24 декември 2013

Дъжд

 От кога ли вали?!  От петък или от събота! Днес е понеделник. Че-ти-ри дни - или три. Какво значение има! 
Спира за малко и пак започва. Ако не го навява в лицето ти през отворения  прозорец, ще го блъска  върху предното стъкло и чистачките едва смогват да заметат гъстата като морски прибой лондонска дъждовна пяна. Или пък вземеш че забравиш чадъра на излизане от вкъщи.
Хвърли цигарата и вдигна стъклото.
Никакво движение, колите не помръдват. Червените стоп светлини на предната кола се разбиват на хиляди кристални капки и потъват в очите подобно на пръски  разтопена стомана. 
Отблясъците на светлинните отражения върху мокрия асфалт приличаха на  коледната  украса разпъната  над Оксфорд и Риджънтс стрийт - светещи в жълто петолъчки и белобради коледовци, нарамили чували върху яхнати от рогати елени шейни, камбанки накичени на елхови клончета и сърнички светещи със стерилната светлина на неонови обещания. Уличен вълшебен свят от детската стая на съседката. Само дето сега този свят  е спрял да се върти около себе си насред гората на Хампстед хиит парк в очакване да помръдне я гума я крак и да запуши - я с ауспух, я с наргиле като гъсеницата на Алиса.
Вали, вали, вали. Отсреща не идват никакви коли.  Какво става, пак ли ремонт!? Отзад, проблясват фаровете на също толкова безкрайна колона, колкото и на тази отпред. Десетки такива като теб, чакащи  в дъжда, който отброява минутите с механичния съсък на чистачките.
Съсък!! Глупостта е безметежна, умората и досадата от чакането също. Съсък!! Дали не ме боли главата. Откачам вече с тези змии. Съсък, но не змийски, както на него му харесва, а  на стиснат за гърлото балон. Съссска бавно балонът в предсмъртен  гърч на издишаната последна глътка въздух и кой знае дали  някога ще вдиша отново. Съссссък!! Що за дума е това.  Харесвам те, когато съскаш. Змията, миниатюрен братовчед на дракона.
Не съскай, стига съска, какво си се разсъскала. Змия ли си? - Всеки мъж с неговите страхове .
 Съ-съ-шъ. Няма да изпускам въздуха от балона бавно, ще го пукна и въобще не ми пука. Отивам, заминавам, аз съм нащъпена по опашката змия и обидено шъшкащо се оттеглям в дупката си , там където никой няма да ме настъпва по самочувствието. И ти. Най-вече ти - нещастник със синузит и сополиви  воднисти очи.
 Колко ли време трябва да си жив, за  да издържиш толкова сополи, толкова кърпи и книжни салфетки, наврени в зачервения си нос. Половината амазонска джунгла е изсечена и превърната в амбалаж за рециклиране на слуз, храчки, сълзи и всевъзможни екстременти на отпадъчните ТИ телесни сокове. Милиони тонове живот разфасован от резачките в усилието да го преживееш, заровен в собствените си сополи.
Кога му остава време за дишане!!
Дори не ми даде време и повод да го зарежа. Колко съм  патетично тъпа. Очарователно тъпа, както казва майка ми, свила капризно устни пред лицето на неизбежната катастрофа - петното кетчуп върху бялата кухненска покривка.
Когато те целувам- казвашe той - тогава дишам. Поетичен, колкото кирта под ноктите му.
Харесваше ми наистина. Целуваше нежно. Аз съскам и ти ме целуваш. Лицемерно копеле. Хубаво ме целуваше. Мек и влажен език с дъх на окосена трева. А косата му с цвят на дакел - нежна и тънка. Лунички! Лунички от челото до пръстите на краката. Небе от бледо кафяви звезди върху бялата кожа. Единствено на кура нямаше лунички. 
 Съскам си. Аз съм мъдра змия, която иска да бъде оставена на мира и сама да смени кожата си.
Дали не е заради очилата.
 Надникна в огледалото за обратно виждане: Вързана на опашка коса. Черен, равен бретон скриваше високото чело. Метални рамки на скъпи, три диоптъра очила и плоски като копчета очи се погледнаха взаимно в огледалото.
Ще трябва да отида на фризьор. 
Не е  толкова сополив, не преувеличавай. Само през зимата, когато чакаше с мотора пред кантората. Пристигаше с онази немска войнишка каска. Ушите му светеха от студа като стоповете на това мини, а кристална струйка замръзнал сопол блестеше върху горната му ухилена устна. Не слагаше шлема, носеше го в куфара отстрани на седалката. Заради мен. Сополи! Не чак толкова, не бъди гадна. Налапал цигара в устата и нахлупил каската - от вермахта, държеше да уточни на всеки. Какъв пуяк. Надут и самовлюбен гъз. Отиваше му. Все пак  шлемът не ми разваляше кой знае колко прическата. Много мило, нали!
Няма да си сложа червило, какво като са ми тънки устните, кой ще ме гледа в колата. Тази вечер и без това ще се напием с Ана.
През задното стъкло  едва се виждаше края на колоната - десетки фарове, потъващи в надолнището и дъжда зад ъгъла на ресторант „Испански двор“. От двете страни на пътя вятърът блъскаше обвитите в бръшлян дървета, връстници на живелия недалеч оттук опиумен олд сейлърски Коулдридж. Голите им клони яростно се разплитаха в мокра, ноемврийска прегръдка. Вентилаторът на парното тихо бръмчеше. Чу се сирена на линейка. Отпред или отзад! -дежурното чудене при воя на сирената. Погледна отново в огледалото – отзад, разбира се. Напред пътя е затворен. Не е ремонт, а катастрофа.
Пълна катастрофа - черно, нефтено петно, в което плува сърцето ми.
Някъде зад тези дървета май се намираше  онова голф игрище, където миналото лято се срещнах с онзи побелял розовичък дядка. Един от клиентите на кантората, чиято компания търгуваше с петрол. Леко изкуфял и приемливо симпатичен.  Разхождахме се из поляната помъкнали количките със стикове и му обяснявах защо ще е по-добре да продължи договора с кантората, какви отстъпки ще му направим, какви допълнителни услуги ще му предложим и разни други дъра-бъра. И докато той  въобще не ме  слушаше, а се чудеше как да застане, за да не му блести слънцето в очите, изведнъж изтърси с усмивка, скрита в белия  мустак: „Госпожице Мери, знаете ли коя марка скоч произвежда фабриката на шотландското семейство, чийто са каретата на полата ви?!“ - Хм, по дяволите, какъв въпрос! Това пък какво е: изпит по шотландска история и фолклорни танци или проява на английското чувство за хумор. Нищо не измислях, а той се целеше в топката. Или да взема да му обясня, че все пак съм българка, завършила в щатите, в  Южна Каролина и там няма кой знае колко шотландци, дето да се разхождат с килт-ове по улиците. А и уиски не пия. Предпочитам водка.
- Хе, хе – рекох – Предполагам, че ще е най-доброто, щом цветовете на каретата са толкова известни.
Той замахна и топката отлетя на майната си. Обърна се към мен още по-весело ухилен.
-Ами въобще не са известни и  въобще кой ги знае кои са. Аз също не ги  знам, разни изветрели старчоци предполагам, като мен. Но които и да са със сигурност като видят дупето Ви ще хвърлят полите и ще си обуят панталони като вашия. Хе, хе, хе - захихика старото магаре  и тръгна към следващата дупка. Правеше ми комплимент дъртия похотливец или се бъзикаше с шотландците. Шефа на кантората беше шотландец. И чак тогава се сетих, че всъщност съм  с панталон, а не с пола. На карета.  Взех го назаем от една колежка, която яздеше през уикенда кон, панталона  заедно с ботушите бях взела, не коня.
 Като свършихме с голфа отидохме в пъба на клуба. Пих чай, той уиски.  След една седмица дойде в офиса да подпише договора за следващите  две години.
   Фризьорите са вдигнали цените. Ана каза, че сме получили писмо с новия ценоразпис. Ще трябва да ги сменя тези японци, макар че са много добри.
Можех поне да  му поизчистя къщата преди да си тръгна. Защо трябваше да се сърдя? Заминал. Какво като е заминал, ще се върне. Ключът е в мен. Ще се върна да подредя!!! Тази линейка ме оглуши. Синята, яростна светлина на линейката сряза вътрешността на колата на стотици малки черно-сини парчета и заедно с воя на сирената изчезна напред. Здрачаваше се. Дъждът продължаваше да плющи върху покрива като тенекиен барабан.
Да си змия било комплимент. Комплимент!!!  Змията била далечен роднина на дракона. Цялата му къща е пълна с дракони - от дърво, от камък, от желязо, от слонова кост. Комплимент, а не вижда новата ми рокля или прическата. Смотаняк с плосък гъз и лунички.
„Отивам на лов за нетсуке. В Япония... и толкоз. На лов! Не на пазар, не да търся или да проверя... или да купя. На лов! Какъв мъжкар. А беше казал, че в Япония вече няма автентични нетсуке. Всичко е изнесено в Европа и Щатите още миналия век.
Защо не ми предложи да отида с него! Какво като съм на работа и не мога да си взема отпуск! Да ми предложи, пък нека откажа.
Ще  изчукам онзи, как се казваше, брокерчето от „Глентрии“ – русичкия. В петък след обяд го мернах в пъба до кантората, беше с колегата си, онзи дето Aна го харесва. Пихме по бира един до друг. Не е лош.  Мирише на евтин after shave, но ще го преживея. Има здрави космати ръце. Този петък пак ще е там със сигурност.
Нетсуке!!! Къде ли не съм се мъкнала с него заради тези нетсуке. На пазара Портобело и в Хампстед и в Челси по антикварните магазини. Не отиваме в Хародс, a обикаляме по някакви забутани магазинчета в търсене на нетсуке. Дори аз съм наясно, че това звучи тъпо.
Вече знам всичко за нетсуке.  Нетсуке - изработени от слонова, мамутска, бизонска или рибена кост заседнала в гърлото. От рог на нарвал. От сандалово, чаено или дъбово дърво...Чай. 
Един  силен черен чай с коняк добре ще ми дойде.  Ще мина да взема една бутилка.
Нетсуке! Размери от три до пет сантиметра. Подпис на автора върху задника - от 18 век. Династията Одо или не, Едо. Манияк. Все на идиоти ще попадна.
Не бях се возила на мотор. На отбивката край пътя между Памплона и Доностия насред скалите на Пиринеите. Долу, на дъното на котловината, едва се различаваха белите къщички с малки червени покриви, около които пасяха жълтеещи крави. Как ме целуваше тогава. Бррр. 
 Мислех, че ще се чукаме тази вечер, какъв подлец.
Нетсуке. Мразя ги тези лилипутни фигурки. Мразя ги.
Все пак ще отида да се подстрижа, нали в петък ще се видим с брокерчето...Дейвид! Не, Джеймс...Джералд!!! Няма значение.
Дали има по дъждовен град от Лондон. Ами да змиичке, каза ми ти - Билбао, Копенхаген, Богота...Змиичке! Каква гадост. Май го обичам, а!
Насрещното платно се изпълни със святкащи фарове, беше се стъмнило.
Е, наай-после. Сега ще пуснат и нашата колона.
Все пак ще си сложа червило, единият от касиерите в магазина е доста забавен. Индиец ли е или пакистанец. На кой му дреме.
 Дъждът се засили още повече. Пусна чистачките на по-голяма скорост и колоната бавно се запромъква напред  по мокрия  асфалт.
Ще си запазя час за четвъртък, не мога повече да я  гледам тази коса. Нетсуке! Ужасно! Досущ като тези фризьори - малки, японски и все по-скъпи.
Да си гледа работата. Дано Му изпадат луничките в банята докато се къпе с някоя гейша.

