12 януари 2019

„Изтърканият блясък на луната“ - Публикувано в-к „Сега“ 08 март 2003 г.

Изтърканият блясък на луната




Някой звънна на вратата. К. продължи да лежи. Ако е жената, отчитаща показанията на газта, ще си тръгне; ако е някой, който иска да му продаде нещо, пак ще си тръгне. К. не очакваше никого. След третото позвъняване този някой започна да чука по вратата. 
К. отиде да отвори.


- Какво става, младеж?! - развика се Лоренцо и нахълта в хола. Седна до масата и захвана да разбутва всичко върху нея - две карти за телефон, преполовена кутия "CAMEL", нож, захарница, отворена бутилка шампанско, дискмен, разхвърляни кибритени клечки, пътна карта на Европа, няколко вестника и под тях порносписание - софт. Взе списанието и почна да го разлиства. К. прибра пликчето марихуана от масата и отиде да се изпикае.



- Гледай какви работи има тука - посочи Лоренцо една от мадамите, налапала до половината зелен банан заедно с кората. - Какви цици, а! Само като ги гледам и ставам луд!



К. седна на дивана и запали цигара. Лоренцо се беше издокарал в нов анцуг, бели маратонки и синьо яке . На лявата му ръка блестеше огромен златен пръстен с червен камък.



- Продадох вилата - изпъчи се той и гордо допълни: - С 20 хиляди печалба. Какво ще кажеш?! Сега за какво да бачкам с шантавия ми брат. Мързи го повече от мен, а аз да го чакам да ми плаща по 1000 евро на месец. Глупости! Записах се безработен и сега държавата две години ще ми плаща по 700 евро без да работя. Кажи сега, кой е по-умен - аз или брат ми?



- Хм - отвърна К.



- Не, не. Кажи! - настояваше Лоренцо и се наведе към него.



- Ти, разбира се - отговори К. 



Какво друго можеше да каже. Но трябваше да признае, че Лоренцо бе по-хитрият. Срещнал една изрусена невротизирана патка от близко село, от богато семейство с не знам си колко декара лозя и маслинови градини. Набързо й направил едно дете и се оженили. Сега живеят в нейния огромен апартамент купен от баща й подарък за сватбата. Преди няколко месеца, пак с негова помощ си купиха вила насред прасковена градина. Лоренцо постегна къщата. Половината двор заля с бетон - К. му помагаше. Сега беше продал този сив бетон на добра цена.



- ... обаче не, той иска да е шеф! - бърбореше Лоренцо. - Сега нека да плаща данъци, такси и какво ли не!



К. изпухтя облак дим и се скри в него. 



- И ти какво правиш сега - скочи Лоренцо, хвърли списанието върху масата и взе да обикаля из стаята. - Пушиш си, а? А одеве си прибра тревата... - намигна, за да покаже колко е наблюдателен. - Имаш ли нещо за пиене?



- Имам. Билкова ракия и това шампанско - рече К.



- Дай чаши - нареди Лоренцо. - Ти какво ще пиеш? Аз шампанско - ракията ми идва много силна.



- Аз нищо - отвърна К.



- Не може нищо, ще пиеш нещо. Трябва да полеем продажбата.



- Добре - съгласи се К. - И аз ще пия шампанско.



Донесе чаши. Лоренцо наля. Отпиха. Беше изветряло.



- Пфру - изпръхтя той. - Дай ракията, това е някаква пикня.



Отпиха отново, испанецът застана до масата и обяви: 



- Гледай сега какво става! - и започна да вади от джобовете си всякакви пликчета - найлонови, книжни, сиви, жълти.. - Хашиш - от Пакистан... Кокаин - кафяв. Пак от там. Марихуана - за теб, аз не я харесвам тая трева - от Пакистан. Смак - от Турция, нали е до България, а?... А тези са някакви нови, не съм ги пробвал - завърши Лоренцо и струпа цялата колекция на масата. - Тези новите те карат да халюцинираш - чудовища, вампири, зелени мишки. Като на видео, само че си вътре...



Размачка с дъното на метална лъжичка малко кока върху парче станиол. Взе една от картите за телефон и раздели дозата на седем-осем черти.



- Имаш ли пари? - попита.



- Нямам - рече К.



- Мамка му, и аз! Никакви ли нямаш?!



- Никакви - излъга К. Знаеше, че ако извади банкнота, с която да смъркат коката, Лоренцо после ще си я прибере.



Лоренцо взе да рови из джобовете си и много се изненада, като намери една банкнота от 10 евро.



- Забравил съм ги - обясни и се усмихна, сякаш наистина се радваше на находката. 



Опъна една черта и му подаде рулцето. К. запуши с палец лявата си ноздра и дръпна. Испанецът измъкна фунийката от ръката му и докато К. мигне, вкара още две черти. Едва сега се успокои. Облегна се назад върху стола. Запали цигара и примижа с воднистите си очи срещу ярката обедна светлина, нахълтала през прозореца.



- Знаеш ли какво ме притеснява - подхвана Лоренцо. - Този свят, човече, е тръгнал направо към пропастта на собственото си унищожение. Право натам. 



Господи, изпъшка наум К., няма спокойствие за мен!



- Гледаш ли какво става в Щатите - продължи Лоренцо. - Деца ходят с оръжие и дрога в училищата. Избиват учители и съученици, просто защото са откачили от друсане. Родители избиват децата си. Деца избиват родителите си - пак заради това. Лека-полека тая краста се прехвърля и в Европа.



Тя отдавна се е прехвърлила, тъпанар, помисли си К.



- Виждаш ли какво става тук, в Испания?! През ден, през два мъже убиват жените си, или обратно!



- Защо? - попита К. - Заради дрогата ли?



- Не, не заради дрогата! - нервно рече Лоренцо - Защото жените нямат респект. Не е като едно време. Мъжът по цял ден е на работа. Вечер, като се прибере, иска да си почине, да хапне нещо вкусно, да погледа телевизия. После, ако може, да удари едно чукане и това е - какво му трябва повече. Обаче жена му ходи с приятелки по магазините, обикаля по цял ден кафенетата да си дрънкат глупости. Вечер вместо да е сготвила нещо, му слага пържени яйца или претоплена пица и му обяснява как нямала време, колко била уморена, колко я боли главата и всичките редовни тъпотии на жените. Мъжът търпи, търпи, и накрая й види сметката... Или тя на него - който изпревари.



- Направо сте за окайване - рече К. на български.



- Нали! - съгласи се Лоренцо. Беше чул само "окай"-то и реши, че К. му е казал "О.К." - Притеснявам се и за дрогите, дето са на хероин. Всички мислят, че в началото се започва с хашиш, или марихуана, или кока. После неизбежно хващаш хероина. Обаче не е вярно, аз десет години съм на хашиш и нямам желание да пробвам хероин и съм много добре! Нали?!



- Да, много си добре! - потвърди К.



- Като отида обаче в Билбао и като ги видя всички ония дроги... Момчета и момичета, надрусани с хероин, спят по пейките в парка под биковете, в метрото или край реката - става ми лошо. Какво бъдеще ги очаква, ако не след няколко години да измрат от хероинова смърт, да вегитират в някоя лечебница за дроги или да откачат по затворите? Не знам! А какво бъдеще очаква Испания?! - заключи патетично Лоренцо, загледан с фалшива загриженост към прозореца.



К. реши да опита да се отърве от толкова много загриженост и попита:



- Сега, като имаш повече пари, защо не идете на почивка в планината. Да покарате ски и Нерея да подиша чист въздух. Нали имаше проблеми с гърдите детето?



- Не ми се ходи. Не карам ски и не ми харесва. А за Нерея най-добрият въздух е този в училище - отсече Лоренцо и продължи да примижава срещу светлината.



- Всички дроги сте едни и същи лайна - измърмори К. на български през пелената от кокаинова дрямка.



Кокаинът не му действаше като на нормалните хора - да те блъсне директно в мозъка, да те зареди с енергия, активност и сила. Да пришпори съзнанието, да го отвори и да погледнеш на света с нови очи. Да видиш невидимите връзки, които свързват действителността в една неочаквана и напълно разбираема реалност. Нищо такова не му се случваше. К. просто заспиваше. Реалността за него щеше да си остане мистична загадка, действителността - бяло петно, подобно на петното от картата на Европа отляво на Черно море.



Лоренцо опъна останалите три черти кока и стана. 



- Какво, ще спиш ли? - попита. - Какъв си такъв българин, все наопаки правиш всичко! Другите хора, като вкарат кока, започват фиеста - пиене, танци... А ти - спиш!



- Кажи ми - надигна се с мъка К. от дивана. - Как може жена, която се казва Ана Бутилката и има поглед и лице на курва, да спечели наградата за най-добра писателка на годината. Не защото чука президента, нали? Сигурен съм. Тази освен да прави свирки в клозета на някоя гара, за друго не става.



- Какво приказваш? - вдигна недоумяващо рамене Лоренцо.



К. се беше разприказвал на български.



- Нищо - рече той.



- Имам среща с един приятел - рече Лоренцо и събра пакетчетата от масата, заедно с онова, което уж беше за К. 



- Обади се другата седмица - поръча К.



- О. К. - каза Лоренцо. Единствената дума на английски, която знаеше. - Адиос, смотаняк!



- До скоро, мърльо - каза К. и заспа.



Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Погледна през прозореца. Луната плуваше зад облаците, понесени от вятъра, подобно на шамандура върху океански вълни. Запали цигара и излезе на терасата. 



Долу четири-пет момчета с кожени якета и дълги коси бутаха някакъв микробус. Ритаха се по задниците, блъскаха се, пречеха си и се смееха като луди и все не успяваха да вкарат микробуса в гаража под блока. На улицата до тях беше паркирана жълта кола, явно с нея бяха дошли да помагат. Русокосо момиче, също с кожено яке, сменяше едната й предна гума. По едно време тя вдигна глава и го видя. И му се усмихна с красивите си влажни зъби. 



Има нещо красиво под тази луна, дето не блести с нищо, рече си К. Върна се в стаята и се тръшна отново, право в лапите на гравитацията.


КРАЙ




Няма коментари: