17 февруари 2014

Ибрикчия: професия уважавана от български политици и журналисти - гражданинът Р. Петров


За да не се бърка Българската историята, не с научната фантастика, а с чистата измишлютина както прави новоизлюпеният от запартък нов политик Р. Петров в това видео, където ченгето „историк родолюбец“ заявява, че децата останали сираци през войните за национално обединение били 900 хил. 
Ще цитирам някой дани от книгата на Величко Георгиев и Стойко Трифонов: „История на Българите 1878 – 1944г. в документи“ Том II 1912-1944г. изд. „Просвета“ 1996г.
„Малолетни деца – сираци на убити и умрели през Балканскатите войни 1912 – 1913г. 
От пол мъжки: 36 909
От пол женски: 34 557
Общо: 71 466“
Даните са от периода 1913 – 1922г. Ако приемем, че тази бройка не включва децата останали сираци през 3-те години на Първата световна война и приемем че за всяка от трите години имаме по 70 хил./год. Това прави още 210 хил. + 71 466 от предните войни. Общо: 281 466 по груба сметка. Да прибавим и още 100 хил. хипотетични сираци през т.н. от комунягите Отечествена война, общата закръглена сметка пряко всички напъни става 382 хил. сираци. Като трябва да се отбележи че т.н. Отечествена война не е за национално обединени, а по скоро за национално разединение и заробвоне от СССР така че тя не би трябвало да се има предвид, но хайде халал да са му на Новият политик Р. Петров който би трябвало да се засрами от сираците с които е решил да ибрикчийства на руските си КГБентски господари.
В тези негови измислени 900 хил. сираци по типичния за българската журналистика мултипликация или редукция на бройката в зависимост от поръчката, сираците които създава налагането на комунистическия режим от 1944г. насетне няма да ги включваме. Обидно ще е за техните убити и умрели родители дори да ги споменаваме наедно с имената на хора като Р. Петров. Н. Бареков, Д. Пеевски и т.н. 

Пък че и на испански говори пущината с лозунгите на известния главорез Ернесто Гевара.

01 януари 2014

Заглавия

И изгрява сънце! Благодатният четвъртък на изток от рая, животът начин на употреба в погнусата, чай,  тютюн, с автомобил на път в 18% сиво, поручик Бенц  пътуване до края на ноща и пяната на дните, животът на Толуз Лотрек мина в  сто години самота, видрица е това, под игото форевър, театрален роман, остров тамбукту, земя на нивата, по следите на изгубеното време, фиеста е, идват по горе билото майстори, самотни състезания из мусачево, ръководство по овощарство, зима в планината, за кого бие камбаната толкоз рано, мисли, изповеди, адмирал ушаков, камикадзе, големите надежди са като еманципантки, переяславска рада и опасни връзки, clock work orange, труд, луна и грош в бирата, зен и изкуството на подържане на мотоциклет в диалозите на Платон, изучаване на испански език – също в диалози, анатомия за художници, фитопатология, алиса в огледалния свят и изкуството да бъдеш Бог, сърца за изтръгване, приказки от хиляда и една нощ, а какво каза кучето. И пак изгрява слънце-баси, стига! Разкази под екстази, живият монпарнас, налим в банята, антихрист си ти осъдени души, америго веспучи, спартак го няма в епопея на забравените, средна възраст-оглупяваш, декамерон, чапаев и железният поток-джудас направо, контрабанда, с хитлер до края в китайска медицина, смърт в семейството, робинзон крузо, на полковника няма кой да му пише ех, петимата президенти нагазили в червената трева, убийци, ад и пак ад, кабаре, мълчанието на семейство неми, идиот, по малката сестра, лувърът за пет минути-сериозно, диви разкази, оливър туист, ермитаж в генетика, врабчетата на стрина Дойна, вавилонската библиотека, фелини, панчатантра.....то пък бивали чак толкоз 

24 декември 2013

Дъжд

 От кога ли вали?!  От петък или от събота! Днес е понеделник. Че-ти-ри дни - или три. Какво значение има! 
Спира за малко и пак започва. Ако не го навява в лицето ти през отворения  прозорец, ще го блъска  върху предното стъкло и чистачките едва смогват да заметат гъстата като морски прибой лондонска дъждовна пяна. Или пък вземеш че забравиш чадъра на излизане от вкъщи.
Хвърли цигарата и вдигна стъклото.
Никакво движение, колите не помръдват. Червените стоп светлини на предната кола се разбиват на хиляди кристални капки и потъват в очите подобно на пръски  разтопена стомана. 
Отблясъците на светлинните отражения върху мокрия асфалт приличаха на  коледната  украса разпъната  над Оксфорд и Риджънтс стрийт - светещи в жълто петолъчки и белобради коледовци, нарамили чували върху яхнати от рогати елени шейни, камбанки накичени на елхови клончета и сърнички светещи със стерилната светлина на неонови обещания. Уличен вълшебен свят от детската стая на съседката. Само дето сега този свят  е спрял да се върти около себе си насред гората на Хампстед хиит парк в очакване да помръдне я гума я крак и да запуши - я с ауспух, я с наргиле като гъсеницата на Алиса.
Вали, вали, вали. Отсреща не идват никакви коли.  Какво става, пак ли ремонт!? Отзад, проблясват фаровете на също толкова безкрайна колона, колкото и на тази отпред. Десетки такива като теб, чакащи  в дъжда, който отброява минутите с механичния съсък на чистачките.
Съсък!! Глупостта е безметежна, умората и досадата от чакането също. Съсък!! Дали не ме боли главата. Откачам вече с тези змии. Съсък, но не змийски, както на него му харесва, а  на стиснат за гърлото балон. Съссска бавно балонът в предсмъртен  гърч на издишаната последна глътка въздух и кой знае дали  някога ще вдиша отново. Съссссък!! Що за дума е това.  Харесвам те, когато съскаш. Змията, миниатюрен братовчед на дракона.
Не съскай, стига съска, какво си се разсъскала. Змия ли си? - Всеки мъж с неговите страхове .
 Съ-съ-шъ. Няма да изпускам въздуха от балона бавно, ще го пукна и въобще не ми пука. Отивам, заминавам, аз съм нащъпена по опашката змия и обидено шъшкащо се оттеглям в дупката си , там където никой няма да ме настъпва по самочувствието. И ти. Най-вече ти - нещастник със синузит и сополиви  воднисти очи.
 Колко ли време трябва да си жив, за  да издържиш толкова сополи, толкова кърпи и книжни салфетки, наврени в зачервения си нос. Половината амазонска джунгла е изсечена и превърната в амбалаж за рециклиране на слуз, храчки, сълзи и всевъзможни екстременти на отпадъчните ТИ телесни сокове. Милиони тонове живот разфасован от резачките в усилието да го преживееш, заровен в собствените си сополи.
Кога му остава време за дишане!!
Дори не ми даде време и повод да го зарежа. Колко съм  патетично тъпа. Очарователно тъпа, както казва майка ми, свила капризно устни пред лицето на неизбежната катастрофа - петното кетчуп върху бялата кухненска покривка.
Когато те целувам- казвашe той - тогава дишам. Поетичен, колкото кирта под ноктите му.
Харесваше ми наистина. Целуваше нежно. Аз съскам и ти ме целуваш. Лицемерно копеле. Хубаво ме целуваше. Мек и влажен език с дъх на окосена трева. А косата му с цвят на дакел - нежна и тънка. Лунички! Лунички от челото до пръстите на краката. Небе от бледо кафяви звезди върху бялата кожа. Единствено на кура нямаше лунички. 
 Съскам си. Аз съм мъдра змия, която иска да бъде оставена на мира и сама да смени кожата си.
Дали не е заради очилата.
 Надникна в огледалото за обратно виждане: Вързана на опашка коса. Черен, равен бретон скриваше високото чело. Метални рамки на скъпи, три диоптъра очила и плоски като копчета очи се погледнаха взаимно в огледалото.
Ще трябва да отида на фризьор. 
Не е  толкова сополив, не преувеличавай. Само през зимата, когато чакаше с мотора пред кантората. Пристигаше с онази немска войнишка каска. Ушите му светеха от студа като стоповете на това мини, а кристална струйка замръзнал сопол блестеше върху горната му ухилена устна. Не слагаше шлема, носеше го в куфара отстрани на седалката. Заради мен. Сополи! Не чак толкова, не бъди гадна. Налапал цигара в устата и нахлупил каската - от вермахта, държеше да уточни на всеки. Какъв пуяк. Надут и самовлюбен гъз. Отиваше му. Все пак  шлемът не ми разваляше кой знае колко прическата. Много мило, нали!
Няма да си сложа червило, какво като са ми тънки устните, кой ще ме гледа в колата. Тази вечер и без това ще се напием с Ана.
През задното стъкло  едва се виждаше края на колоната - десетки фарове, потъващи в надолнището и дъжда зад ъгъла на ресторант „Испански двор“. От двете страни на пътя вятърът блъскаше обвитите в бръшлян дървета, връстници на живелия недалеч оттук опиумен олд сейлърски Коулдридж. Голите им клони яростно се разплитаха в мокра, ноемврийска прегръдка. Вентилаторът на парното тихо бръмчеше. Чу се сирена на линейка. Отпред или отзад! -дежурното чудене при воя на сирената. Погледна отново в огледалото – отзад, разбира се. Напред пътя е затворен. Не е ремонт, а катастрофа.
Пълна катастрофа - черно, нефтено петно, в което плува сърцето ми.
Някъде зад тези дървета май се намираше  онова голф игрище, където миналото лято се срещнах с онзи побелял розовичък дядка. Един от клиентите на кантората, чиято компания търгуваше с петрол. Леко изкуфял и приемливо симпатичен.  Разхождахме се из поляната помъкнали количките със стикове и му обяснявах защо ще е по-добре да продължи договора с кантората, какви отстъпки ще му направим, какви допълнителни услуги ще му предложим и разни други дъра-бъра. И докато той  въобще не ме  слушаше, а се чудеше как да застане, за да не му блести слънцето в очите, изведнъж изтърси с усмивка, скрита в белия  мустак: „Госпожице Мери, знаете ли коя марка скоч произвежда фабриката на шотландското семейство, чийто са каретата на полата ви?!“ - Хм, по дяволите, какъв въпрос! Това пък какво е: изпит по шотландска история и фолклорни танци или проява на английското чувство за хумор. Нищо не измислях, а той се целеше в топката. Или да взема да му обясня, че все пак съм българка, завършила в щатите, в  Южна Каролина и там няма кой знае колко шотландци, дето да се разхождат с килт-ове по улиците. А и уиски не пия. Предпочитам водка.
- Хе, хе – рекох – Предполагам, че ще е най-доброто, щом цветовете на каретата са толкова известни.
Той замахна и топката отлетя на майната си. Обърна се към мен още по-весело ухилен.
-Ами въобще не са известни и  въобще кой ги знае кои са. Аз също не ги  знам, разни изветрели старчоци предполагам, като мен. Но които и да са със сигурност като видят дупето Ви ще хвърлят полите и ще си обуят панталони като вашия. Хе, хе, хе - захихика старото магаре  и тръгна към следващата дупка. Правеше ми комплимент дъртия похотливец или се бъзикаше с шотландците. Шефа на кантората беше шотландец. И чак тогава се сетих, че всъщност съм  с панталон, а не с пола. На карета.  Взех го назаем от една колежка, която яздеше през уикенда кон, панталона  заедно с ботушите бях взела, не коня.
 Като свършихме с голфа отидохме в пъба на клуба. Пих чай, той уиски.  След една седмица дойде в офиса да подпише договора за следващите  две години.
   Фризьорите са вдигнали цените. Ана каза, че сме получили писмо с новия ценоразпис. Ще трябва да ги сменя тези японци, макар че са много добри.
Можех поне да  му поизчистя къщата преди да си тръгна. Защо трябваше да се сърдя? Заминал. Какво като е заминал, ще се върне. Ключът е в мен. Ще се върна да подредя!!! Тази линейка ме оглуши. Синята, яростна светлина на линейката сряза вътрешността на колата на стотици малки черно-сини парчета и заедно с воя на сирената изчезна напред. Здрачаваше се. Дъждът продължаваше да плющи върху покрива като тенекиен барабан.
Да си змия било комплимент. Комплимент!!!  Змията била далечен роднина на дракона. Цялата му къща е пълна с дракони - от дърво, от камък, от желязо, от слонова кост. Комплимент, а не вижда новата ми рокля или прическата. Смотаняк с плосък гъз и лунички.
„Отивам на лов за нетсуке. В Япония... и толкоз. На лов! Не на пазар, не да търся или да проверя... или да купя. На лов! Какъв мъжкар. А беше казал, че в Япония вече няма автентични нетсуке. Всичко е изнесено в Европа и Щатите още миналия век.
Защо не ми предложи да отида с него! Какво като съм на работа и не мога да си взема отпуск! Да ми предложи, пък нека откажа.
Ще  изчукам онзи, как се казваше, брокерчето от „Глентрии“ – русичкия. В петък след обяд го мернах в пъба до кантората, беше с колегата си, онзи дето Aна го харесва. Пихме по бира един до друг. Не е лош.  Мирише на евтин after shave, но ще го преживея. Има здрави космати ръце. Този петък пак ще е там със сигурност.
Нетсуке!!! Къде ли не съм се мъкнала с него заради тези нетсуке. На пазара Портобело и в Хампстед и в Челси по антикварните магазини. Не отиваме в Хародс, a обикаляме по някакви забутани магазинчета в търсене на нетсуке. Дори аз съм наясно, че това звучи тъпо.
Вече знам всичко за нетсуке.  Нетсуке - изработени от слонова, мамутска, бизонска или рибена кост заседнала в гърлото. От рог на нарвал. От сандалово, чаено или дъбово дърво...Чай. 
Един  силен черен чай с коняк добре ще ми дойде.  Ще мина да взема една бутилка.
Нетсуке! Размери от три до пет сантиметра. Подпис на автора върху задника - от 18 век. Династията Одо или не, Едо. Манияк. Все на идиоти ще попадна.
Не бях се возила на мотор. На отбивката край пътя между Памплона и Доностия насред скалите на Пиринеите. Долу, на дъното на котловината, едва се различаваха белите къщички с малки червени покриви, около които пасяха жълтеещи крави. Как ме целуваше тогава. Бррр. 
 Мислех, че ще се чукаме тази вечер, какъв подлец.
Нетсуке. Мразя ги тези лилипутни фигурки. Мразя ги.
Все пак ще отида да се подстрижа, нали в петък ще се видим с брокерчето...Дейвид! Не, Джеймс...Джералд!!! Няма значение.
Дали има по дъждовен град от Лондон. Ами да змиичке, каза ми ти - Билбао, Копенхаген, Богота...Змиичке! Каква гадост. Май го обичам, а!
Насрещното платно се изпълни със святкащи фарове, беше се стъмнило.
Е, наай-после. Сега ще пуснат и нашата колона.
Все пак ще си сложа червило, единият от касиерите в магазина е доста забавен. Индиец ли е или пакистанец. На кой му дреме.
 Дъждът се засили още повече. Пусна чистачките на по-голяма скорост и колоната бавно се запромъква напред  по мокрия  асфалт.
Ще си запазя час за четвъртък, не мога повече да я  гледам тази коса. Нетсуке! Ужасно! Досущ като тези фризьори - малки, японски и все по-скъпи.
Да си гледа работата. Дано Му изпадат луничките в банята докато се къпе с някоя гейша.

Уф, най после тръгнахме.


10 декември 2013

Акордеонът


 Събудих се. Навън едва се разсъмва. Утро - сиво и зимно, като плъх. За мен събуждането има значение, колкото за комшията прогнозата за времето – шапка ми на дремето. Да не продавам моркови и зеленчук, че да ми пука за прогнозата че и за събуждането!
 Щом съм се събудил, да ставам,  рекох си- поне ще се изпикая.
 Станах, но то и ставането ми едно – никакво. Липсва ми мотивация, социална адаптивност ми липсва, но на тези години и мотивацията е като прогнозата за времето - свършва и започва с едното ходене до тоалетната. Клозета е на двора, за това имам интереси в метеорологията и отчасти в хидрологията, не като Петър комшията, който освен от зелки се интересува и от шах.
 Протегнах крака да се обуя. Студено e в тая къща. Хлебарките напълзели из чехлите ми, имам чехли,  се разтичаха хаотично във всички посоки подобно на: 1.- футболисти в отбор на „А-група“ в средата на 90-те, някой от тях по него време не улучваха дори топката от дузпа. 2.- студентска демонстрация, която размахва картонена пушка и стреля със сапунени мехури по чугунени глави, разгонена от жандармерията. 3- палестинска интифада налазена от веригите на братските израелски танкове. Което и да харесате от трите сравнения, трябва да знаете, че е свързано с изучаване поведенческата психология на хлебарките живеещи в екстремните условия на перманент преход на ръба на оцеляването в моята къща преди да мутират в тритони с хитинова обвивка. Тритоните, както предполагам на базата на дългите си наблюдения-сутрин, ще са адаптиращи се към живот в клоаките на международната канализация нов и непознат животински вид т.е. тритонус Шиит тюбс от клас амфибии. Естествено ще имат хриле и ще дишат, колкото и да е неочаквано – амоняк.
 След тази сравнителна интерлюдия с чехли,  всички хлебарки се навряха в миши дупки. Някой дори се покатериха и мълниеносно се шмугнаха в сифона на чугунената мивка. Тези от мишите дупки от време на време надничаха и нагло размахвака мустак, а други пък плакати с надпис:  „#Долу под-чехларски, Долу“ - под чехъл съм бил понеже. Имаше и други плакати, с нарисуван юмрук. Заплашват ме!
 Много са умни тези хлебарки, не като мен-смотан акордеонист.
 Но Край-реших аз и скръцнах със зъби-купона свърши, шефа дойде. Нахлузих чехлите, казах ли че имам чехли и тропнах с крак.   Хлебарките окончателно и примирено свряха глави в дупките на мишките и на чорапите.
 Настъпи тишина-за кратко.
 Леглото ми е  русенско, с шпертплатови табли и разтегната пружина. Скърца. Подът на кухнята, спя в кухнята, е дъсчен - дюшаме от чам. Отдолу  гредоред.  Като стъпя  и той скърца, но различно, не като леглото, което мърка нежно като филоложка озовала се погрешка в миньорска кръчма в Перник след което изпада в почтен ужас от невежеството си по българска граматика.
 Не, подът е жена домакиня с претенции : „вземаш хилтито, циркуляра и почваш римонта“:  От кога искам един ламинат да ми туриш! И от евтиния да е, няма значение! А ти, все намираш оправдания: Няма пари! Няма работа! Акордеонът издъхна!* - Как да няма бе! Гледай комшиите /Петър с корнишоните и шаха/,  к`во направиха - дъбово дюшеме сложиха, изциклено, изпънато, айродинамично, екологично, фъншуистично, лакирано като яхтата на олигарх благодетел и архонт на населението - с первази и лайсни от британска стомана.
А каква кухня - плот от цял ствол на орех дялан с тесла. Гранитен под. Гра-ни-тен: заскърца проклетото нещо – Ало, будала, чуваш ли ме? А, хладилникът - митцубиши, японски. Пералнята....Какво съм седнала да ти обяснявам: Тъпак! А за банята въобще няма да си отварям устата т.е. дъската.  Испански гранитогрес в пет цвята....- скръцна за последно и млъкна. Излязох в коридора, за това млъкна.
  Хм, тъпак съм бил.  Ще ти дам аз един тъпак- мисля си, ако взема резачката само на дъски и трески ще ми станеш, ще те разбича на... клечки за зъби!
 Всъщност резачката я продадох – „Щил-ка“ беше, прахосмукачка нямам и тя замина, затова подът го мета с метла направена от метли.
 Като смета мръсотията по ъглите, онтологично му запушам устата - временно спира да се жалва и да ми образува нерви талпата чвореста.  И друго не понасям, че говори на диалект като бившата ми жена –  на шопски.
........
*Акордеонът издъхна – персонажът в тази липса на драма е безработен акордионист.  След като отказа да ходи по сватби, стана уличен музикант с доста променлив и най- вече много близък до нулата доход, особено през зимата  т.е. Акордеонът издъхна.



10 май 2013

М У Х А


/къса проза от една moska domestica/

авторски вариант не това в „Труд“ http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1975007

Отново се опитаха да ме убият. С вестник. Полетях към прозореца - навън, навън, бързо навън - да бягам към онова кучешко лайно, което видях сутринта на двора. Блъснах се в невидима стена. Мамка им стъкла все ги забравям. Изправих се  и запълзях по тавана.
Човекът е гадно нещо, по- гадно от жабата. Не че е хлъзгав, влажен и слузест, не - характерът, генетичният код и възпитанието му са гадни. Все иска да убива - за кеф.  Жабата като изплези език  веднага те изяжда, а човекът - прасни те с вестник по главата и  в пепелника с огънчето на цигарата  започва бавно да те пърли, сякаш ще те яде. Или ти отскубне крилата и те даде на домашния паяк за вечеря или те хвърли на пода да си играе котката с теб. Садист е човекът, мръсник.   
 Всъщност да се запознаем: казвам се Мухльо. Щеше да ми е приятно, но и вие читателите сте хора - гадове и мръсници, така че - не ми е приятно. Мразя хората, обаче помията и го..ната ви обичам - много даже. Най-вкусни са хорските, хммаамммм. Та какво ли няма в тях - всичко има: кренвирши, бира, синьо сирене, маслини, шотландско уиски, банани, тортички и пастички, дюля, пица с аншоа, киви, краставици и домати, шампанско; веднъж така се напих с мастика, че заспах върху сапуна в банята. На сутринта без малко да се удавя. Някаква жена влезе да се къпе, едва намерих сили да отлетя, главата ми като камбана - тежи. Въобще голям банкет са човешките отпадъци, вакханалия и пир в двореца на Парис Хилтън. От къде знам за Парис Хилтън ли?! Охо, колко вестници съм прочел аз, докато ме гонят с тях!
            Вече цял месец съм жив и за това всички, както казах,  ме наричат Мухльо т.е. Голяма - Биг муха - дълго живял, всичко знай, над много лайна е прелетял и от много е ял, от много мухобойки се отървал. Умен съм значи, късметлия и хитрец. Пък съм и красив. С една дума – Мухльо.
Няма по-стара и мъдра муха от мен в целия свят. Светът свършва след 5 къщи – ей там, зад ъгъла. Зад ъгъла има река. Зад реката дива гора - в гората листа, паяжина и врагове - врабчета, сойки, свраки. В реката – жаби и патки. Див живот на края на света - нито канализация, нито мазни хартии, даже кучешки изпражнения няма. Никаква цивилизация. Истинска джунгла - борба за живот и оцеляване. Природа било, ай да му се не види и природата - глад и естествен подбор; който оцелей. Нее, не ходя там. Нали затова съм дорасъл да ми викат Мухльо - стоя си вкъщи, обикалям квартала и се завирам в ухото на кучето или се увивам в пердетата да поспя. Природа, чист въздух и туризъм била гората - мизерия и скука викам аз.
Веднъж се запознах с една конска муха-Пепа щръклицата и викаха. Едричка беше, с дълги крака, обли изпъкнали очи и пърха с ония зелени крила като...абе, страхотна жена! Мечта. Но проклета излезе; цял живот в обор живяла и като дошла в града мисли, че от обора по-хубаво няма. По цял ден не спира да се хвали - аз на коня под опашката това, аз с онзи там от село в сеното, онова… свирки му била  правила. Разхожда се по стъклото на прозореца, надува се, върти очи и все претенции има, все нещо не харесва в къщата. Много светло или тъмно било, миришело на гадно - на цветя мирешело. Задимено или пък шумно било. А те хората имат гости - слушат музика, гледат телевизия, викат, пушат, пият, но после като си легнат и оставят  недопитите чаши и чинии какво ядене и пиене ще падне не помисля тъпата... лебед.
Цялата последна вечер не спря да мрънка и да се оплаква, разхожда се по кухненския плот и мърмори: ооо каква скукаа, ооо какъв е този квартал, ооо каквиии са тия селяни, ооо аз да не съм някаква проста муха че да им слушам тъпотиите, аз съм толкова красивааа, аз трябва да живея в „Хай Гейт„ в къщата на Клайф Оуен най-малко и да закусвам ягоди с шампанско Moet в леглото, ооохх… Какъв си селяндур, виж си само тъпото шкембе, тези тука даже нямат жип, а се мъкнат с някаква рздрънкана тойота, ооо… Ооомръзна ми да я слушам и отлетях на лампата. Някой замахна и я сплеска в шепата си. Хвърли я в мивката и пусна водата след нея. На ти сега моет и Клайф Оуен, рекох си.  Даже не можах да я изчукам… а имаше ей такива очи. Аста ла виста Пепа и сбогом!
Гадно нещо са хората, казвам ви!
Както виждате и испански знам. Имам един приятел, Митьо-мазното се казва. Идва един ден в къщи:- Стига с туй домашно готвено и заседнал живот- вика.- Аман от зеле, саламени шлюпки, пача и... самота. Отиваме на ресторант!
И отхвърчахме на ресторант. Испански. В кухнята де, какво да правим ние в  ресторанта! Но и там, нищо че е кухня, каква обстановка, какво меню, каква атмосфера-букет от миризми и смрад. Фаянсовите плочки по стените имаха вкус на паея, на чулетонес- туй са едни ей такива дебели пържоли и на гаспачо- по 15 евро порцийката. Скъпотия. А то гаспачото било някакво бедняшко ястие от Андалусия-натрошен сух хляб от преди седмица, залят с доматено-чеснов сос.  Отделно от това миди със и без черупки, разни океански риби и  оооогромни скариди-гамбас. Не си падам по морските деликатеси, но някой дамски мухи припадат по тях. А наоколо тенджери, тигани, скари- навсякъде ври, цвърчи и кипи. Пушеци и дим. Същински ад заедно с огньовете-само дето вместо Луцифер с  вилата,  в ъгъла между варела за боклук и огромният фризер, върху захвърлено прашно шише от зехтин се беше настанил Шефа на мухите от кухнята-бай Папас.
На бай Папас му викаха Патриарха, понеже имаше брада и голямо шкембе. Бай Папас беше муха мутант, роден до някаква атомна централа. Около него се въртяха 10-на женски мухи, всички с едни сочни „ядрени„ устни, задници и... очи. Аз си падам по очи. ВиП класа ви казвам, без майтап. Еех, Пепа- селска върбова свирка си ти в сравнение с тия столични „флаярки“!  
Патриарха работеше едновремено като сводник, нарко дилър и  шеф на всичката кухня. Никой не можеше да влиза там да яде или да чука някоя от „флаярките„ без негово разрешение - трябваше да плаща. Ако нямаш кинти, а си гладен и ти се ще да се навърташ около варела за боклук и да се отъркаш в омазнения кухненски Хай-лайф, трябва да станеш негов човек т.е. пласьор на кока, амфетаминчета и други разни химийки.  Патриарха продаваше кокаин и хапченца на  мухите които ходеха в салона на ресторанта-актьорчета, музиканти, политици, адвокати, журналисти и разни подобни лигльовци. Това моят приятел Митьо ми го обясни щом дойдоха биячите на Патриарха и рекоха:– Ей, вие там двамата-правите лопати /щото ни личало колко сме се били мераклии/  как ше плащате, кеш или един месец бачкане гратис за бай Папас с включени храна и квартира?
-Ще бачкаме разбира се.-ухилихме се ние с Митьо. - Има си хас-такъв късмет веднъж се пада в  живота на мухата!
Но, не беше за дълго. Въобще даже. Тъкмо станахме на другата сутрин и гледаме: Бай Папас товари стоката на микробуса, товари и „флаярките„. Затръшна вратите, врътна ключа и  без да каже дума, изчезна нанякъде. Биячите и те бяха хфанали гората-нямаше ги.
Хм, рекохме си: Сега ше си отживеем сами в кухнята!
Но, преди дори да го помислим, влязоха трима мъже облечени в сини работни комбинезони и пръскачки.. Започнаха да пръскат с някакъв препарат-по стените, тавана, по пода.. Замириса на кошмар- на хлор замириса! Миризмата на  Хлор е аромата на горчиви бадеми за мухата- това е  смъртта.
И тя дойде- мигновено и неочаквано.
Сбогом граждани и Аста ла виста.
Казaх ви аз за Човека... !


                                              К Р А Й



24 ноември 2012

Бления по БГ

                                    
 Казвам се Уйлям Хърт. От 10 г. живея в България. Завърших образованието си в СУ „КлиментОхридски„. Признавам че бях степендиат на Кембридж и мислех да завърша право, но  веднага се отказах след като разбрах че съм приет в София. За високото ниво, изключителен авторитет и световно известен професионализъм на българските преподаватели, доценти, професори и асистенти, мисля че е излишно да се говори. За тях се носят легенди по целия свят. Каква чест и гордост.
  Пристигнах в София. На летището. Веднага бях очарован от този град. Таксито беше стерилно чисто, шофьора слушаше тихо Бах и успяхме да поговорим за поетиката на Аристотел, за загубената и част, отнасяща се за комедията. Когато слизах, каза че пътуването е гратис, бил съм му симпатичен. Какви великодушни хора!!!  
Огромни зелени паркове, грижливо и внимателно поддържани,  освежаваха уютните квартали. Автентична квартална архитектура тип „скопично панелно курококо„ е изключително вдъхновяваща и красива. В дъното зелената и дива , като шерудската гора от времето на Робин Худ, Витоша тъкмо се отърсваше от последните преспи сняг.
Настаних се в стундентски град. Това беше мечтата ми от детските години.
Дадоха ми самостоятелен апартамен в къща със собственна градинка. С изглед към планината. Толкова тихо и спокойно място. Усещаше се академичния дух на вековните традиции, на великите учени и творци живели в тези сгради. Имаше студенти от целия свят. Монголци, виетнамци, датчани, шведи,канадци,французи,испанци...японци. Но честно казано най-ми харесваха българските колеги. Много възпитани. Никога не псуваха. Добре облечени, с поддържани нокти на ръцете,болшинството не пиеха дори и  бира. Занимаваха се мого със спорт. Прдимно хокей на трева, синхроно плуване и естествено аристократичното поло.
А колко са интелигенти българите, най–умната и велика нация не само на Европа, но и на планетата. Доказано е че всички нации, в Европа поне, са произлезли от прабългарите. За някой южноамерикански, като ацтеките и маите, има косвени доказателства че са прабългари, което в най скоро време ще бъдат доказано от независими световни експерти, като господата Божидар Димитров и Росен Петров. Всички сме в очакване!!!
 Първият писмен език от който всички останали са изкопирали свой собствен, дори китайците и монголците, за гърците да не говорим, също е бил прабългарският. Траки, келти,викинги, саксонци-всички те са прабългари. България е била най–голямата и велика държава през средновековието. Христофор Колумб /Христо Колев/ е бил българин по майчина линия от Солун. Той е открил картофа, тютюна и Америка. Освен Америка, само по една случайност и след продължителни интриги на англичаните, които са насъскали османската империя да нападне България, тя не е успяла да колонизира Индия и Австралия. Колко жалко за тези държави. Докато уютно се самоизолират в продължение на няколко века имитирайки че са под османско владичество, българите дават най великите умове, творци и изобретения на човечеството. Михаил Ангелов/Микеле Анджело/  всички знаете кой е той. Той е българин.
Ел Греко също е българин, от Охридско/историците лъжат че е от Крит/ но се е гърчеел, понеже имал любовница гъркиня.
Исаак Нютон е български евреин от Пловдив. Родителите му, авантюристи, напуснали България докато бил още в пелени и се заселили в централен Лондон, близо до Мерилибон стейшън. Един нищожен и опушен от сажди град. Авантюристи ви казвам.
За Колю Фичето, лично аз имам подозрения че е французин, но нека колегите българи не се обиждат.
Ех, колко спорове сме водили с моите приятели, които за да повдигнат провинциалното ми самочувствие на англичанин, са ме убеждавали, че все пак и Англия е дала нещо на света...Измислила е мивката с два отделни крана- за топла и студена вода и....май нищо друго,освен интриги и сплетни срещу любимита ми България. Ах, толкова ме е срам че съм британец!!! А понякога толкова горд, че имам такива добри приятели, българи. Готови заради мен да стъпчат националното си достойнство.
Но да продължа. Георги Атанасов/Джорж Атанасоу/ не е измислил само касовия апарат, но е създал и първия ПС „Правец 1„ а по сетне Ейпъл-Макинтош и Аи би ем, подло открадват тези авангардни технологии от българите. Японците също многа са крали  от тази велика нация, особенно от ДЗУ Стара Загора, за да могат такива компании като „Сони„ и „Панасоник„ например, в момента да съществуват и да господстват на световния пазар. Но за чия сметка. Да, за наша ...Извинетее, за тяхна, на българите.
Българите са измислили авицията, парата, двигателя с вътрешно горене, футболната топка, очилата, корабното платно, доматите, киното, печатницата/Гутенберг и той е еврейче от Пловдив/ ,киселото мляко/измислено докато двама овчари играели челик/ християнството, мюсулманството, будизма/Сидхарта се е казвал Сидер Харалмбов в нов превод от старобългарски, иначе се е казвал Синдхарт...баян/,
Създали са Коледната елха, кока –колата, ракията/много по добра и от най–отлежалото шотландско уиски/ огъня, мустаците и самобръсначката,Чингиз хан....Ооооох.
Извинете за момент, влезе медицинската сетра, трябва да си пия хапчетата и да легна вързан с усмирителната риза...Като ме отвържат, ще продължа

                                                                      К Р А Й

 разказът е публикуван  в. “Труд“  от 24.11.12 http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1649344

27 октомври 2012

По добре Валдхорна




– И така–а–а !!!– разтегна  усмивка агентът.–Освен всичко което изброихме до сега, освен парите, които ще получавате в началото на всеки месец, нашата агенция предлага и един о–о–огромен бонус за клиенти като Вас !– и отново се усмихна  към седналата като в трънено гнездо, а не като в кресло, възрастна госпожа, която неспокойно стискаше чантата си сякаш е непослушна домашна котка на име Минка, Джордж, Лили или Кръстьо, която всеки миг ще скочи и ще избяга на улицата. – Погребение!!? – обяви въодушевено той. – Предлагаме  Истинско–о–о, Красиво–о–о. Какво–о–о?! – школувано се самопопита той и бързо си отговори – Погребение–е–е!!! С цветя, дори венци, катафалка мерцедес – черен разбира се, лекар, свещенник, приятели…!!!
– Ако нямате, ние ще осигурим! – услужливо допълни  колегата от съседното бюро.
– И всичко това за наша сметка. Да–а–а– проточи замечтано той, явно обичаше да разтяга не само усмивки, но и думи подобни на локуми – колко разходи са само това !!!
 – Но това е кредо на нашата мултинационална агенция – пое инициативата колегата от бюрото – Здравето, достойнството, комфорта и смъртта на клиента до последната минута... са гаранция за успеха, както на фирмата, така и...!!! Смъртта ли казах, извинете! Живота имах предвид – и невинно премигна към жената и колегата, който го гледаше с изненада.Отново се обърка идиотът и миналия път така стана, мамка му. Но пък е толкова сладък!
          Без да го остави да продължи, госпожата вече беше скочила от тръненото кресло и застанала до вратата, дори беше я отворла и припряно изрецитира. – Благодаря ви момчета. Нека си помисля и ще се обадя за договора. Довиждане. – И хукна по стълбите, стиснала котката здраво за врата. Забравила за удебелените си глезени и аснсьора в дъното на коридора с огромното подло огледало, което отчетливо отразяваше всички бръчки. Заслепена от паниката на недоверието и параноичния дъх на измамата, който вееше край ушите и, тя препускаше надолу със смелостта на астон мартин и агент 007 седнал зад волана. Дори мисълта, че може да развали скъпата си прическа не можеше да я вразуми. /А прическата! Прическата беше толкова скъпа, понеже фризьорката, Данчето от ъгъла, ползваше за нейната коса, а и за всички останали коси специалния спортен шампоан, щедро рекламиран в тъмните дебри на ноща по кабелните тв. Под името „Мий и Тичай” на самия флакон  с малки букви бе написано и следното – „за стоманена, здрава и гъвкава коса, като струна на китара - хи,хи,хи. Ако  използвате редовно нашия шампоан, ще можете да свирите на косата си като истинските виртуози – дедал, ницше, моне, чарлс, бакунин, павароти, салмодент, оззи, ломбардо, чайковски, и… всички други барабанисти, докато чакате, автобуса, влака, метрото или на опашка в общината и да изкарате по някой лев от публиката около вас!?” – И завършваше с пожеланието: – „Успех и по - често – „Мий и Тичай”!!!
          А двамата брокери от агенцията за недвижими имоти „Life forever corporations”, след изненадващото отлитане на госпожата, бяха влезли в обичайния за тях спор за неясния и без това смисъл на думата „credo”, която служебно ги задължаваха да употребяват при работа с клиенти. Излишно! Те О–о–обичаха да я употребяват! Напоследък обаче, думата беше повод за все по сериозни разправии между тях,  разправии, които все пак успяваха да завършат с ...помирителна целувка. Но скандалите с шефа, все по рядко приключваха с подобен, хм, да го наречем… хепи ендъ!!!
          А Клиентът, с главно „К” в случая г–жа Керанска, тъкмо  изхвърча запъхтяна и с опасно сърцебиене в ушите сякаш е не коркова, а пластмасова тапа от бутилка евтино вино, изхвърлена на тротоара от уличен пияница с брадавица на носа и кратък  синонимен речник,  сплотяващ единството на уличните, винаги анонимни алохолоци. Всъшност, вратата, която я изхвърли  с нежелание на улицата, имаше формата на вентилатор, а  входът, луксозно охраняван от нови видео камери, приличаше на револвер.  Поомеси се с тълпата, някъде около събота след обяд на кръстовището на Раковски и Славейков, намести усуканата около краката си пола, провери дали чантата не се е разкопчала при препускането стипл чейз. Въздъхна и се успокой. Побърза да влезе в първата  малка, тиха уличка, която не беше далеч от дома й, за да се замисли наистина ли  се налага да сключи този договор за доживотна издръжка в замяна на апартамента си. Този договор!!! Ах, с  „онзи… рогатия”, както го наричаха със запасния ефрейтор Митко, набор 37 година от поделението в двореца. Някога царски Коняр. А може би вторите братовчеди от Бяла Слатина!!!  Срещу гледане!!! Не!!! Никога!!!
 По добре валдхорната все пак...!
          Стаята е тясна, с дъсчен под от букови талпи, прясно одялани с тесла. Мръсният прозорец гледа към дъното на малък заден двор, пълен  предимно с паяжини и ръждиви тръби. В банята тежко капе чешма върху треските от одяланите дъски зaдръстили ръждивата вана опряла лъвски лапи върху мозайката. В коридора спи човек и пречи на капките да се чуват. Хърка. Когато не хърка, човекът рисува или се напива или си прави под…!!! Тъмно е. Стаята е пълна с картини, които не се виждат /нали е тъмно/. Мирише на изсечена гора. Кучето, отпуснало космата опашка между рамките на платната, помръдва с бялото си ухо. Другото – черно не се вижда; то също спи и сънува един друг живот – слънчев кучешки рай от легени, щедро препълнени с накиснати в студена вода пшеничени трици и скъпо струващо слънчогледово кюспе. Някъде в долния десен ъгъл на съня се мяркаше мъничък, пластмасов кокал-играчка. Мдаа, диетата на сух хляб го беше уморила и раят в сънищата му придоби вкус на леген.
– Доста незначителен брой  хора се интересуват от истината. Предполагам, вие също сте от тях– вметна със симпатия лекторът очаквайки лек кикот от към залата. В последвалата тишината огледа  с късогледо примижване почти празната аула и полу-заспалите студенти, които си свиваха цигари и пиеха кафе върху сякаш дъвканите от крави банки.  Приглади оредялата си от неакадемични спорове коса и продължи. – Истината за едно доста важно, да не кажа фундаментално, събитие от нашата история…Българската нова история, господа и дами, е претрупана с противоречия, а понякога и с откровени лъжи, които взаимно се включват и изключват в зависимост от цвета, така да се каже, на този дето дърпа шалтера на историята. Начинът, по който можем да се справим с този проблем е да знаем да зададем правилните въпроси. Един от тях е – направи отрепетирана с годините пауза, която все се надяваше,  че ще му докара професорска титла, ако не в този, поне в някой провинциален университет, следващ живот или поне инфаркт – Въпросът е! – Кой и Защо предаде попа на съда на българската история, попа, който не предаде йеродякон Игнатий на турското правителство? Кой и защо, създаде тази измислица и накара поколения наред да вярват в нея!? „Героична” измислица – патетично извиси глас преподавателят, слагайки кавички където трябва, предполагам беше доцент. – Която няма нищо общо с героичната тревожност на чистия тръбен зов за истина, който издава класическата валдхорна без винтили и с мондщук от слонова кост, увековечена на толкоз много пощенски марки и брандирана от десетки пощенски служби... Хм, какво знаете вие за...Това!!! Всъщност кой е Васил Иванов Кунчев? Вас питам колега, да, вие там с кафето... с какво прозвище е известен и останал в народната памет?
 – Амиии – понамести задник колегата и се подсмихна на колегата до него. – Амм че... Само Левски! – изрева той. – Нали така! – Изригна хавайски вулкан от аплодисменти, викове, тропот и разнебитени седалки. Залата се разтресе, развяха се знойно сини знамена. Ректорът от кабинета на горния етаж стреснато сграбчи студентката Лили за циците. Тя имаше същото име като котката и вместо предлаганите от нея пари за пазарене на адвокатска диплома, ректорът изненадано поиска от Лили една свирка с продължение от няколко части и  субтитри на режисьорските коментари ...Дааа!!! В миг само залата опустя!!!
          Лекторът, както казах вече може би доцент, се изкачи по широките стълби на стара, предвоенна кооперация и позвъни на вратата с № 12. След миг на прага запъхтяна застана самата г–жа Керанска, облечена по домашному в турско син шушляков анцунг, дървени налъми за обществена баня от 60-те години  и ловджийско кепе, кацнало върху  купчина добре поддържана черна коса. /вж. Мий и Тичай/
– Добър вечер. Около обяд говорихме по телефона. – любезно се усмихна лекторът. – Идвам за валдхорната. Може ли да я видя?
Да, да ! Всъщност... Но първо, моля, кажете ми откъде води началото си израза „с един куршум да удариш два заека”. – задардъри възбудено госпожата. – Наистина ли е възможно!!! Кой го е измислил? Но бързо, защото това е въпросът от ТВ играта „На слука и на кука“. Който отговори вярно пръв, печели награда – макара корда за лов на рибка бананка.
– Амии, кхъм – прокашля се той. – Не знам!!!–  Но като видя разочарованието в очите й, интуицията на колекционера заговори в него на развален английски за лов на лисици с дългоноги хрътки по зелени поляни и кой знае защо за китайски порцелан. – Това е логически каламбур, който води началото си от древен Китай – подхвана вероятният доцент. – Който с времето...!
– Но моля ви, сега ще свършат рекламите и до тогава трябва да съм се обадила – припираше жената и го гледаше с наивност, която авторите наричат детинска, а всъщност е дълго репетирано пред огледалото двуличие    – Добре подхвана забързано доцент Курпекинесов /както виждате имаше защо да премълчавам името му до сега/ Изразът получава популярност от едно изказване на незнам кой си английски лорд по повод лова на лисици с хрътки. Смисълът е, че ако ловът бъде забранен, то законът  „с един коршум ще убие две лисици”, което всъщност не се практикува в Англия при лова на лисици не се използват оръжия т.е. че тази забрана е една пълна глупост. В бг. израза е придобил друг смисъл  по повод заека, който се смята от ловците за не толкова хитър и се отстрелва с пушка.
Г-жа Керанска демонстрира очевидно неразбиране на това объркано обяснения, свали  изкуствената си челюст и заканително изкастанети едно севилско фламенко със зъби  пред смаяното лице на доцента, врънта задника си обут в анцуг и го изостави самичък в антрето.
                                      


                                                                      К Р А Й


24 юни 2012

полиция-милиция, деца и буквата на закона


  Преди около два месеца, в края на м. април, в центъра на Стара Загора е проведена полицейцеска акция или просто казано, организирана е  полицейска хайка за залавянето на деца ненавършили осемнадесет години и неспазващи вечерният час, който е до 22ч. независимо дали сме в лятно или зимно часово време. Хайката е проведена около 22,30 по централните старозагорски улици. Казвам улици, а не заведения. Заловени са около 30 момчета и момичета на възраст между 16-18г. Нито един от тях  Видимо не е  употребил алкохол или наркотици- всички  са задържани в Първо РПУ на града.  Някой от тях заедно със скетйбордовете, ролерите, а един младеж  дори с кучето си изведено на разходка в близката градинка.
 След като са отведени в Райното управление Полицията казва на децата да се обадят на родителите си по моб. телефони за да им съобщят да дойдат, вече посред нощ, да си ги приберат и да подпишат  съставените междувремено актове за нарушение на ЗЗД /Закон за закрила на детето/ Чл.53, ал.3. При задържането децата, от името на чийто родители пиша този материал, представят пред полицаите личните си карти и в съставеният акт не се споменава за подобно нарушение.
 След около месец и половина родителите получават Наказателни постановления в които се упоменава че освен нарушението на ЗЗД,  децата при задържането не са представили и лична карта. С което влизат в нарушение на още един закон. Както се оказва нарушенията започват някак от само себе си да се мултиплицират !!! На базата на всички тези престъпления, които са истинска заплаха за живота на обикновените цигани-крадци, нарко пласьори, изнасилвачи, въоръжени мутри.....и др. мирни граждани на българските градове и села от които, както облян до чорапите в пот, онзи певецът заяви че: „родната полиция ни пази“- на родителите е наложена глоба от 300 лв. на глава, калпак, каскет или както ви харесва, може и на човек.
 Това са фактите!
 Следва част от жалба до Районен съд Стара загора и някой от въпросите на родителите саморъчно написани, на които надявам се някой ще даде приблизително смислен отговор:


1.Считам че Полицейските служители предприели закрилата са нарушили чл.40, ал.1 от ЗЗД, а имено с непредприети действия от тяхна страна ние като закони родители не сме били незабавно информирани за задържането лично от ТЯХ. За случилото се бяхме запознати от нашият син чрез телефонен разговор и то около час след задържането, а имено около 23,30ч.


2. По смисъл на чл.4 от Инструкция ном.13-1711 от 15.09.2009г. считам че синът ми е бил ЗАДЪРЖАН в 1-во РПУ Стара Загора без да бъда своевремено информиран за причината и да ми бъде връчена заповед за задържането му с което се нарушава чл. 4 на същата инструкция.
/Чл.4 на Инструкцията гласи, цитирам: „Задържани лица“ по смисъла на тази инструкция са тези на които е ограничено правото на свободно предвижване, при условията и реда на ЗМВР“. 
При задържането, полицаите са изели личните карти на децата за проверка, след което са им заповядали да ги придружат до полицейското управление. С това си действие те, полицаите, обясняват че става дума за ДОБРОВОЛНО съдействие, а не за принудително ЗАДЪРЖАНЕ по смисъла на спомената инструкция!!! Буквата на закона е врата в широкото поле на локумите които обичайно се разтягат при подобен полицийски произвол от главният полицай на републиката и неговия шеф/


3. След като "родната полиция" ни пази и спазва всяка буква от Закона за закрила на детето, а и не само на него, Не е ли по-малко травмиращо за заловените непълнолетни нарушители, вместо да бъдат влачени по Полицейските управления посред нощ, да бъдат откарани по домовете им и там да бъде връчен акт на родителите.


4.Не е ли по-добре да се проверят заведенията за пиещи алкохол и дрогирани непълнолетни, а не да се "закрилят" деца, които са на път за вкъщи само 30 минути след изтичане на вечерния час или спортуват и разхождат кучетата си, макар и след 22 часа.


5.Защо служителите на "Родната полиция" все още не могат да изпълнят без грешка професионалните си задължения. А ми се струва, че държавата харчи доста пари на нас данъкоплатците (и в частност родители на непълнолетни деца),за да осигури обучение, квалификация и адекватност на същите тези служители.


***************************************************************************
 Според обясненията на не знам кой си  Полицай, парите събрани от тези глоби се отчислявали във фонд за лечение на деца с ракови, генетични или други сериозни заболявания за коите е необходимо лечение в чужбина!!!
 Някой вярва ли на това?!!
 Звучи Толкова благотворително  филантропично та чак се чудя, не трябва ли да настояваме ченгетата всяка вечер да арестуват по 20-30 деца във всеки град, вместо да се занимават с пушене на цигари с ръце в джобовете, надуване на мускули и гледане през невиждащи нищо слънчеви очила облегнати на „патрулките“ докато опазват спокойствието на гражданите. Всеки родител с „огромна радост“ би платил една глоба от минимум 300лв. както се оказва, щом каузата е толкоз благородна- ако разбира се все още има работа, някакви доходи, и да не мисли всеки ден къде по точно да емигрира, понеже нали „родната полицията го пази“.





23 април 2012

"Великият" 10 ноември

Това е копи пейст от сайта на Елтимир III запазвам и оригиналното заглавие на статията, която всъщност е откъс от книга.

 „Откъс от предстоящата за публикуване /вече публикувана предполагам/ трета част на мемоарите на Георги Константинов. Публикуван за първи път на 5 ноември 2006 г. в сп. Свободна мисъл, месечно издание на федерацията на анархистите в България.“
георги константинов георгиев

 „Активни мероприятия Покръстването на българските турци от свети Тодор Живков с цел създаване на “хомогенна българска нация” по всяка вероятност е било поръчано от Брежнев или Андропов, за да се изпробва евентуалната по-мащабна операция за асимилиране на десетките милиони мюсюлмани в СССР. Обаче това “активно мероприятие” на диктатурата удари на камък. То предизвика в Турция и на Запад масови протестни демонстрации, манифестации, гладни стачки, литературно-журналистически изяви и т. н. в полза на жертвите.
Акциите имаха мирен характер и в някои от тях взехме участие и ние емигрантите. (По-конкретно в една от парижките демонстрации участваха Ценко Барев и пишещият тези спомени). За да парират протеста на световното общественото мнение срещу това своего рода “етническо прочистване” на едномилионното турско малцинство, в което физическите убийства бяха заменени с духовни, БКП и нейното правителство проведоха с помощта на своите репресивни “органи” нови “активни мероприятия”, сред които: 1) Създаване с помощта на агенти на ДС сред турското население на псевдонелегални организации и чрез тях разпространение на приказки и позиви, гарнирани със слухове за сепаративни намерения и комплоти за обявяване на мюсюлмански републики в Делиормана и Родопите, където живееха по-компактни маси български турци. 2) Пак с помощта на агенти на ДС бяха проведени няколко безсмислени атентати във Варна, Пловдив и във влака при гара Буново. В последния случай имаше и жертви (майки с деца). Това окървавено “активно мероприятие” на ДС целеше да покаже на света “безскрупулния и жесток лик на сепаратистите” и да оправдае репресиите и духовния геноцид срещу малцинството. 3) Същевременно, ДС получи инструкции от Политбюро на ЦК на БКП да създаде компромати и срещу “външния враг”, т.е. срещу “империализма и живеещата на негова издръжка и намираща се под командата на разузнавателните му служби вражеска емиграция”. Според “Справката” на “органите” (на началника на 17-ти Отдел на ВГУ - Второ главно управление на ДС - полк. Ст. Стефанов от 5.09.1985 г.): “С подписаната преди няколко години от Рейгън директива № 138 тероризмът бе издигнат в ранг на държавна политика от правителството на САЩ.” Целта била “с помощта на вражеската емиграция да се прехвърли на българска територия екстремистката и терористична вълна… За подривната дейност само през 1963 г. американското правителство отпуснало 3 000 000 долара… През 1951 г. за ръководител на терористичните групи на БОД бе определен анархистът Георги Константинов Георгиев, по чиято инициатива са разработени планове за провеждане на терористични акции против наши дипломати… Обмислял е и начин за прехвърляне в страната на групи от бегълци за провеждане на терористични акции…” и т.н., и т.н. Конкретните обвинения срещу нас за тези атентати отпаднаха след 1988 г., когато чрез един съдебен фарс ДС вмени вината на трима свои агенти от турски произход. Те бяха осъдени и… екзекутирани. През 1989 година последваха редица други “мероприятия” за спасяване на потъващия “Титаник” на социализма. За българската част от тези “мероприятия” засега не можем да твърдим със 100-процентова положителност, че са “активни”, тъй като върху свободния достъп до архива на ДС е поставен воденичният камък на забраната. Прочее, аз излагам само фактите, оставяйки всеки сам да си направи заключенията: На 20.05.1989 г. по телефона от Марсилия ми се обади Петър Бояджиев - бивш затворник в България, натурализиран емигрант във Франция и бъдещ душеприказчик на “опозиционерите” и “неформалите” в НРБ. Той ми съобщи, че са проведени демонстрации от турското население в Каолиново и други селища в Шуменски и Разградски окръзи, които са окървавени от властите. Вече има достатъчно данни, даващи основание да се мисли, че сблъсъците с репресивните сили на Живковия режим също са били провокирани от агенти на ДС (агент “Сава” и цялата му компания, която в последствие оглави т. нар. ДПС). В същия момент същият Бояджиев ми съобщи, че по време на предстоящата в края на май Парижка Конференция (от поредицата Хелзинска, Мадридска, Виенска и т. н.) за “Мирно съвместно съществувание” с прословутата “Трета кошница” (за човешките права) ще се проведе и паралелна Конференция на дисиденти от СССР и източноевропейските страни. Петър Бояджиев ме замоли да изпратя в България телеграми-покани за конференцията от името на Френския организационен комитет (такъв съществуваше, оглавяван от депутат от голистите). Той ми продиктува текста на поканите и имената на поканените: 1) Желю Желев, 2) Академик Шелудко, 3) Блага Димитрова, 4) Петко Симеонов, 5) Копринка Червенкова и 6) Петър Манолов - всички от така нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството - прословутата “неформална” организация на българските Де-Се-денти и Ка-Ге-Бе-нти за която съществуват безспорни данни, че също е “активно мероприятие” на ДС и която стана истински разсадник на многобройните ръководители на бъдещата “опозиция на Нейно Величество Номенклатурата” - СДС и на болшинството ключови артисти в марионетния театър на “мирния преход” и днешната окаяна българска демокрация… Аз платих 600 френски франка за телеграмите, които, познавайки от пряк опит манталитета на въпросния Бояджиев, мога със сигурност да твърдя, че си ги е сложил в джоба, отчитайки ги след това като разход за “делото”. Телеграмите бяха изпратени от Благо Славенов. От поканените първите двама (Желю и академика) не дойдоха, а последния - П. Манолов - за който ми беше телефонирал Стефан Вълков от Асеновград, вследствие заплахи срещу живота на син му Манолчо, бе решил да напусне страната, подтикван и улеснен от “органите”, които уредили паспорти за него и семейството му. (Петър Манолов наистина пристигна в Париж за “паралелната конференция” след едноседмичен престой в Мюнхен като гост на радио “Свободна Европа”, запознахме се и в последствие им помагах в решаването на част от битовите проблеми, с които се сблъскват всички емигранти.) Няколко дни по-късно, от “родината” пристигнаха и останалите трима дисиденти - Блага, Петко и Копринка. Те пътуваха в един самолет и бяха настанени в един и същи хотел, заедно с официалната българска делегация, водена от Петър Младенов и Андрей Луканов. Това “кръвосмешение” предизвика първоначално учудване, а после бурна веселба и подигравки във френската столица, поради което местните организатори се видяха принудени да преместят дисидентите в друг хотел, за да не бие толкова на очи това странно мирно и съвместно съжителство между властниците и бъдещите им формални опозиционери. Сред западните организатори и специално от българска страна се открояваха натурализирани бивши български емигранти и настоящи граждани на “вторите си родини”: 1) Дими (Джон) Паница - гражданин на САЩ и Франция, 2) Петър Бояджиев - самоподложил се на своего рода възродителен процес във Франция, където живее и сега - в гр. Марсилия, след като през 1993 година кандидатурата му за министър-председателския пост бе издигната от БСП (преименуваната БКП - “смъртен враг” на кандидата ґ… Бояджиев) 3) Бившият офицер от ДС Владимир Костов и Румяна Узунова, по това време и двамата служители на платената от ЦРУ американска радиостанция в Мюнхен - “Свободна Европа” 4) Константин Мишев от радиостанция “Гласът на Америка”, всички “възродени” в съответната страна по месторабота Под ръководството и с финансите на стоящите зад гърба им институции, на 29, 30 и 31 май 1989 г. се проведе Парижката паралелна дисидентска конференция с участието от българска страна на четворицата дисиденти: покойната Блага Димитрова, провъзгласена приживе за “българка №1″, Петко, Копринка и Манолов. Аз и някои други емигранти отидохме като зрители. Освен запознанството имах и бегли разговори с дисидентите, от които познавах Блага, чрез бившата ми съпруга. Тя ми каза, че залата е пълна със служители на ДС и на българското посолство и ми даде да разбера, че ґ е нежелателно да я видят в моята компания. Изявите на всички бяха толкова безцветни и страхливи, поради което не можеха да бъдат запомнени. Направи ми впечатление, че в написаните си слова те използваха официалната терминология на диктатурата и наричаха, жертвите ґ… “турскоезични българи”. След това в частен порядък видях някои от тях в компанията на Паница и Бояджиев, които уреждаха финансовата страна на дисидентското мероприятие, но разговорите също не вървяха. От България пристигаха “лоши новини” - арестувани бяха шестима дисиденти, сред които двама доказани кагебенти, единият от които стана шеф на имитацията на българската “Солидарност”, а другия го готвиха да оглави Българската православна църква в случай, че негово “Светейшество” патриката Максим претърпи авария. Арестите бяха придружени от митинги, на които се викало “Смърт за предателите!”, което предизвика истински уплах сред нашата дисидентска тройка, която се готвеше да се завръща в родината си, (всъщност, както по-сетне се разбра, арестите целяли само подобряване на “имиджа и рейтингите” на артистите, които скоро след това си излязоха като герои, срещу гаранция от по… 100 лева на глава.) Само с Петър Бояджиев се сдърпахме на масата в кафенето в съседство с френския парламент, където бяхме отседнали след Конференцията. Когато той ми довери “под секрет”, че предстояло свалянето на Живков от постовете му и “съм щял да видя какво ще стане след това…”, аз като абсолютен скептик по отношение на дворцовите “революции” и циник спрямо дисидентското театро и “спонсорите” му, не бях твърде деликатен в отговора си… След този дребен инцидент дисидентите бяха поети от техните западни контрагенти, които ги заведоха най-напред в една американска “Фондация за подпомагане на интелектуалци от Изтока”, където според “ранга” и заслугите им към “зараждащата се крехка българска демокрация”, всеки получи по 5000 или 6000 френски франка… После ги разведоха по парижките магазини. Например Румяна Узунова придружи Копринка Червенкова, за да си купи сутиени, кюлоти, комбинезони и други дамски придобивки. По тази причина и мотиви, и дисидентите, и чичеронената от “Гласовете” отказаха всякакви разговори с нас емигрантите. Както бе писал бъдещият президент д-р Желю Желев, у нас настъпваше… “великото време на интелигенцията”. Пет месеца по-късно удари и великият час на българската демокрация. Първо, по заповед на Москва (предадена, чрез генерала от КГБ и временно изпълняващ длъжността посланик на СССР в София - Виктор Шарапов) пенсионираха Живков и новият генерален секретар на БКП Петър Младенов му благодари за огромните заслуги, които има за развитието на… “майка България”, а после пое и поста Председател (президент) на НРБ, както бе решено на “Кръглата маса”. Другият агент на КГБ - Андрей Луканов - стана “първият демократично избран от стария живковски парламент” м-р председател на същата НРБ. Малко по-късно, в следващите актове на нямащата край българска трагикомедия, Блага и Петко станаха велики депутати, после първата израсна до вицепрезидент на РБ (при Желю), а Петко - шеф на Комитета за чуждестранна помощ. Копринка си остана редактор на “независим” културен седмичник, а на Манолов му дадоха една торба зоб в книгоиздателство “Народна култура”. Така всеки получи според заслугите и съучастието си в “мероприятието”. Несъстоялият се патриарх “Фори Светулката” замина за САЩ, където продава бензин и проповядва словото божие, а агент “Павлов”, освен шеф на КТ “Подкрепа”, стана и подпредседател на Световната конфедерация на… “независимите” синдикати. Дими Паница основа фондация, с която подпомага бедни деца, главно от цигански произход, което е благородно, плаща на професорки, за да напишат историята на героичната му борба за българската кауза и посреща и изпраща високопоставени гости от САЩ като Збигнев Бжежински и Хилари Клинтън. Шарапов се завърна в Москва и стана бизнесмен и… председател на дружеството за българо-руска дружба… С това нашенската трагикомедия не е приключила. За останалите нейни герои ще стане дума на друго място.„
 April 20, 2007

 Информация за Георги Константинов, колкото и да е страно няма в Укипедия, но за сметка на това в същия сайт има обширна статия за него от Светослава Банчева


01 април 2012

ТОАЛЕТНА ЛИ!? НЕ граждани, просто КЛОЗЕТ

В продължение на години всякакви енергийни, икономически, финансови, политически и не знам още какви специалисти се изказаха, изходиха, изхождат и Ще се изхождат „pro“ и „contra„ строежа на АЕЦ Белене. Между всички тези кУрифеи и титани/тигани/ на мисълта имаше много, най-вече неофициални изказвания и коментари от по широката прослойка наричана за кратко - „куцо и сакато„ или за още по кратко „бг. население“. Естествено то няма възможноста да се изходи по въпроса от екрана на някоя телевизия или пък не дай си Боже му разрешат референдум. То си дискутира темата и без разрешение из интернет паяжината.
От позицията на куцото и сакатото, на истинският български патриот на маса, от името на специалиста, както казва едноимения филм, по всичко, ще се изкажа и аз. Общото между АЕЦ Белене и темата която съм си заплюл да подхвана е, толкова, колкото когато споменеш за “гьол“ в който са удавени някакви си милиарди и когато кажеш клозет - е единствено звуковата асоциацията за шльопване на нещо тежко от високо в локва вода.
Темата е тоалетните на Централна Автогара София /ТнаЦАС/. Ето какво пише за тях в сайта http://neseriozno.tumblr.com/post/628276798 от преди 2год. когато може би са открити въпросните тоалетни:

„Европейска работа
Централна автогара София, входа за тоалетните. Няма вече лелка със салфетки, вече има автомат! Услужливата чистачка ти помага да се оправиш с него: първо пускаш стотинки (или банкноти!), после натискаш бутон “1”, влизаш през турникета, вършиш работата с удоволствие, после натискаш черния бутон да излезеш. Ултрамодерно.Но защо в България безплатните обществени тоалетни все още са рядкост (за разлика от по-изостаналите като часови зони държави) за мен остава мистерия“

-Мдаа. -както казва някой когато е привършил думите или просто няма какво да каже. Наистина европейска работа. Ултрамодерна, но както винаги позакърпена с тел от тук- от там, че да не се разпадне на парчета.
В самият репортаж веднага се набива на очи едно типично българско, да го наречем, психосамотачно раздвоение на професионалната личност и нейните задължения:- „Няма вече лелка със салфетки, вече има автомат! Услужливата чистачка ти ПОМАГА да се оправиш с него“.... Както навсякъде в Европа- хирургът взема рендето и отива да свърши работата на дърводелеца- да оправи и напасне някоя врата. Дърводелецът както си му е редът-запрята ръкави, нахлупва бялата шапката на майстор готвач и набързо забърква един миш- маш в ресторант на някой „Хилтън“ да речем.
По същия начин и чистачката е сложена да помага на клиентите да се оправят с автомата, а не да чисти и подържа тоалетната. Напълно професионално и съвсем по европейски-всеки върши нещо дето не му е работа или още по- зле, освен своята, да върши работата и на някакой друг... в случая на някакъв си автомат.
Това е факт, онзи ден се сблъсках с него- уморена, но не и „услужлива“, а изнервена жена над средна възраст стои до апарата - обяснява сигурно за хиляден път и без да чака резултата от обясненията, натиска бутон с N 1 от още 10 възможни бутона които не се знае за какво служат. Хората бързат, пускат стотинки, тя натиска 1, хората едвам се промъкват през въртящия се турникет /турникет е съоръжение от три метални тръби които се въртят- отброява числото на преминаващите през него, все още се среща по метро станциите в някои градове/ ако имат куфар, може да се наложи да платят още 50ст. и за него, понеже това чудо e доста по- тясно от дадените като пример метро турникети и дори куфар за ръчен багаж не може да премине през него, трябва да го вдигнеш и да го пренесеш над съоръжението.
Така че, и да не си с куфар, а с размерите на миниатюрен сумист надали ще имаш рядкото щастие да „източиш водата на рибките“ с Удоволствието обещано от репортажа по горе, в ТнаЦАС. По скоро нямаш шанс, просто ще бъдеш дисквалифициран, не можеш да се промушиш през турникета. Вероятно това изобретение е било проектирано за метрото в столицата на Чингиз хан- Улан Батор, но и там им се е видяло малко и са го пробутали „гратис“ на някой софийски общински съветник.
И все пак, ако си много на зор, ще трябва да потичаш по бул. „Мария Луиза“ и да се оглеждаш къде да пуснеш „една вода“ или да отидеш до ЖП гарата за да търсиш къде и как да приключиш с този уж елементарен проблем в Столицата на една, наричаща себе си туристичиска държава. Надявам се, че не са много хората приключили с Удоволствие проблема в крачола, но това са само надежди.
Защото, да не забравяме за излизането от ТнаЦАС - то е придружено с условието да натиснеш черният бутон, с който отново оперира същата чистачка. Но, както казват любителите на бридж белот ...шах и терца едновремено. „Изход“ и „Вход“- за мъже и жени е от едно и също място, през турникета мутант!!! Опашка на входа от 10 човека и още толкова от другата страна, на изхода – по средата апарат и изнервена жена в синя престилка, на която, не знам колко часа и е работната смяна, но наистина и съчувствам как се оправя в тази лудница.
И така, пита се за какъв ...чвор, е турен този уред или по скоро урод, на вход-изход за тоалетната при положение, че му е необходим оператор. Логично е в такъв случай да се назначи още един човек който все пак да чисти и да сменя хартията в тоалетната....
Не съм краен идеалист и не споделям анархистичната идея за безплатен клозет, но все пак...сменете тази бракма, моля. Пак сложете апарат, нека пак отчита броя на посетителите/предполагам е нужно за националната статистика и сигурност, а и арендаторът ще е гарантиран, че служителката не крие от оборота, заради което всъщност е цялата тази акробатика/ но нека като пуснеш стотинките тази въртилежка се завърта автоматично без да се налага да натискаш разни бутони. И нека изхода бъде отделно от входа, с най обикновена метална бариера, като в супермаркетите, която да се отваря само на излизане и нека не е автоматична с фотоклетка, защото в 20 от 30 работни дни, сигурен съм, ще е развалена. Нека просто като я бутнеш с тяло, се отваря и затваря след клиента. Толкова ли е сложно!!!!
А ето какво пише в сайта на ЦАС и за тоалетните, между другото:-„ В сутерена на сградата се намират технически съоръжения, санитарни възли, автоматична телефонна централа и машинни отделения за асансьорите. „Над партера, на първия етаж в сградата работят ресторант, кафене, казино, книжарница и магазин. В двата края на етажа има осем тоалетни и други две за инвалиди“.

Трябва да кажа че входовете на споменатите ОСЕМ !!! тоалетни на горния етаж са преградени с въженце, може би от самото им създаване, на което е окачена табела от амбалажна хартия с надпис „не рЪботи“. Така че, тях въобще не съм ги виждал.

Всъщност, не виждам и кой знае каква връзка между ТнаЦСА и АЕЦ Белене. Никаква връзка.