Уф, най после тръгнахме.


10 декември 2013

Акордеонът


 Събудих се. Навън едва се разсъмва. Утро - сиво и зимно, като плъх. За мен събуждането има значение, колкото за комшията прогнозата за времето – шапка ми на дремето. Да не продавам моркови и зеленчук, че да ми пука за прогнозата че и за събуждането!
 Щом съм се събудил, да ставам,  рекох си- поне ще се изпикая.
 Станах, но то и ставането ми едно – никакво. Липсва ми мотивация, социална адаптивност ми липсва, но на тези години и мотивацията е като прогнозата за времето - свършва и започва с едното ходене до тоалетната. Клозета е на двора, за това имам интереси в метеорологията и отчасти в хидрологията, не като Петър комшията, който освен от зелки се интересува и от шах.
 Протегнах крака да се обуя. Студено e в тая къща. Хлебарките напълзели из чехлите ми, имам чехли,  се разтичаха хаотично във всички посоки подобно на: 1.- футболисти в отбор на „А-група“ в средата на 90-те, някой от тях по него време не улучваха дори топката от дузпа. 2.- студентска демонстрация, която размахва картонена пушка и стреля със сапунени мехури по чугунени глави, разгонена от жандармерията. 3- палестинска интифада налазена от веригите на братските израелски танкове. Което и да харесате от трите сравнения, трябва да знаете, че е свързано с изучаване поведенческата психология на хлебарките живеещи в екстремните условия на перманент преход на ръба на оцеляването в моята къща преди да мутират в тритони с хитинова обвивка. Тритоните, както предполагам на базата на дългите си наблюдения-сутрин, ще са адаптиращи се към живот в клоаките на международната канализация нов и непознат животински вид т.е. тритонус Шиит тюбс от клас амфибии. Естествено ще имат хриле и ще дишат, колкото и да е неочаквано – амоняк.
 След тази сравнителна интерлюдия с чехли,  всички хлебарки се навряха в миши дупки. Някой дори се покатериха и мълниеносно се шмугнаха в сифона на чугунената мивка. Тези от мишите дупки от време на време надничаха и нагло размахвака мустак, а други пък плакати с надпис:  „#Долу под-чехларски, Долу“ - под чехъл съм бил понеже. Имаше и други плакати, с нарисуван юмрук. Заплашват ме!
 Много са умни тези хлебарки, не като мен-смотан акордеонист.
 Но Край-реших аз и скръцнах със зъби-купона свърши, шефа дойде. Нахлузих чехлите, казах ли че имам чехли и тропнах с крак.   Хлебарките окончателно и примирено свряха глави в дупките на мишките и на чорапите.
 Настъпи тишина-за кратко.
 Леглото ми е  русенско, с шпертплатови табли и разтегната пружина. Скърца. Подът на кухнята, спя в кухнята, е дъсчен - дюшаме от чам. Отдолу  гредоред.  Като стъпя  и той скърца, но различно, не като леглото, което мърка нежно като филоложка озовала се погрешка в миньорска кръчма в Перник след което изпада в почтен ужас от невежеството си по българска граматика.
 Не, подът е жена домакиня с претенции : „вземаш хилтито, циркуляра и почваш римонта“:  От кога искам един ламинат да ми туриш! И от евтиния да е, няма значение! А ти, все намираш оправдания: Няма пари! Няма работа! Акордеонът издъхна!* - Как да няма бе! Гледай комшиите /Петър с корнишоните и шаха/,  к`во направиха - дъбово дюшеме сложиха, изциклено, изпънато, айродинамично, екологично, фъншуистично, лакирано като яхтата на олигарх благодетел и архонт на населението - с первази и лайсни от британска стомана.
А каква кухня - плот от цял ствол на орех дялан с тесла. Гранитен под. Гра-ни-тен: заскърца проклетото нещо – Ало, будала, чуваш ли ме? А, хладилникът - митцубиши, японски. Пералнята....Какво съм седнала да ти обяснявам: Тъпак! А за банята въобще няма да си отварям устата т.е. дъската.  Испански гранитогрес в пет цвята....- скръцна за последно и млъкна. Излязох в коридора, за това млъкна.
  Хм, тъпак съм бил.  Ще ти дам аз един тъпак- мисля си, ако взема резачката само на дъски и трески ще ми станеш, ще те разбича на... клечки за зъби!
 Всъщност резачката я продадох – „Щил-ка“ беше, прахосмукачка нямам и тя замина, затова подът го мета с метла направена от метли.
 Като смета мръсотията по ъглите, онтологично му запушам устата - временно спира да се жалва и да ми образува нерви талпата чвореста.  И друго не понасям, че говори на диалект като бившата ми жена –  на шопски.
........
*Акордеонът издъхна – персонажът в тази липса на драма е безработен акордионист.  След като отказа да ходи по сватби, стана уличен музикант с доста променлив и най- вече много близък до нулата доход, особено през зимата  т.е. Акордеонът издъхна.



10 май 2013

М У Х А


/къса проза от една moska domestica/

авторски вариант не това в „Труд“ http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1975007

Отново се опитаха да ме убият. С вестник. Полетях към прозореца - навън, навън, бързо навън - да бягам към онова кучешко лайно, което видях сутринта на двора. Блъснах се в невидима стена. Мамка им стъкла все ги забравям. Изправих се  и запълзях по тавана.
Човекът е гадно нещо, по- гадно от жабата. Не че е хлъзгав, влажен и слузест, не - характерът, генетичният код и възпитанието му са гадни. Все иска да убива - за кеф.  Жабата като изплези език  веднага те изяжда, а човекът - прасни те с вестник по главата и  в пепелника с огънчето на цигарата  започва бавно да те пърли, сякаш ще те яде. Или ти отскубне крилата и те даде на домашния паяк за вечеря или те хвърли на пода да си играе котката с теб. Садист е човекът, мръсник.   
 Всъщност да се запознаем: казвам се Мухльо. Щеше да ми е приятно, но и вие читателите сте хора - гадове и мръсници, така че - не ми е приятно. Мразя хората, обаче помията и го..ната ви обичам - много даже. Най-вкусни са хорските, хммаамммм. Та какво ли няма в тях - всичко има: кренвирши, бира, синьо сирене, маслини, шотландско уиски, банани, тортички и пастички, дюля, пица с аншоа, киви, краставици и домати, шампанско; веднъж така се напих с мастика, че заспах върху сапуна в банята. На сутринта без малко да се удавя. Някаква жена влезе да се къпе, едва намерих сили да отлетя, главата ми като камбана - тежи. Въобще голям банкет са човешките отпадъци, вакханалия и пир в двореца на Парис Хилтън. От къде знам за Парис Хилтън ли?! Охо, колко вестници съм прочел аз, докато ме гонят с тях!
            Вече цял месец съм жив и за това всички, както казах,  ме наричат Мухльо т.е. Голяма - Биг муха - дълго живял, всичко знай, над много лайна е прелетял и от много е ял, от много мухобойки се отървал. Умен съм значи, късметлия и хитрец. Пък съм и красив. С една дума – Мухльо.
Няма по-стара и мъдра муха от мен в целия свят. Светът свършва след 5 къщи – ей там, зад ъгъла. Зад ъгъла има река. Зад реката дива гора - в гората листа, паяжина и врагове - врабчета, сойки, свраки. В реката – жаби и патки. Див живот на края на света - нито канализация, нито мазни хартии, даже кучешки изпражнения няма. Никаква цивилизация. Истинска джунгла - борба за живот и оцеляване. Природа било, ай да му се не види и природата - глад и естествен подбор; който оцелей. Нее, не ходя там. Нали затова съм дорасъл да ми викат Мухльо - стоя си вкъщи, обикалям квартала и се завирам в ухото на кучето или се увивам в пердетата да поспя. Природа, чист въздух и туризъм била гората - мизерия и скука викам аз.
Веднъж се запознах с една конска муха-Пепа щръклицата и викаха. Едричка беше, с дълги крака, обли изпъкнали очи и пърха с ония зелени крила като...абе, страхотна жена! Мечта. Но проклета излезе; цял живот в обор живяла и като дошла в града мисли, че от обора по-хубаво няма. По цял ден не спира да се хвали - аз на коня под опашката това, аз с онзи там от село в сеното, онова… свирки му била  правила. Разхожда се по стъклото на прозореца, надува се, върти очи и все претенции има, все нещо не харесва в къщата. Много светло или тъмно било, миришело на гадно - на цветя мирешело. Задимено или пък шумно било. А те хората имат гости - слушат музика, гледат телевизия, викат, пушат, пият, но после като си легнат и оставят  недопитите чаши и чинии какво ядене и пиене ще падне не помисля тъпата... лебед.
Цялата последна вечер не спря да мрънка и да се оплаква, разхожда се по кухненския плот и мърмори: ооо каква скукаа, ооо какъв е този квартал, ооо каквиии са тия селяни, ооо аз да не съм някаква проста муха че да им слушам тъпотиите, аз съм толкова красивааа, аз трябва да живея в „Хай Гейт„ в къщата на Клайф Оуен най-малко и да закусвам ягоди с шампанско Moet в леглото, ооохх… Какъв си селяндур, виж си само тъпото шкембе, тези тука даже нямат жип, а се мъкнат с някаква рздрънкана тойота, ооо… Ооомръзна ми да я слушам и отлетях на лампата. Някой замахна и я сплеска в шепата си. Хвърли я в мивката и пусна водата след нея. На ти сега моет и Клайф Оуен, рекох си.  Даже не можах да я изчукам… а имаше ей такива очи. Аста ла виста Пепа и сбогом!
Гадно нещо са хората, казвам ви!
Както виждате и испански знам. Имам един приятел, Митьо-мазното се казва. Идва един ден в къщи:- Стига с туй домашно готвено и заседнал живот- вика.- Аман от зеле, саламени шлюпки, пача и... самота. Отиваме на ресторант!
И отхвърчахме на ресторант. Испански. В кухнята де, какво да правим ние в  ресторанта! Но и там, нищо че е кухня, каква обстановка, какво меню, каква атмосфера-букет от миризми и смрад. Фаянсовите плочки по стените имаха вкус на паея, на чулетонес- туй са едни ей такива дебели пържоли и на гаспачо- по 15 евро порцийката. Скъпотия. А то гаспачото било някакво бедняшко ястие от Андалусия-натрошен сух хляб от преди седмица, залят с доматено-чеснов сос.  Отделно от това миди със и без черупки, разни океански риби и  оооогромни скариди-гамбас. Не си падам по морските деликатеси, но някой дамски мухи припадат по тях. А наоколо тенджери, тигани, скари- навсякъде ври, цвърчи и кипи. Пушеци и дим. Същински ад заедно с огньовете-само дето вместо Луцифер с  вилата,  в ъгъла между варела за боклук и огромният фризер, върху захвърлено прашно шише от зехтин се беше настанил Шефа на мухите от кухнята-бай Папас.
На бай Папас му викаха Патриарха, понеже имаше брада и голямо шкембе. Бай Папас беше муха мутант, роден до някаква атомна централа. Около него се въртяха 10-на женски мухи, всички с едни сочни „ядрени„ устни, задници и... очи. Аз си падам по очи. ВиП класа ви казвам, без майтап. Еех, Пепа- селска върбова свирка си ти в сравнение с тия столични „флаярки“!  
Патриарха работеше едновремено като сводник, нарко дилър и  шеф на всичката кухня. Никой не можеше да влиза там да яде или да чука някоя от „флаярките„ без негово разрешение - трябваше да плаща. Ако нямаш кинти, а си гладен и ти се ще да се навърташ около варела за боклук и да се отъркаш в омазнения кухненски Хай-лайф, трябва да станеш негов човек т.е. пласьор на кока, амфетаминчета и други разни химийки.  Патриарха продаваше кокаин и хапченца на  мухите които ходеха в салона на ресторанта-актьорчета, музиканти, политици, адвокати, журналисти и разни подобни лигльовци. Това моят приятел Митьо ми го обясни щом дойдоха биячите на Патриарха и рекоха:– Ей, вие там двамата-правите лопати /щото ни личало колко сме се били мераклии/  как ше плащате, кеш или един месец бачкане гратис за бай Папас с включени храна и квартира?
-Ще бачкаме разбира се.-ухилихме се ние с Митьо. - Има си хас-такъв късмет веднъж се пада в  живота на мухата!
Но, не беше за дълго. Въобще даже. Тъкмо станахме на другата сутрин и гледаме: Бай Папас товари стоката на микробуса, товари и „флаярките„. Затръшна вратите, врътна ключа и  без да каже дума, изчезна нанякъде. Биячите и те бяха хфанали гората-нямаше ги.
Хм, рекохме си: Сега ше си отживеем сами в кухнята!
Но, преди дори да го помислим, влязоха трима мъже облечени в сини работни комбинезони и пръскачки.. Започнаха да пръскат с някакъв препарат-по стените, тавана, по пода.. Замириса на кошмар- на хлор замириса! Миризмата на  Хлор е аромата на горчиви бадеми за мухата- това е  смъртта.
И тя дойде- мигновено и неочаквано.
Сбогом граждани и Аста ла виста.
Казaх ви аз за Човека... !


                                              К Р А Й