порок - беше патологичен иманяр.
Баба Генка, осемдесет и кусур годишна вампирясала старица, живееше в къщата до църквата. Една вечер късно през нощта, като ходила по нужда, видяла че нещо свети в храма - проблясват някакви светлини и се шуми вътре. Въх, крадци - рекла си - ще откраднат Христосчо! Отишла и събудила комшиите. Обадили се по телефона на полицията в града и излезли да ги чакат. Като дошла колата, шепнешком обяснили каква е работата. А баба Генка с треперещи ръце бутала полицаите към двора на църквата и фъфлела: Хванете ги, хванете ги, тез зулумджии! Христосчо ще откраднат! Тя имаше предвид единствената ценност на църквата - икона на Христос Пантократор от 18 в., рисувана от неизвестен зограф. Гордостта на селото.
Полицаите извадили пистолетите и нахълтали вътре: Стой, ръцете на тила! - развикали се. Човекът хвърлил мотиката, клекнал в дупката и скрил главата си с ръце - от срам. Полицаите му сложили белезниците и чак сега познали в мрака попът , който копаел на треперещата светлина на свещниците и кандилата. Какво правиш тук по това време бе, отче, не те ли е срам! - рекли полицаите. Ами аз нищо, момчета - замънкал попът. - Исках да оправя водопровода, че течеше вода. Църквата бедна, няма пари и си рекох аз сам... Полицаите го качили на колата и го откарали в града.
Отнякъде чул и недоразбрал отчето, че в олтара имало заровено имане на някой от предните попове, още от турско, който между погребения и кръщенета работел хайдутин. И решил попът да копае в олтара, в самата светая светих на храма да търси злато.
След два дни полицаите го пуснаха. Веднага на другия ден го привикаха в митрополията - тоя път наистина на съвещание. Владиката сдъвкал калимявката му, ударил я в земята и го направил безработен слуга на Господа. Като всички нас.
Оттогава цяло село му вика на попа Златко, макар всъщност името му да е Гергин.
След като ремонтирахме тавана вкъщи и изпихме една каса бира, отчето изчезна от селото. Чу се, че заминал да бере маслини някъде на юг.
А аз останах да сънувам яхтата с кехлибарени платна, сред шума от прибоя на пресъхнало море и вкаменена във вените ми най-обикновена кръв.
Когато съм буден, чувам тупуркането на тичащите по тавана плъхове.
Имаше нещо на тавана. Някой сякаш режеше дъски с трион и после ги хвърляше върху пода над леглото ми. Болеше ме главата. Исках да изпия кофа вода и да оглушея, за да не чувам смахнатия маниак, влюбен в труда с пот на чело - сутрин, на тавана. Жаждата имаше вкус на умряла риба, накисната в ацетон. Станах.
В банята се подхлъзнах и се пльоснах сред локва от повърнати пържоли и кюфтета с лук. Не бяха мои, аз съм вегетарианец. Хванах се за ръба на ваната и се преметнах вътре. Изхвърлих гащите през борда, сред клоаката на морето от вчерашни остатъци и шумата на несъществуващи спомени. Пуснах водата. Бях като корсар на потъващ кораб, знамето на който щях да вдигна преди да потъне - с достойнство. Хванах го с ръка и го огледах - беше смачкано, провиснало и меко, изхабено да виси на вятъра, сред бурите на загубени битки.
Може би освен онази, последната - когато връхлетях върху своенравната, грациозна яхта, плуваща в несигурното море на спомена. Когато я приближих, бях трогнат от красотата, с която криеше тъгата си. Гордостта й ме разколеба, но само за миг. След продължителна обсада тя се преви пред решителността на разветия ми флаг с покорство и възхищение. Винаги ще помня платната й с цвят на горчив шоколад, развети от морския бриз на фона на далечната плажна ивица и двете заоблени мачти, между които примамливо чернееше процепът към трюма. В уютния му мрак, сред уханието на жасминов лубрикант и тръпчивата миризма на невен - в топлата солена влага на този разтворен морски дар се почуствах у дома. Навлизах в него победоносно, с наслада и страст, от която въжетата на кораба свистяха, а пенестата диря на килватера, раздираща морето, се къпеше в белите пръски на любовен екстаз...
Ще прибера знамето, стига е плющяло на вятъра - уморено и ненужно. Морето все още шумеше в рядката ми корсарска кръв, а вода ме покриваше до брадата. Гмурнах се с надеждата да е за последен път. Когато изплувах, къщатата гъмжеше от вируси на тишина. Размазвах ги с шляпане върху дюшемето и ги пращах право там - по дяволите, в специалния ад за нискочестотни звуци. Главата ми димеше, олекнала от метафорите - обикновени рецидиви на лош махмурлук. Ослушах се за още тишина. Само хладилникът вибрираше немощно в кухнята. Трополенето е било финал на кошмар или тичащи от радост плъхове, казах си.
Яхтата беше отплувала към далечни северни морета, нагъчкани с дъждовни острови. Дали ще я прегърна отново?! Жълтите стени на стаята високомерно мълчаха. От тавана се посипаха сламки и горе нещо се сгромоляса. Леки стъпки притичаха и заглъхнаха някъде в отдалечения край. Взех цигара от смачканата кутия и запалих. С облекчение поех дима и преди да го изпусна, мазилката се откърти, а таванът се стовари отгоре ми.
