12 януари 2019

„Дим“ - Публикувано в-к „Сега“ 10 март 2001 г.



Дим

(Селска идилия с тикви и овце)
Оголените пръчки на розовия храст се поклащат, подухвани от есенния вятър. Зад храста - напукана жълта стена. Планина. Червеният комин, щръкнал върху покрива, раздира небето на мръсни парцали. Коминът уютно пуши.


Вятърът отвява дима надолу, към полето. На края на полето - планина. Зад планината - град. Зад града - друго поле. В полето нива, засята с тикви. В края на нивата стърчи самотно дърво. Орех с огромни, криви клони. Под ореха е опъната палатка. В палатката живее човек, омотан за дървото с въже. Той е гол, само по долни гащи и мръсен чорап на левия крак. В далечината пасе стадо овце. Зад тях пак планини и малко парче мрачно небе.

- Трябва да се измъкна оттук - мърмори мъжът уморено. - Като се отвържа, ще се изпикая. После ще се махна.

Дървото недоволно пука и скърца. Стадото кротко се отдалечава към близкото село. Завалява ситен, хладен дъждец.

В палатката, освен вързания за ореха човек, живееха още двама души - мъже, негови приятели. Нивата с тиквите беше на единия. "Страшен бизнес - разправяше им той през пролетта. - Тази година тиквите ще са голямата пачка. Щом узреят - вадим семките и ги продаваме. Каквото остане, го пускаме за фураж. Овце, крави, хора, магарета - всичко, дето мърда, яде тикви. Ще се изтрепят да купуват - тиква е това! Т-и-к-в-а!!! Наздраве! - и вдигаше ухилен потната бира. - В краен случай можем да ги продадем и цели - на тон. Тиквите де! Абе ще броим пари наесен! Ще газим из пари до глезен!"

Когато тиквите започнаха да наедряват, те пристигнаха от града, разпънаха палатката под дървото и се запретнаха да ги пазят от крадци и стада блеещи от глад овце. Беше лято, беше горещо. Беше август - запечен от жега, задух и суша. Листата на ореха висяха омърлушени като уши на болна свиня.

Охраната на поле, пълно с тикви, е досадна служба дори за трима души и карти за "блато". След недълга борба с истината за тежката професия на пазача, мъжете захвърлиха картите и решиха да пият. 

Пиеха денонощно. Започваха сутрин с джин и мента. По обед пиеха бяло вино с насладата на хора, които въпреки гравитацията, калта под ноктите, гурелите в очите и загубата на кръв, източена от комари с вампирски зъби, са точно там, където трябва - под дървото, на пост. Вечер приключваха с водка, вино, джин, мента и каквото имаха друго под ръка. Местните комари скоро мутираха в неизвестна порода прилепи-алкохолици, зависими от вкуса на тяхната кръв. Денем кацаха по дърветата, прегръщаха се през раменете с ципести криле, люлееха се и хорово жужаха. 

А мъжете продължаваха да се напиват. Ежедневно и сигурно. Най-сетне започнаха да се карат кой да отиде до селото за алкохол. Толкова им беше омръзнало да пият заедно, че този, който отидеше до кръчмата, веднага се захващаше да черпи компанийката от беззъби местни пияници и там си оставаше. Местните се радваха и, уж загрижени, викаха: 

- Ехе, момче, тия тикви, ако да ги поите с толкоз вода, колкото пиене изпивате, ще станат големи като гумите на трактора! - и се смееха, сочейки ръждясалия трактор с откраднато ремарке, изоставен насред селото. 

- На тиквите сега вода не им трябва - отвръщаше авторитетно той. - По учените книги пише, че когато почне да зрее, тиквата не се нуждае от никакви агрокултурни и технически мероприятия. Тогава най-важното е да се пази от вредители и неприятели. Ние тъкмо това правим - пазим я. Нали така! 

Селяните се споглеждаха и цъкаха одобрително с език: 

- Тез момчета не ще да са аджамии! - и влизаха в прохладната сянка на кръчмата. 

Вечер пияният пазач оставаше да спи на някоя маса, завит с мръсна покривка, а останалите тръгваха към къщи по тъмните улици. На сутринта кръчмарят отваряше и всички продължаваха снощните лакърдии, на прана покривка и нова сметка.

През това време останалите двама играеха "сантасе" под ореха и псуваха от скука. Един махмурлук не можеха да изкарат като хората. По някое време единият тръгваше за селото да прибира окъснелия и... също оставаше в кръчмата. Накрая и осиротелият пазач хващаше прашния път и за няколко дни кръчмата се превръщаше в тяхно общежитие. 

Тиквите в нивата оставаха сами да се оправят с агрокултурата си, т. е. да общуват по-отблизо с овчите стомаси. В това време овчарят на стадото час по час се катераше на ореха да гледа дали мъжете не се връщат. После слизаше, приклякаше под дървото все едно по голямата работа и все едно, че "хич не е видел како праят тия пущини в дръжавата с тиквите". И напрегнато пушеше фасовете, смачкани край палатката.

След няколко дни тримата, изгърбени като изчезваща порода катъри, натоварени с раници и торби и една туба с вода за миене, се дотътряха до дървото. Захвърляха всичко и лягаха да спят. На сутринта, заедно с росата, най-ранобудният приготвяше първия коктейл и се отпускаше в шезлонга, загледан в изгряващото слънце. И така до залез и докато пиенето свърши. 

Решиха, че в селото ще ходят по двама, за да настояват по-настоятелно един пред друг, че трябва да се върнат. Онзи, който оснаваше (след теглене на жребий, разбира се), щяха да го връзват за дървото, та да не тръгне да ги търси. Все пак някой трябваше да стои при тиквите... 

А овчарят мъдруваше: "Що е то алкохол!? Някоя мидицина сигурну! Дали не е някое хап!" Той в кръчмата не влизаше, стоеше сам отстрани и се почесваше притеснено: "Овцете ще вземат да изядат всички тикви в дръжавата, а те ще усетят и ще додат да ма бият".

Един ден срещна доктора и го пита дали няма да им стане нещо на тез момчета, дето нали, толкоз много алкохол... Вечерта разправяше на жена си: "Ей, жено, страшно нещо било това алкохола, брей! Не било то хап като тия, дето ги давам на хайваните, ами истинска стръвница. Половината да е верно от това, що каза докторо, ке си умрат тия момчета, брей! Много арно, оти ние не пиеме алкохол, ами си цвръцкаме ракийца. За нея нищо лошо не каза човекот, дори не я спомена... Инак овците хубай се издуха, като тупани!" И овчарят доволно се увиваше в чергите.

Какво се случи по-нататък с тримата пазачи, не е важно. Тиквите "в дръжавата" отдавна бяха презрели и каквото не бяха изяли овцете, гниеше на корена, наторяваше нивата за следващата година и може би за следващите тикви...

В стаята захладня, първите снежинки заблестяха в мрака навън. Хвърлих едно дърво в печката и излязох под снега. Розовият храст никакъв не се виждаше в тъмното. От комина изхвърчаха огнени искри и вятърът ги отвяваше заедно с дима надолу - към полето с изсъхнала лавандула.


КРАЙ


Няма коментари: