27 октомври 2012

По добре Валдхорна




– И така–а–а !!!– разтегна  усмивка агентът.–Освен всичко което изброихме до сега, освен парите, които ще получавате в началото на всеки месец, нашата агенция предлага и един о–о–огромен бонус за клиенти като Вас !– и отново се усмихна  към седналата като в трънено гнездо, а не като в кресло, възрастна госпожа, която неспокойно стискаше чантата си сякаш е непослушна домашна котка на име Минка, Джордж, Лили или Кръстьо, която всеки миг ще скочи и ще избяга на улицата. – Погребение!!? – обяви въодушевено той. – Предлагаме  Истинско–о–о, Красиво–о–о. Какво–о–о?! – школувано се самопопита той и бързо си отговори – Погребение–е–е!!! С цветя, дори венци, катафалка мерцедес – черен разбира се, лекар, свещенник, приятели…!!!
– Ако нямате, ние ще осигурим! – услужливо допълни  колегата от съседното бюро.
– И всичко това за наша сметка. Да–а–а– проточи замечтано той, явно обичаше да разтяга не само усмивки, но и думи подобни на локуми – колко разходи са само това !!!
 – Но това е кредо на нашата мултинационална агенция – пое инициативата колегата от бюрото – Здравето, достойнството, комфорта и смъртта на клиента до последната минута... са гаранция за успеха, както на фирмата, така и...!!! Смъртта ли казах, извинете! Живота имах предвид – и невинно премигна към жената и колегата, който го гледаше с изненада.Отново се обърка идиотът и миналия път така стана, мамка му. Но пък е толкова сладък!
          Без да го остави да продължи, госпожата вече беше скочила от тръненото кресло и застанала до вратата, дори беше я отворла и припряно изрецитира. – Благодаря ви момчета. Нека си помисля и ще се обадя за договора. Довиждане. – И хукна по стълбите, стиснала котката здраво за врата. Забравила за удебелените си глезени и аснсьора в дъното на коридора с огромното подло огледало, което отчетливо отразяваше всички бръчки. Заслепена от паниката на недоверието и параноичния дъх на измамата, който вееше край ушите и, тя препускаше надолу със смелостта на астон мартин и агент 007 седнал зад волана. Дори мисълта, че може да развали скъпата си прическа не можеше да я вразуми. /А прическата! Прическата беше толкова скъпа, понеже фризьорката, Данчето от ъгъла, ползваше за нейната коса, а и за всички останали коси специалния спортен шампоан, щедро рекламиран в тъмните дебри на ноща по кабелните тв. Под името „Мий и Тичай” на самия флакон  с малки букви бе написано и следното – „за стоманена, здрава и гъвкава коса, като струна на китара - хи,хи,хи. Ако  използвате редовно нашия шампоан, ще можете да свирите на косата си като истинските виртуози – дедал, ницше, моне, чарлс, бакунин, павароти, салмодент, оззи, ломбардо, чайковски, и… всички други барабанисти, докато чакате, автобуса, влака, метрото или на опашка в общината и да изкарате по някой лев от публиката около вас!?” – И завършваше с пожеланието: – „Успех и по - често – „Мий и Тичай”!!!
          А двамата брокери от агенцията за недвижими имоти „Life forever corporations”, след изненадващото отлитане на госпожата, бяха влезли в обичайния за тях спор за неясния и без това смисъл на думата „credo”, която служебно ги задължаваха да употребяват при работа с клиенти. Излишно! Те О–о–обичаха да я употребяват! Напоследък обаче, думата беше повод за все по сериозни разправии между тях,  разправии, които все пак успяваха да завършат с ...помирителна целувка. Но скандалите с шефа, все по рядко приключваха с подобен, хм, да го наречем… хепи ендъ!!!
          А Клиентът, с главно „К” в случая г–жа Керанска, тъкмо  изхвърча запъхтяна и с опасно сърцебиене в ушите сякаш е не коркова, а пластмасова тапа от бутилка евтино вино, изхвърлена на тротоара от уличен пияница с брадавица на носа и кратък  синонимен речник,  сплотяващ единството на уличните, винаги анонимни алохолоци. Всъшност, вратата, която я изхвърли  с нежелание на улицата, имаше формата на вентилатор, а  входът, луксозно охраняван от нови видео камери, приличаше на револвер.  Поомеси се с тълпата, някъде около събота след обяд на кръстовището на Раковски и Славейков, намести усуканата около краката си пола, провери дали чантата не се е разкопчала при препускането стипл чейз. Въздъхна и се успокой. Побърза да влезе в първата  малка, тиха уличка, която не беше далеч от дома й, за да се замисли наистина ли  се налага да сключи този договор за доживотна издръжка в замяна на апартамента си. Този договор!!! Ах, с  „онзи… рогатия”, както го наричаха със запасния ефрейтор Митко, набор 37 година от поделението в двореца. Някога царски Коняр. А може би вторите братовчеди от Бяла Слатина!!!  Срещу гледане!!! Не!!! Никога!!!
 По добре валдхорната все пак...!
          Стаята е тясна, с дъсчен под от букови талпи, прясно одялани с тесла. Мръсният прозорец гледа към дъното на малък заден двор, пълен  предимно с паяжини и ръждиви тръби. В банята тежко капе чешма върху треските от одяланите дъски зaдръстили ръждивата вана опряла лъвски лапи върху мозайката. В коридора спи човек и пречи на капките да се чуват. Хърка. Когато не хърка, човекът рисува или се напива или си прави под…!!! Тъмно е. Стаята е пълна с картини, които не се виждат /нали е тъмно/. Мирише на изсечена гора. Кучето, отпуснало космата опашка между рамките на платната, помръдва с бялото си ухо. Другото – черно не се вижда; то също спи и сънува един друг живот – слънчев кучешки рай от легени, щедро препълнени с накиснати в студена вода пшеничени трици и скъпо струващо слънчогледово кюспе. Някъде в долния десен ъгъл на съня се мяркаше мъничък, пластмасов кокал-играчка. Мдаа, диетата на сух хляб го беше уморила и раят в сънищата му придоби вкус на леген.
– Доста незначителен брой  хора се интересуват от истината. Предполагам, вие също сте от тях– вметна със симпатия лекторът очаквайки лек кикот от към залата. В последвалата тишината огледа  с късогледо примижване почти празната аула и полу-заспалите студенти, които си свиваха цигари и пиеха кафе върху сякаш дъвканите от крави банки.  Приглади оредялата си от неакадемични спорове коса и продължи. – Истината за едно доста важно, да не кажа фундаментално, събитие от нашата история…Българската нова история, господа и дами, е претрупана с противоречия, а понякога и с откровени лъжи, които взаимно се включват и изключват в зависимост от цвета, така да се каже, на този дето дърпа шалтера на историята. Начинът, по който можем да се справим с този проблем е да знаем да зададем правилните въпроси. Един от тях е – направи отрепетирана с годините пауза, която все се надяваше,  че ще му докара професорска титла, ако не в този, поне в някой провинциален университет, следващ живот или поне инфаркт – Въпросът е! – Кой и Защо предаде попа на съда на българската история, попа, който не предаде йеродякон Игнатий на турското правителство? Кой и защо, създаде тази измислица и накара поколения наред да вярват в нея!? „Героична” измислица – патетично извиси глас преподавателят, слагайки кавички където трябва, предполагам беше доцент. – Която няма нищо общо с героичната тревожност на чистия тръбен зов за истина, който издава класическата валдхорна без винтили и с мондщук от слонова кост, увековечена на толкоз много пощенски марки и брандирана от десетки пощенски служби... Хм, какво знаете вие за...Това!!! Всъщност кой е Васил Иванов Кунчев? Вас питам колега, да, вие там с кафето... с какво прозвище е известен и останал в народната памет?
 – Амиии – понамести задник колегата и се подсмихна на колегата до него. – Амм че... Само Левски! – изрева той. – Нали така! – Изригна хавайски вулкан от аплодисменти, викове, тропот и разнебитени седалки. Залата се разтресе, развяха се знойно сини знамена. Ректорът от кабинета на горния етаж стреснато сграбчи студентката Лили за циците. Тя имаше същото име като котката и вместо предлаганите от нея пари за пазарене на адвокатска диплома, ректорът изненадано поиска от Лили една свирка с продължение от няколко части и  субтитри на режисьорските коментари ...Дааа!!! В миг само залата опустя!!!
          Лекторът, както казах вече може би доцент, се изкачи по широките стълби на стара, предвоенна кооперация и позвъни на вратата с № 12. След миг на прага запъхтяна застана самата г–жа Керанска, облечена по домашному в турско син шушляков анцунг, дървени налъми за обществена баня от 60-те години  и ловджийско кепе, кацнало върху  купчина добре поддържана черна коса. /вж. Мий и Тичай/
– Добър вечер. Около обяд говорихме по телефона. – любезно се усмихна лекторът. – Идвам за валдхорната. Може ли да я видя?
Да, да ! Всъщност... Но първо, моля, кажете ми откъде води началото си израза „с един куршум да удариш два заека”. – задардъри възбудено госпожата. – Наистина ли е възможно!!! Кой го е измислил? Но бързо, защото това е въпросът от ТВ играта „На слука и на кука“. Който отговори вярно пръв, печели награда – макара корда за лов на рибка бананка.
– Амии, кхъм – прокашля се той. – Не знам!!!–  Но като видя разочарованието в очите й, интуицията на колекционера заговори в него на развален английски за лов на лисици с дългоноги хрътки по зелени поляни и кой знае защо за китайски порцелан. – Това е логически каламбур, който води началото си от древен Китай – подхвана вероятният доцент. – Който с времето...!
– Но моля ви, сега ще свършат рекламите и до тогава трябва да съм се обадила – припираше жената и го гледаше с наивност, която авторите наричат детинска, а всъщност е дълго репетирано пред огледалото двуличие    – Добре подхвана забързано доцент Курпекинесов /както виждате имаше защо да премълчавам името му до сега/ Изразът получава популярност от едно изказване на незнам кой си английски лорд по повод лова на лисици с хрътки. Смисълът е, че ако ловът бъде забранен, то законът  „с един коршум ще убие две лисици”, което всъщност не се практикува в Англия при лова на лисици не се използват оръжия т.е. че тази забрана е една пълна глупост. В бг. израза е придобил друг смисъл  по повод заека, който се смята от ловците за не толкова хитър и се отстрелва с пушка.
Г-жа Керанска демонстрира очевидно неразбиране на това объркано обяснения, свали  изкуствената си челюст и заканително изкастанети едно севилско фламенко със зъби  пред смаяното лице на доцента, врънта задника си обут в анцуг и го изостави самичък в антрето.
                                      


                                                                      К Р А Й