Бях посолен с кирпичен прах, плява и вар - кухнята се скри в сив облак строителен пушек. По пода се въргаляха стръкове от папур и изсъхналият труп на умрял плъх. Косата ми се напълни с миши изпражнения. Цигарата отхвръкна към мивката върху камарата неизмити чинии, натрошени от парчетата паднал хоросан.
Издишах дима и погледнах нагоре - през дупката учудено надничаше щърбата усмивка на разпопеният поп Златко. Подпираше се върху гредата на пода да не падне, а калимявката се беше изхлузила над едното му око и сякаш тарикатски ми намигаше: Гледай каква дяволия свърших, а!?
- Ти какво правиш там бе, разпопен идиот такъв? - развиках се аз. - Имане ли търсиш пак или на дявола копитата. Сега ще дойда да те пребия.
- Чакай бе, адаш - задърдори попът, - не се люти, не е угодно Богу така да се сърдиш. Исках да ти оправя електрическата инсталация...
- Ще те оправя аз ей сега, като дойда!
Отидох в другата стая да си обуя джинсите. Корсарската кръв на роден в полето селянин зашумя в мен. Върху праха по пода оставаха босите ми стъпки.
- Онзи ден в кръчмата рече, че нещо не е наред с инсталацията и аз дойдох да я видя! - провикна се с надежда попът.
Обух се и се върнах в кухнята. Погледнах надвесеното над мен пребледняло лице с накривена, омотана в паяжини калимявка.
- Попе, ти наистина си идиот! - казах и се разхилих. - Онази вечер освен за тока споменах и за едни жълтици, дето прадядо ми скрил на тавана. Затова сега шеташ по тавана ти, затова!
Излязох на двора, взех стълбата и я подпрях на гредата, на която клечеше отчето.
- Хайде слизай, че ще паднеш. Това за жълтиците беше майтап, да ти видя акъла! Друг път, като чуеш за ток и за вода, попадията да те върже с въже. Жълтиците още дядо ги е прибрал, когато правил ремонт на къщата. Цялото село знае, само ти не.
- Ами защо не каза, че е такава работата бе, адаш, а се майтапиш с мене. Гледай сега каква поразия направихме - пъшкаше той, докато се препъваше в мръсното расо и слизаше по стълбата. - Гледай, чиниите и те всичките станали на сол!
Попът го разпопиха преди две-три години. Към шейсет и пет годишен е, с рядка брадица и живи като на зверче очи. Служеше в нашата църква "Рождество Христово". Погребения, празници, няколко венчавки и кръщенета, това му беше работата за цяла година. Най-вече погребения. През тези години всичко вървеше добре, само дето отчето много често пътуваше и все го нямаше в село. Налагаше се бабите да викат поп от града за опелата, но бяха свикнали, не се оплакваха. Попадията обясняваше, че отчето е в митрополията на съвещание. Мислехме си: Поп Златко ще стане постоянен заседател на някое вечно съвещание за преходноста на всичко останало. Оказа се обаче, че той има един порок - беше патологичен иманяр.
Баба Генка, осемдесет и кусур годишна вампирясала старица, живееше в къщата до църквата. Една вечер късно през нощта, като ходила по нужда, видяла че нещо свети в храма - проблясват някакви светлини и се шуми вътре. Въх, крадци - рекла си - ще откраднат Христосчо! Отишла и събудила комшиите. Обадили се по телефона на полицията в града и излезли да ги чакат. Като дошла колата, шепнешком обяснили каква е работата. А баба Генка с треперещи ръце бутала полицаите към двора на църквата и фъфлела: Хванете ги, хванете ги, тез зулумджии! Христосчо ще откраднат! Тя имаше предвид единствената ценност на църквата - икона на Христос Пантократор от 18 в., рисувана от неизвестен зограф. Гордостта на селото.
Полицаите извадили пистолетите и нахълтали вътре: Стой, ръцете на тила! - развикали се. Човекът хвърлил мотиката, клекнал в дупката и скрил главата си с ръце - от срам. Полицаите му сложили белезниците и чак сега познали в мрака попът , който копаел на треперещата светлина на свещниците и кандилата. Какво правиш тук по това време бе, отче, не те ли е срам! - рекли полицаите. Ами аз нищо, момчета - замънкал попът. - Исках да оправя водопровода, че течеше вода. Църквата бедна, няма пари и си рекох аз сам... Полицаите го качили на колата и го откарали в града.
Отнякъде чул и недоразбрал отчето, че в олтара имало заровено имане на някой от предните попове, още от турско, който между погребения и кръщенета работел хайдутин. И решил попът да копае в олтара, в самата светая светих на храма да търси злато.
След два дни полицаите го пуснаха. Веднага на другия ден го привикаха в митрополията - тоя път наистина на съвещание. Владиката сдъвкал калимявката му, ударил я в земята и го направил безработен слуга на Господа. Като всички нас.
Оттогава цяло село му вика на попа Златко, макар всъщност името му да е Гергин.
След като ремонтирахме тавана вкъщи и изпихме една каса бира, отчето изчезна от селото. Чу се, че заминал да бере маслини някъде на юг.
А аз останах да сънувам яхтата с кехлибарени платна, сред шума от прибоя на пресъхнало море и вкаменена във вените ми най-обикновена кръв.
Когато съм буден, чувам тупуркането на тичащите по тавана плъхове.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар