„Селянката от лодката“ - Публикувано в-к „Сега“ 13 април 2002 г.

Селянката от лодката

С порочното намерение да видим какво крие под полата си - дали не е нещо, което не сме виждали

Росен Хинков

- Кхъ-кхъ-кхъм! Ех! Добре си беше в окопите, а, адаш?! До кръста в калта, отгоре плиска дъждът, ревматизмът нежно скрибуца с пилата по костите, а врагът отсреща гледа през мерника как да те очисти и да те лиши от тез удоволствия. Мамицата му и враг, тъй и не се запознах с него. Ама нищо, някой друг път! То нали и никой не утрепах... Или утрепах? Утрепах ли някого, а, адаш? Адаш, стига спа! Кажи, убих ли някого или не, че тия младите много питат.

- Хъм, хъм! Уфф!

- Кажи, кажи!

- За коя война говориш сега, е? За коя?

- Че за войната...

- Ама за коя, за коя?

- Че колко войни имахме!?

- Е, войни... Войни много. Войни да искаш. Помня ли вече колко бяха. Втората беше последно, преди първата, а третата беше преди втората или обратно... Знам ли... Трета имаше ли?

- Имаше май, обаче тя беше подир първата, а не...

- Тъй де. Третата подир първата... Нашата си война. Ех! Как ни се услаждаха цигарите тогава в калта. А виното?! Гъсто, гъсто, като кръв! Туй знам аз - най-отдолу кръв - на врага, отгоре пясък, а върху него вино. И жени. Ах, какви жени имаше тогава!

- Ех, жените...

- Като запретне ония поли, като ги развей над глезена, като удари токчетата в плочите и те погледне с тия черни, бичи очи, изпод ония черни вежди. Как да не грабнеш пушката и да не захванеш да гърмиш по врага от съседното село - неговата мама! Как му викаха на онуй село, а? Кажи!

- Ти първо кажи - утрепах ли някого аз или никого не утрепах...

- Не, ти първо кажи - как го викаха селото?

- Не, не!

- Ти, ти!

Ако някой се изкачи на отсрещния баир, макар че трябва да е луд, за да отиде там в тази жега - сигурно е 45 градуса на сянка - ще види следната неурбанистична картина: Двама старци седят на зелена пейка под каменната стена на висока къща. Единият удря ядосано с бастуна по камъните, застлали улицата, а другият се чеше по врата и гледа някъде встрани. До тях на дървен стол седи мъж, може би младеж, облечен с резедава риза с къси ръкави марка GAP, сиви къси панталони също GAP, на краката кожени сандали GUCHI, а на носа черни слънчеви очила RAY BAN*. Турист може би... Ярка кръпка в иначе пустинния пейзаж, но за пейзажа после. Темето му ясно се вижда, лъщи. Плешив. Какъв младеж пък е този!? Цялата тази компания е седнала под северната стена на последната къща на селото, долу в най-ниското, с излишното вече желание да улови последните парчета сянка, стопена от лъчите на врящото обедно слънце. Над тях и стръмно нагоре се издига високо плато, върху което са построени многобройни бели къщи с плоски покриви и тесни, като срязани с нож прозорчета. Погледнато от тук, селото прилича на каменна стълба, проектирана от някой смахнат архитект на служба при несъществуващи великани. Къщите, като стъпалата на всяка нормална стълба, бързат да се покатерят нагоре. Покривът на всяка долна къща е основа за тази над нея. Подобно на шлем, нахлупен насила върху голото теме на платото, тази грамада от каменни кубове, квадрати, издължени паралелепипеди и не знам още какви стереометрични форми (пирамиди няма), драпа нетърпеливо към върха. Там, където над всичко и най-отгоре, право към опустошеното небе, стърчи изтъпеният връх на купола на стара готическа катедрала, сякаш е ръждясалото копие на онзи рицар с дръгливата кранта. Платото, ведно със селото, се издига над неочаквано зелените брегове на дълбока, тясна река. Отвъд тях - кафеви, изгорели хълмове, нацвъкани от редките сиви петна на маслинови градини. Камъни, пясък и бодливи тръни. И това ако не е раят! Някои твърдят, че църквата е от ХIV век. Самите историци все още спорят по въпроса дали е била официално осветена в първата неделя на април 1202 г., или на същия ден, само че през 1302 г. Този спор, както разбрах, се води още от самото построяване на църквата. Проблемни се оказали няколкото забравени камъка, достроени по-късно в основата на дясната колона на главния кораб на църквата, тази отзад. Окончателно объркване в спора внася и смяната на календара от онзи папа. Така че този спор, предизвикан от разсеяни дюлгери и суетен папа, вече седем века тревожи академичните духове, а и не само тях - духовете, обитаващи църквата, също се вълнуват. Но историците и археолозите не се отчайват, не губят надежда, че някой ден ще се открие истината и ще настане спокойствие. Така твърди един мой познат, който живее в същото село, а на него може да се вярва. Казва се Салваторе, има най-голямата частна библиотека, която съм виждал напоследък, тъжен поглед, очила, ипотека за шейсет хиляди евро и работи като полицай. Е, как да не му вярва човек! С това име в кръщелното и с тази ипотека в банката Салваторе е един солиден и вдъхващ доверие европеец - прешлен от гръбнака на обществото и икономиката. Но аз се отплеснах. Да видим какво става с нашите хора долу, в селото.

- Е, добре, ще кажа! Извор му викаха. Голям извор ли, малък ли - не помня.

- А, така! Извор беше! Голям извор хем! Ех, как да не гърмиш върху туй име?

- Ха сега ти кажи...

- Те, изворци, какви бяха - анархисти ли или фашисти?

- ... аз утрепах ли някого?

- Не, никого не можа... И как ще убиеш някого с тая крива тръба вместо пушка, дето я имаше?!

- Ех!

- Кажи сега какви бяха тия изворци - фашисти или от другите?

- Остави, адаш, те какви бяха, ами ние какви бяхме?

- Фашисти, как иначе. Нали ние победихме. No passaran - кой викаше, ние или те?

- Ние сякаш...

- Хм! Тоя младеж ще каже. Я кажи бе, младеж, кой победи - ние или те?

- .......?!** - каза младежът и намести очилата върху носа си.

- Какво рече туй момче?

- Ние, ние.

- Ние обаче, адаш, от една армия ли бяхме? Помниш ли? Ти беше от врага май, а?

- Бъркаш, адаш, ти беше от врага, пък аз бях от нашите!

- То и аз бях от нашите, обаче с тая пушка...

- Какво с тая пушка?!

- Кхъ! Ех!

Пауза.

- Абе остави! Какво време беше само: цигарите сладки, жените като кръв...

- Ех, жените!

Дълга пауза.

- Аз ще вървя, адаш, че не знам жената жива ли е още, не е ли. Може да ме чака у дома. Ще ида да проверя.

Единият от старците става, намества синята вълнена барета върху главата си и бавно се потътря по една от стръмните, тесни улички към върха. Другият остава да дреме на пейката с ръце и глава, подпрени върху дръжката на бастуна, под мятащото жупел слънце. Младежът с резедавата риза се качва на някаква червена кола и подкарва към близкия град. На излизане от селото поглежда табелата край пътя, на която с официални табелени букви е написано името на: Селянката от лодката. От другата страна на реката, като се премине по железния мост и преди да се влезе в другото село, на табелата с официалните букви пише Голям извор, а върху тях с неофициален жълт спрей някой е написал "ESPANA". Селянката от лодката се намира в Еускади или Страната на баските, както й казват испанците, а от Голям извор, което на испански звучи някак си по-внушително - Фуентемайор, започва или свършва Испания - според някои. Хм! Нали!

КРАЙ

* Не мога да се въздържа и да не опровергая всички, които мислят, че ние, простите писатели, нищо не разбираме от фирмени марки, оверлог, кадифе, стреч, мода, кръшни бедра и дефилета. Както се вижда от облеклото на нашия герой - въобще не е така. И ние пием от "шампанското на дните", ако мога така да оприлича модата и да перифразирам един уважаван автор оттам, където се отглеждат тез филета. Нейсе, че ако не е жена ми, ще ходя невежа и по едни съдрани дънки на гъза, джапанки и гол до кръста.

** Многоточието с въпросителна и удивителна на младежа е лесно обяснимо - той е глухоням. Честно казано това съм аз, без да знам и бъкел испански. Което е същото.