Тази сутрин минах покрай този паметник, на снимката, и се замислих за някой неща свързани с България и за това, че доста неща в тази наша държава са объркани. Объркани са от самото начало. Не са както трябва. Едно от най обърканите неща за доста българи е отношението към историята и паметниците на тази история. Имам предвид по-новата история, от около последните 150г.
За доосбожденската история от преди 1878г. като че ли има някакакво сравнително масово единодушие. Макар че и то не е много сигурно.
И като казвам това, веднага се сещам за един пример, който винаги е подходящ повод за скандал:–Аз лично не съм съвсем сигурен че 3 март, трябва да бъде национален празник. Въобще даже не съм сигурен. Повече би ми се искало , като повод за национален купон, веселба и гюролтия да се отбелязва деня на приемането на Търновската конституция гласувана на 18 април 1879г. Тогава действително се слага юредическото и законно начало на Съществуването на новата държава България. Други хора обаче, повечето сънародници всъщност, са склонни да приемат, че подписването на някакво си привременно военно споразумение за прекратяване на Руско –Турската война парафирано в Сан Стефано по повод рожденият ден на Александър II Николаевич, е същинското въвеждане на Българите, на всички българи, във владение на собствените им земи. Както е видно и днес, не ще да е било баш тъй.
С този пример само искам да кажа, че българската нова история е доста нееднозначна и подлежи на тълкувания и интерпретации, които понякога могат да стигнат и до национален скандал в замисимост от това дали историята се пише и анализира от „фили„ или „фоби„ предимно руски, а може и някакви други. Всъщност историята Би трябвало да се пише най-вече от Българи.
Но, ставаше въпрос за друго.
Този паметник, от снимката, е на „Животните участници във войнитe„. Снимката е от миналата година, някъде пак от това време. Паметникът или монумента се намира в центъра на Лондон. На Park Lane срещу Hide Park, между двете четирилентови платна на булеварда. Представете си все едно паметник на катър и магаре, или на някакви „Животни„ въобще, издигнат на...на, еее... все едно между платната на Цариградско шосе в София.
Мястото не е лошо, там наистина не биха могли да ги откраднат, ако са от метал.
Та като минавах, видях че имаше поднесени свежи цветя, може би от преди няколко дни. И съвсем естественно - рекох си. Ами да, разбира се. На 11 ноември британците отбелязват деня на загиналите в Първата и Втората световна война. Без СИРЕНИ, без манифестации и знамена, паради, демонстрации на сила и подобни глупости. Единственното нещо което показва преклонението пред жертвите паднали в тези войни е един червен мак. Мак, закичен на ривера на сакото, на палтото, на ризата, на шапката, на решетката на радиатора на колата, камиона, микробуса, таксито, на пътната врата на къщата и т.н.
Този монумент за мен е пример за едно друго, доста по-различно отношение от това което имаме ние българите към историята, животните и паметниците. Едно отношение, което въобще не е объркано.
За разлика от нашата хронична неориентираност в собствената си история, породена от желанието ни да се „филим„ или „фобим„ в зависимост от това от къде духа вятъра.
Сещам се и нещо друго!
При участието на България през Втората световна война на страната на Съветския съюз, загиват над 18 хил. българи, без конете и магаретата.
И се чудя къде ли е техният паметник?!!
5 коментара:
Нямаме паметник на българите, участвали във войната заедно със съветската армия, но пък имаме паметник на съветската армия!
Най-точното определение за всеки един паметник е "дан на времето". Тъжното е, че гладен паметници не строи. А българинът, колкото и да е сит, винаги ще казва че е гладен. Иван Хаджийски ще се обърне в гроба, но поемам този риск и ще кажа, че иманентна черта в народопсихологията на българина е комплексът да се жалва колко е зле, беден, нещастен, как все нещо му липсва. Ето защо той забива нос в ежедневието, мисли само за кинти, ракия и цици, а ученето на история той оставя на "балъците", "баламите" и "будалите". Докато Човекът не спре да се самосъжалява, той никога няма да спре да си повтаря "За к'во да учим история - нали може да се напием..."
Истинската дискусия не бива да се пренася в Интернет - не й е там мястото.
Павел, много си прав и правилно си ме разбрал. Идеята ми относно паметниците беше точно в тази посока. Имаме тези два идиотски, срамни за нацията и държавата паметници на съветската армия в София и Пловдив „Альошката„, не знам дали онзи в Русе още стои- /но за тях от една година си подготвям специален коментар/ а нямаме български паметник на загиналите във войните. Само в някой села и градове има по една скромна паметна плоча с изброени имената на загиналите, наедно със шумкарите, понякога.
А ей го на, хората са направили паметник на хайванчетата които са мъкнали муниции и какво ли не по фронта. И не че Йовков не е описвал такива животни по време на балканските и първата световна война.
Николай, възмущението ти много ме радва. Прав си за отношенито на масовия български потребител на сливова и турбо цици че на него не може да се разчита за каквото и да било. Но всъщност за една нация, почти всяка, движещи са едни около 10% мислещо население, което трябва да доминира нещата в държавата и смосъзнанието на тази нация. Интелектуално искам да кажа, поне.
А относно дискусията за изучаването историята и постигането на единодушие в тълкуването на някой фундаментални исторически събития за България,мисля че мястото и е навсякъде. В мрежата, по вестниции списания, по телевизията и радиото, колкото по широка и публична е дискусията толкова по-добре.
Съзнание трябва, да. Ама и пари трябват. В крайна сметка винаги став въпрос "за едни кинти". Мамка му :(((
аз лично знам само един истински войнишки паметник - на мегдана в с.Мало Бучино, малко преди да свърнеш по пътчето към царската белодробна болница. паметникът също е построен от отецът на нашето псевдо-царче-крадливче. а иначе доста съм обикалял из страната де...
Публикуване на коментар