10 май 2013

М У Х А


/къса проза от една moska domestica/

авторски вариант не това в „Труд“ http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1975007

Отново се опитаха да ме убият. С вестник. Полетях към прозореца - навън, навън, бързо навън - да бягам към онова кучешко лайно, което видях сутринта на двора. Блъснах се в невидима стена. Мамка им стъкла все ги забравям. Изправих се  и запълзях по тавана.
Човекът е гадно нещо, по- гадно от жабата. Не че е хлъзгав, влажен и слузест, не - характерът, генетичният код и възпитанието му са гадни. Все иска да убива - за кеф.  Жабата като изплези език  веднага те изяжда, а човекът - прасни те с вестник по главата и  в пепелника с огънчето на цигарата  започва бавно да те пърли, сякаш ще те яде. Или ти отскубне крилата и те даде на домашния паяк за вечеря или те хвърли на пода да си играе котката с теб. Садист е човекът, мръсник.   
 Всъщност да се запознаем: казвам се Мухльо. Щеше да ми е приятно, но и вие читателите сте хора - гадове и мръсници, така че - не ми е приятно. Мразя хората, обаче помията и го..ната ви обичам - много даже. Най-вкусни са хорските, хммаамммм. Та какво ли няма в тях - всичко има: кренвирши, бира, синьо сирене, маслини, шотландско уиски, банани, тортички и пастички, дюля, пица с аншоа, киви, краставици и домати, шампанско; веднъж така се напих с мастика, че заспах върху сапуна в банята. На сутринта без малко да се удавя. Някаква жена влезе да се къпе, едва намерих сили да отлетя, главата ми като камбана - тежи. Въобще голям банкет са човешките отпадъци, вакханалия и пир в двореца на Парис Хилтън. От къде знам за Парис Хилтън ли?! Охо, колко вестници съм прочел аз, докато ме гонят с тях!
            Вече цял месец съм жив и за това всички, както казах,  ме наричат Мухльо т.е. Голяма - Биг муха - дълго живял, всичко знай, над много лайна е прелетял и от много е ял, от много мухобойки се отървал. Умен съм значи, късметлия и хитрец. Пък съм и красив. С една дума – Мухльо.
Няма по-стара и мъдра муха от мен в целия свят. Светът свършва след 5 къщи – ей там, зад ъгъла. Зад ъгъла има река. Зад реката дива гора - в гората листа, паяжина и врагове - врабчета, сойки, свраки. В реката – жаби и патки. Див живот на края на света - нито канализация, нито мазни хартии, даже кучешки изпражнения няма. Никаква цивилизация. Истинска джунгла - борба за живот и оцеляване. Природа било, ай да му се не види и природата - глад и естествен подбор; който оцелей. Нее, не ходя там. Нали затова съм дорасъл да ми викат Мухльо - стоя си вкъщи, обикалям квартала и се завирам в ухото на кучето или се увивам в пердетата да поспя. Природа, чист въздух и туризъм била гората - мизерия и скука викам аз.
Веднъж се запознах с една конска муха-Пепа щръклицата и викаха. Едричка беше, с дълги крака, обли изпъкнали очи и пърха с ония зелени крила като...абе, страхотна жена! Мечта. Но проклета излезе; цял живот в обор живяла и като дошла в града мисли, че от обора по-хубаво няма. По цял ден не спира да се хвали - аз на коня под опашката това, аз с онзи там от село в сеното, онова… свирки му била  правила. Разхожда се по стъклото на прозореца, надува се, върти очи и все претенции има, все нещо не харесва в къщата. Много светло или тъмно било, миришело на гадно - на цветя мирешело. Задимено или пък шумно било. А те хората имат гости - слушат музика, гледат телевизия, викат, пушат, пият, но после като си легнат и оставят  недопитите чаши и чинии какво ядене и пиене ще падне не помисля тъпата... лебед.
Цялата последна вечер не спря да мрънка и да се оплаква, разхожда се по кухненския плот и мърмори: ооо каква скукаа, ооо какъв е този квартал, ооо каквиии са тия селяни, ооо аз да не съм някаква проста муха че да им слушам тъпотиите, аз съм толкова красивааа, аз трябва да живея в „Хай Гейт„ в къщата на Клайф Оуен най-малко и да закусвам ягоди с шампанско Moet в леглото, ооохх… Какъв си селяндур, виж си само тъпото шкембе, тези тука даже нямат жип, а се мъкнат с някаква рздрънкана тойота, ооо… Ооомръзна ми да я слушам и отлетях на лампата. Някой замахна и я сплеска в шепата си. Хвърли я в мивката и пусна водата след нея. На ти сега моет и Клайф Оуен, рекох си.  Даже не можах да я изчукам… а имаше ей такива очи. Аста ла виста Пепа и сбогом!
Гадно нещо са хората, казвам ви!
Както виждате и испански знам. Имам един приятел, Митьо-мазното се казва. Идва един ден в къщи:- Стига с туй домашно готвено и заседнал живот- вика.- Аман от зеле, саламени шлюпки, пача и... самота. Отиваме на ресторант!
И отхвърчахме на ресторант. Испански. В кухнята де, какво да правим ние в  ресторанта! Но и там, нищо че е кухня, каква обстановка, какво меню, каква атмосфера-букет от миризми и смрад. Фаянсовите плочки по стените имаха вкус на паея, на чулетонес- туй са едни ей такива дебели пържоли и на гаспачо- по 15 евро порцийката. Скъпотия. А то гаспачото било някакво бедняшко ястие от Андалусия-натрошен сух хляб от преди седмица, залят с доматено-чеснов сос.  Отделно от това миди със и без черупки, разни океански риби и  оооогромни скариди-гамбас. Не си падам по морските деликатеси, но някой дамски мухи припадат по тях. А наоколо тенджери, тигани, скари- навсякъде ври, цвърчи и кипи. Пушеци и дим. Същински ад заедно с огньовете-само дето вместо Луцифер с  вилата,  в ъгъла между варела за боклук и огромният фризер, върху захвърлено прашно шише от зехтин се беше настанил Шефа на мухите от кухнята-бай Папас.
На бай Папас му викаха Патриарха, понеже имаше брада и голямо шкембе. Бай Папас беше муха мутант, роден до някаква атомна централа. Около него се въртяха 10-на женски мухи, всички с едни сочни „ядрени„ устни, задници и... очи. Аз си падам по очи. ВиП класа ви казвам, без майтап. Еех, Пепа- селска върбова свирка си ти в сравнение с тия столични „флаярки“!  
Патриарха работеше едновремено като сводник, нарко дилър и  шеф на всичката кухня. Никой не можеше да влиза там да яде или да чука някоя от „флаярките„ без негово разрешение - трябваше да плаща. Ако нямаш кинти, а си гладен и ти се ще да се навърташ около варела за боклук и да се отъркаш в омазнения кухненски Хай-лайф, трябва да станеш негов човек т.е. пласьор на кока, амфетаминчета и други разни химийки.  Патриарха продаваше кокаин и хапченца на  мухите които ходеха в салона на ресторанта-актьорчета, музиканти, политици, адвокати, журналисти и разни подобни лигльовци. Това моят приятел Митьо ми го обясни щом дойдоха биячите на Патриарха и рекоха:– Ей, вие там двамата-правите лопати /щото ни личало колко сме се били мераклии/  как ше плащате, кеш или един месец бачкане гратис за бай Папас с включени храна и квартира?
-Ще бачкаме разбира се.-ухилихме се ние с Митьо. - Има си хас-такъв късмет веднъж се пада в  живота на мухата!
Но, не беше за дълго. Въобще даже. Тъкмо станахме на другата сутрин и гледаме: Бай Папас товари стоката на микробуса, товари и „флаярките„. Затръшна вратите, врътна ключа и  без да каже дума, изчезна нанякъде. Биячите и те бяха хфанали гората-нямаше ги.
Хм, рекохме си: Сега ше си отживеем сами в кухнята!
Но, преди дори да го помислим, влязоха трима мъже облечени в сини работни комбинезони и пръскачки.. Започнаха да пръскат с някакъв препарат-по стените, тавана, по пода.. Замириса на кошмар- на хлор замириса! Миризмата на  Хлор е аромата на горчиви бадеми за мухата- това е  смъртта.
И тя дойде- мигновено и неочаквано.
Сбогом граждани и Аста ла виста.
Казaх ви аз за Човека... !


                                              К Р А Й



7 коментара:

Ненчо Добрев каза...

Росене, привет, приятелю!
Направо ме разсмя тази сутрин, не зная какво ще си помислят комшиите, защото се смях с глас...Поздравление за текста...

Rosen Hinkov каза...

Благодаря приятелю Ненчо. Това беше идеята. Смях:)

Димка Гичева-Гочева каза...

Росене, честито за публикацията!
Разказът е много хубав.
Ето едно малко разказче от мен, за да разбереш как попаднах на него :-)
Вчера сутринта се натръгнах, както казват някои заралии, малко да се поразходя по Витоша и си купих вестник със седмична програма.
Понякога в събота си купувам "24 часа" или "Труд" с познавателна цел - за да знам какво чете народът.
И така, докато висях следобеда на спирката да чакам автобуса, прочетох разказа.
Наистина пишеш талантливо.
Това сюжетно фиксиране върху мухата е използвано в литературата - още от Лукиан в античната до Георги Господинов в съвременната българска - и затова е много трудно да се напише нещо наистина четивно и комично.
Ти си успял.
Добрият блогър е обикновено и добър (най-малко потенциален) писател на къси разкази.
Сборник с разкази от теб кога
да чакаме?
Щом са те публикували в съботен брой на "Труд" и то в навечерието на избори, нека и да те издадат. Те имат добро издателство, голям опит и финансов ресурс.

Rosen Hinkov каза...

Благодаря Димке за хубавите думи и най-вече че разказчето ти е харесало.И че не си скучала на спирката. Пускал съм го тук в блога преди години, но беше само началото. Скоро му направик екстеншън,както казват фризьорките, пуснах му малко брада и го актуализирах с темите за дрогата и АЕЦ-а. Като образа на бай Папас съм го заимствал от историите на един приятел испанец за действителен нарко дилър от Валядолид:) За мухата на Г. Господинов съм чувал, но не съм я чел, а на Лукиян сякаш имам някакъв смътен спомен, но не съм сигурен. Много често се опитвам да чета съвремени български автори, но и бързо се отказвам. Умишлено, може би подсъзнателно за да не се влия от стил, сюжети, образи и т.н. Макар че някой разкази на Алек Попов например мн. ми харесват. Както и да е , това е дълга тема. А за сборник разкази имаше още навремето такава идея от Деян Енев, докато работеше във в.„Сега“ и имаха лит. съботна страница, където сравнително често в продължение на 2-3, а може и повече години да бяха пускаха мои неща. Но така и идеята не се състоя, после закриха страницата. После се получи една дупка от време преди да направя блога и да започна да пиша в него, а нещата от „Сега„ им изгубих дирите, може би ги има в архива на техния сайт, но нямам време да ги търся. Може би ако някой ми предложи да ме издаде, ще платя на някой да намери всичко което може да се намери:)но за сега няма желаещи. А относно ресурса и възможностите на „Труд“ мисля че са преминали към в. „Преса“. Няма да ти казвам какви са смешни хонорарите, да не завиждаш:) Караме я на олимпийския принцип, да сме вътре в играта, в обръщение и в устите на хората:)

Анонимен каза...

Just about every participant observed rewards all through the overview.


Also visit my page moodle.cegepsherbrooke.qc.ca

sea.woman каза...

Страхотен разказ с голямо чувство за хумор!
Шофьорски курсове

Rosen Hinkov каза...

Благодаря sea woman