"Великият" 10 ноември

Това е копи пейст от сайта на Елтимир III запазвам и оригиналното заглавие на статията, която всъщност е откъс от книга.

 „Откъс от предстоящата за публикуване /вече публикувана предполагам/ трета част на мемоарите на Георги Константинов. Публикуван за първи път на 5 ноември 2006 г. в сп. Свободна мисъл, месечно издание на федерацията на анархистите в България.“

георги константинов георгиев

 „Активни мероприятия Покръстването на българските турци от свети Тодор Живков с цел създаване на “хомогенна българска нация” по всяка вероятност е било поръчано от Брежнев или Андропов, за да се изпробва евентуалната по-мащабна операция за асимилиране на десетките милиони мюсюлмани в СССР. Обаче това “активно мероприятие” на диктатурата удари на камък. То предизвика в Турция и на Запад масови протестни демонстрации, манифестации, гладни стачки, литературно-журналистически изяви и т. н. в полза на жертвите.
Акциите имаха мирен характер и в някои от тях взехме участие и ние емигрантите. (По-конкретно в една от парижките демонстрации участваха Ценко Барев и пишещият тези спомени). За да парират протеста на световното общественото мнение срещу това своего рода “етническо прочистване” на едномилионното турско малцинство, в което физическите убийства бяха заменени с духовни, БКП и нейното правителство проведоха с помощта на своите репресивни “органи” нови “активни мероприятия”, сред които: 1) Създаване с помощта на агенти на ДС сред турското население на псевдонелегални организации и чрез тях разпространение на приказки и позиви, гарнирани със слухове за сепаративни намерения и комплоти за обявяване на мюсюлмански републики в Делиормана и Родопите, където живееха по-компактни маси български турци. 2) Пак с помощта на агенти на ДС бяха проведени няколко безсмислени атентати във Варна, Пловдив и във влака при гара Буново. В последния случай имаше и жертви (майки с деца). Това окървавено “активно мероприятие” на ДС целеше да покаже на света “безскрупулния и жесток лик на сепаратистите” и да оправдае репресиите и духовния геноцид срещу малцинството. 3) Същевременно, ДС получи инструкции от Политбюро на ЦК на БКП да създаде компромати и срещу “външния враг”, т.е. срещу “империализма и живеещата на негова издръжка и намираща се под командата на разузнавателните му служби вражеска емиграция”. Според “Справката” на “органите” (на началника на 17-ти Отдел на ВГУ - Второ главно управление на ДС - полк. Ст. Стефанов от 5.09.1985 г.): “С подписаната преди няколко години от Рейгън директива № 138 тероризмът бе издигнат в ранг на държавна политика от правителството на САЩ.” Целта била “с помощта на вражеската емиграция да се прехвърли на българска територия екстремистката и терористична вълна… За подривната дейност само през 1963 г. американското правителство отпуснало 3 000 000 долара… През 1951 г. за ръководител на терористичните групи на БОД бе определен анархистът Георги Константинов Георгиев, по чиято инициатива са разработени планове за провеждане на терористични акции против наши дипломати… Обмислял е и начин за прехвърляне в страната на групи от бегълци за провеждане на терористични акции…” и т.н., и т.н. Конкретните обвинения срещу нас за тези атентати отпаднаха след 1988 г., когато чрез един съдебен фарс ДС вмени вината на трима свои агенти от турски произход. Те бяха осъдени и… екзекутирани. През 1989 година последваха редица други “мероприятия” за спасяване на потъващия “Титаник” на социализма. За българската част от тези “мероприятия” засега не можем да твърдим със 100-процентова положителност, че са “активни”, тъй като върху свободния достъп до архива на ДС е поставен воденичният камък на забраната. Прочее, аз излагам само фактите, оставяйки всеки сам да си направи заключенията: На 20.05.1989 г. по телефона от Марсилия ми се обади Петър Бояджиев - бивш затворник в България, натурализиран емигрант във Франция и бъдещ душеприказчик на “опозиционерите” и “неформалите” в НРБ. Той ми съобщи, че са проведени демонстрации от турското население в Каолиново и други селища в Шуменски и Разградски окръзи, които са окървавени от властите. Вече има достатъчно данни, даващи основание да се мисли, че сблъсъците с репресивните сили на Живковия режим също са били провокирани от агенти на ДС (агент “Сава” и цялата му компания, която в последствие оглави т. нар. ДПС). В същия момент същият Бояджиев ми съобщи, че по време на предстоящата в края на май Парижка Конференция (от поредицата Хелзинска, Мадридска, Виенска и т. н.) за “Мирно съвместно съществувание” с прословутата “Трета кошница” (за човешките права) ще се проведе и паралелна Конференция на дисиденти от СССР и източноевропейските страни. Петър Бояджиев ме замоли да изпратя в България телеграми-покани за конференцията от името на Френския организационен комитет (такъв съществуваше, оглавяван от депутат от голистите). Той ми продиктува текста на поканите и имената на поканените: 1) Желю Желев, 2) Академик Шелудко, 3) Блага Димитрова, 4) Петко Симеонов, 5) Копринка Червенкова и 6) Петър Манолов - всички от така нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството - прословутата “неформална” организация на българските Де-Се-денти и Ка-Ге-Бе-нти за която съществуват безспорни данни, че също е “активно мероприятие” на ДС и която стана истински разсадник на многобройните ръководители на бъдещата “опозиция на Нейно Величество Номенклатурата” - СДС и на болшинството ключови артисти в марионетния театър на “мирния преход” и днешната окаяна българска демокрация… Аз платих 600 френски франка за телеграмите, които, познавайки от пряк опит манталитета на въпросния Бояджиев, мога със сигурност да твърдя, че си ги е сложил в джоба, отчитайки ги след това като разход за “делото”. Телеграмите бяха изпратени от Благо Славенов. От поканените първите двама (Желю и академика) не дойдоха, а последния - П. Манолов - за който ми беше телефонирал Стефан Вълков от Асеновград, вследствие заплахи срещу живота на син му Манолчо, бе решил да напусне страната, подтикван и улеснен от “органите”, които уредили паспорти за него и семейството му. (Петър Манолов наистина пристигна в Париж за “паралелната конференция” след едноседмичен престой в Мюнхен като гост на радио “Свободна Европа”, запознахме се и в последствие им помагах в решаването на част от битовите проблеми, с които се сблъскват всички емигранти.) Няколко дни по-късно, от “родината” пристигнаха и останалите трима дисиденти - Блага, Петко и Копринка. Те пътуваха в един самолет и бяха настанени в един и същи хотел, заедно с официалната българска делегация, водена от Петър Младенов и Андрей Луканов. Това “кръвосмешение” предизвика първоначално учудване, а после бурна веселба и подигравки във френската столица, поради което местните организатори се видяха принудени да преместят дисидентите в друг хотел, за да не бие толкова на очи това странно мирно и съвместно съжителство между властниците и бъдещите им формални опозиционери. Сред западните организатори и специално от българска страна се открояваха натурализирани бивши български емигранти и настоящи граждани на “вторите си родини”: 1) Дими (Джон) Паница - гражданин на САЩ и Франция, 2) Петър Бояджиев - самоподложил се на своего рода възродителен процес във Франция, където живее и сега - в гр. Марсилия, след като през 1993 година кандидатурата му за министър-председателския пост бе издигната от БСП (преименуваната БКП - “смъртен враг” на кандидата ґ… Бояджиев) 3) Бившият офицер от ДС Владимир Костов и Румяна Узунова, по това време и двамата служители на платената от ЦРУ американска радиостанция в Мюнхен - “Свободна Европа” 4) Константин Мишев от радиостанция “Гласът на Америка”, всички “възродени” в съответната страна по месторабота Под ръководството и с финансите на стоящите зад гърба им институции, на 29, 30 и 31 май 1989 г. се проведе Парижката паралелна дисидентска конференция с участието от българска страна на четворицата дисиденти: покойната Блага Димитрова, провъзгласена приживе за “българка №1″, Петко, Копринка и Манолов. Аз и някои други емигранти отидохме като зрители. Освен запознанството имах и бегли разговори с дисидентите, от които познавах Блага, чрез бившата ми съпруга. Тя ми каза, че залата е пълна със служители на ДС и на българското посолство и ми даде да разбера, че ґ е нежелателно да я видят в моята компания. Изявите на всички бяха толкова безцветни и страхливи, поради което не можеха да бъдат запомнени. Направи ми впечатление, че в написаните си слова те използваха официалната терминология на диктатурата и наричаха, жертвите ґ… “турскоезични българи”. След това в частен порядък видях някои от тях в компанията на Паница и Бояджиев, които уреждаха финансовата страна на дисидентското мероприятие, но разговорите също не вървяха. От България пристигаха “лоши новини” - арестувани бяха шестима дисиденти, сред които двама доказани кагебенти, единият от които стана шеф на имитацията на българската “Солидарност”, а другия го готвиха да оглави Българската православна църква в случай, че негово “Светейшество” патриката Максим претърпи авария. Арестите бяха придружени от митинги, на които се викало “Смърт за предателите!”, което предизвика истински уплах сред нашата дисидентска тройка, която се готвеше да се завръща в родината си, (всъщност, както по-сетне се разбра, арестите целяли само подобряване на “имиджа и рейтингите” на артистите, които скоро след това си излязоха като герои, срещу гаранция от по… 100 лева на глава.) Само с Петър Бояджиев се сдърпахме на масата в кафенето в съседство с френския парламент, където бяхме отседнали след Конференцията. Когато той ми довери “под секрет”, че предстояло свалянето на Живков от постовете му и “съм щял да видя какво ще стане след това…”, аз като абсолютен скептик по отношение на дворцовите “революции” и циник спрямо дисидентското театро и “спонсорите” му, не бях твърде деликатен в отговора си… След този дребен инцидент дисидентите бяха поети от техните западни контрагенти, които ги заведоха най-напред в една американска “Фондация за подпомагане на интелектуалци от Изтока”, където според “ранга” и заслугите им към “зараждащата се крехка българска демокрация”, всеки получи по 5000 или 6000 френски франка… После ги разведоха по парижките магазини. Например Румяна Узунова придружи Копринка Червенкова, за да си купи сутиени, кюлоти, комбинезони и други дамски придобивки. По тази причина и мотиви, и дисидентите, и чичеронената от “Гласовете” отказаха всякакви разговори с нас емигрантите. Както бе писал бъдещият президент д-р Желю Желев, у нас настъпваше… “великото време на интелигенцията”. Пет месеца по-късно удари и великият час на българската демокрация. Първо, по заповед на Москва (предадена, чрез генерала от КГБ и временно изпълняващ длъжността посланик на СССР в София - Виктор Шарапов) пенсионираха Живков и новият генерален секретар на БКП Петър Младенов му благодари за огромните заслуги, които има за развитието на… “майка България”, а после пое и поста Председател (президент) на НРБ, както бе решено на “Кръглата маса”. Другият агент на КГБ - Андрей Луканов - стана “първият демократично избран от стария живковски парламент” м-р председател на същата НРБ. Малко по-късно, в следващите актове на нямащата край българска трагикомедия, Блага и Петко станаха велики депутати, после първата израсна до вицепрезидент на РБ (при Желю), а Петко - шеф на Комитета за чуждестранна помощ. Копринка си остана редактор на “независим” културен седмичник, а на Манолов му дадоха една торба зоб в книгоиздателство “Народна култура”. Така всеки получи според заслугите и съучастието си в “мероприятието”. Несъстоялият се патриарх “Фори Светулката” замина за САЩ, където продава бензин и проповядва словото божие, а агент “Павлов”, освен шеф на КТ “Подкрепа”, стана и подпредседател на Световната конфедерация на… “независимите” синдикати. Дими Паница основа фондация, с която подпомага бедни деца, главно от цигански произход, което е благородно, плаща на професорки, за да напишат историята на героичната му борба за българската кауза и посреща и изпраща високопоставени гости от САЩ като Збигнев Бжежински и Хилари Клинтън. Шарапов се завърна в Москва и стана бизнесмен и… председател на дружеството за българо-руска дружба… С това нашенската трагикомедия не е приключила. За останалите нейни герои ще стане дума на друго място.„
 April 20, 2007

 Информация за Георги Константинов, колкото и да е страно няма в Укипедия, но за сметка на това в същия сайт има обширна статия за него от Светослава Банчева

ТОАЛЕТНА ЛИ!? НЕ граждани, просто КЛОЗЕТ

В продължение на години всякакви енергийни, икономически, финансови, политически и не знам още какви специалисти се изказаха, изходиха, изхождат и Ще се изхождат „pro“ и „contra„ строежа на АЕЦ Белене. Между всички тези кУрифеи и титани/тигани/ на мисълта имаше много, най-вече неофициални изказвания и коментари от по широката прослойка наричана за кратко - „куцо и сакато„ или за още по кратко „бг. население“. Естествено то няма възможноста да се изходи по въпроса от екрана на някоя телевизия или пък не дай си Боже му разрешат референдум. То си дискутира темата и без разрешение из интернет паяжината.
От позицията на куцото и сакатото, на истинският български патриот на маса, от името на специалиста, както казва едноимения филм, по всичко, ще се изкажа и аз. Общото между АЕЦ Белене и темата която съм си заплюл да подхвана е, толкова, колкото когато споменеш за “гьол“ в който са удавени някакви си милиарди и когато кажеш клозет - е единствено звуковата асоциацията за шльопване на нещо тежко от високо в локва вода.
Темата е тоалетните на Централна Автогара София /ТнаЦАС/. Ето какво пише за тях в сайта http://neseriozno.tumblr.com/post/628276798 от преди 2год. когато може би са открити въпросните тоалетни:

„Европейска работа
Централна автогара София, входа за тоалетните. Няма вече лелка със салфетки, вече има автомат! Услужливата чистачка ти помага да се оправиш с него: първо пускаш стотинки (или банкноти!), после натискаш бутон “1”, влизаш през турникета, вършиш работата с удоволствие, после натискаш черния бутон да излезеш. Ултрамодерно.Но защо в България безплатните обществени тоалетни все още са рядкост (за разлика от по-изостаналите като часови зони държави) за мен остава мистерия“

-Мдаа. -както казва някой когато е привършил думите или просто няма какво да каже. Наистина европейска работа. Ултрамодерна, но както винаги позакърпена с тел от тук- от там, че да не се разпадне на парчета.
В самият репортаж веднага се набива на очи едно типично българско, да го наречем, психосамотачно раздвоение на професионалната личност и нейните задължения:- „Няма вече лелка със салфетки, вече има автомат! Услужливата чистачка ти ПОМАГА да се оправиш с него“.... Както навсякъде в Европа- хирургът взема рендето и отива да свърши работата на дърводелеца- да оправи и напасне някоя врата. Дърводелецът както си му е редът-запрята ръкави, нахлупва бялата шапката на майстор готвач и набързо забърква един миш- маш в ресторант на някой „Хилтън“ да речем.
По същия начин и чистачката е сложена да помага на клиентите да се оправят с автомата, а не да чисти и подържа тоалетната. Напълно професионално и съвсем по европейски-всеки върши нещо дето не му е работа или още по- зле, освен своята, да върши работата и на някакой друг... в случая на някакъв си автомат.
Това е факт, онзи ден се сблъсках с него- уморена, но не и „услужлива“, а изнервена жена над средна възраст стои до апарата - обяснява сигурно за хиляден път и без да чака резултата от обясненията, натиска бутон с N 1 от още 10 възможни бутона които не се знае за какво служат. Хората бързат, пускат стотинки, тя натиска 1, хората едвам се промъкват през въртящия се турникет /турникет е съоръжение от три метални тръби които се въртят- отброява числото на преминаващите през него, все още се среща по метро станциите в някои градове/ ако имат куфар, може да се наложи да платят още 50ст. и за него, понеже това чудо e доста по- тясно от дадените като пример метро турникети и дори куфар за ръчен багаж не може да премине през него, трябва да го вдигнеш и да го пренесеш над съоръжението.
Така че, и да не си с куфар, а с размерите на миниатюрен сумист надали ще имаш рядкото щастие да „източиш водата на рибките“ с Удоволствието обещано от репортажа по горе, в ТнаЦАС. По скоро нямаш шанс, просто ще бъдеш дисквалифициран, не можеш да се промушиш през турникета. Вероятно това изобретение е било проектирано за метрото в столицата на Чингиз хан- Улан Батор, но и там им се е видяло малко и са го пробутали „гратис“ на някой софийски общински съветник.
И все пак, ако си много на зор, ще трябва да потичаш по бул. „Мария Луиза“ и да се оглеждаш къде да пуснеш „една вода“ или да отидеш до ЖП гарата за да търсиш къде и как да приключиш с този уж елементарен проблем в Столицата на една, наричаща себе си туристичиска държава. Надявам се, че не са много хората приключили с Удоволствие проблема в крачола, но това са само надежди.
Защото, да не забравяме за излизането от ТнаЦАС - то е придружено с условието да натиснеш черният бутон, с който отново оперира същата чистачка. Но, както казват любителите на бридж белот ...шах и терца едновремено. „Изход“ и „Вход“- за мъже и жени е от едно и също място, през турникета мутант!!! Опашка на входа от 10 човека и още толкова от другата страна, на изхода – по средата апарат и изнервена жена в синя престилка, на която, не знам колко часа и е работната смяна, но наистина и съчувствам как се оправя в тази лудница.
И така, пита се за какъв ...чвор, е турен този уред или по скоро урод, на вход-изход за тоалетната при положение, че му е необходим оператор. Логично е в такъв случай да се назначи още един човек който все пак да чисти и да сменя хартията в тоалетната....
Не съм краен идеалист и не споделям анархистичната идея за безплатен клозет, но все пак...сменете тази бракма, моля. Пак сложете апарат, нека пак отчита броя на посетителите/предполагам е нужно за националната статистика и сигурност, а и арендаторът ще е гарантиран, че служителката не крие от оборота, заради което всъщност е цялата тази акробатика/ но нека като пуснеш стотинките тази въртилежка се завърта автоматично без да се налага да натискаш разни бутони. И нека изхода бъде отделно от входа, с най обикновена метална бариера, като в супермаркетите, която да се отваря само на излизане и нека не е автоматична с фотоклетка, защото в 20 от 30 работни дни, сигурен съм, ще е развалена. Нека просто като я бутнеш с тяло, се отваря и затваря след клиента. Толкова ли е сложно!!!!
А ето какво пише в сайта на ЦАС и за тоалетните, между другото:-„ В сутерена на сградата се намират технически съоръжения, санитарни възли, автоматична телефонна централа и машинни отделения за асансьорите. „Над партера, на първия етаж в сградата работят ресторант, кафене, казино, книжарница и магазин. В двата края на етажа има осем тоалетни и други две за инвалиди“.

Трябва да кажа че входовете на споменатите ОСЕМ !!! тоалетни на горния етаж са преградени с въженце, може би от самото им създаване, на което е окачена табела от амбалажна хартия с надпис „не рЪботи“. Така че, тях въобще не съм ги виждал.

Всъщност, не виждам и кой знае каква връзка между ТнаЦСА и АЕЦ Белене. Никаква връзка.

Религиозна липса на драма

Интериор-екстериор: Лондон
Действащи лица:
Пакистанец
Българин
професия:- комп. програмисти или нещо подобно

Пакистанец/учудено/ - Ти си чел корана!!
Българин/пренебрежително/ - Е, чел съм го, що да не съм го чел!
Пк.- Хм. /замисля се/ - Трябва да станеш мюсулманин, кво ше кажеш!?
Бг.- Хм, тва пък... ква тъпа ИДЕЯ /акцентира на идея/
Пк./разпалено, въодушевено/- Исляма е ъпдейтната версия на християнството, щом си чел корана значи си разбрал...
Бг./прекъсва го и приключва разговара/- Доста Бета версия е това ше знайш.

Обезоръженият или несбъднатата любов

      /трагедиен водевил в едно действие/

Лев Маркович (подскачайки към една дама): Разрешете!

Дамата (отблъсква го с ръка): Махнете се!

Л. М. (напира): Разрешете!

Дамата (изритва го): Я се разкарайте!

Л. М. (попипва се с ръце): Поне веднъж!

Дамата (рита с крака): Махайте се! Махайте се!

Л. М.: Само един път!

Дамата мучи, демек „Не“. Л. М. с жест „Един! Поне един път!“. Дамата извръща очи. Л. М. се суети, пъха ръка за инструмента си и изведнъж открива, че не може да го намери.

Л. М.: Почакайте (Тършува с ръце.) Ах, по дяволите!

Дамата гледа удивено Лев Маркович.

Л. М.: Ама че история!

Дамата: Какво става?

Л. М.: Хм… (Шари недоумяващо с очи.)

Завеса.

1934 година

Д. Хармс

Saatchi gallery- Duke of York square, Chelsea, London

Снимки

На моравата пред галерията, на огромен екран предаваха директно женският финал на Уймбълдън и награждадавнето на щастливата, разбира се, победителка.

Веднага след това, снимка на едни крака в компанията на един гълъб с който си поделихме, почти по равно, мята пица с маслини, аншоа и не знам си още какво:. Гълташе парчета големи колкото мушмули и прглъщаше като мисирка. Истински хищник се оказа гълъбът. Нямаше да се учудя ако беше ме захапал за крака-с ръмжене или започне да подскача на задни лапи и да върти опашка от радост..:))

Всъщност отидох заради тениса. Предния ден, на същата поляна гледах мъжкият финал: Мъри-Надал. След като се оказа че съм закъснял-пристигнах за награждаването, реших освен пицата и малко изкуство. Този път сам, без гълъба.

както казва един приятел, по друг повод разбира се:- порно драма с очакван край!

Един много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с телена мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.

Габриел Гарсия Маркес

Край

Карта на Европа

Валтер Триер/1890-1951/ представя карта на Европа от началото на Първата световна война. На картата България е изобразена в лицето на двама, може би пийнали фелдфебели с обосновано добър апетит, които хищно ръфат беззащитно синкаво прасенце /ах, горкото/ - Сърбия и парчета от пискюла на гръцката шапка. Самата Гърция прилича повече на мексиканеца Емилиано Сапата - Саласар, препил с текила, небръснат, но както винаги готов да удари едно сиртаки, ако ли не, поне два шамара на турският ефенди с двойна гуша, който се опитва да глътне няколко гръцки островчета.

Ефендито по нещо ми прилича на Ахмед, известен с ник „доган“ или „сава“- по гушата най-вероятно.

Безплатни Уроци по Английски за Депутати - с Твоите пари

Осемнайсет годишната ми племеница всяка сряда и петък ходи на частни уроци по английски. Всеки урок продължава час и половина. За всеки урок плаща на учителя по 20лв. Не получава касова бележка за тази покупка на английска, да го кажем, грамотност, но това е друга тема.

Като бъдещ кандидат студент който ще се явява на матура по въпросният език с идеята да изкара оценка не по-малко от 5 и след като е запознато с изискванията на българският образователен пазар, семейството смята, че тези уроци са крайно недостатъчни да се постигне желания резултат. Семейният бюджет обаче не може да си позволи по-големи разходи по това перо. За това се реши- ще се отделя повече време за самоподготовка вкъщи върху материала който се преподава по време на уроците и ... Точка.

В същото време, като съвсем прясна новина бълбукнала от сапунката която се разпенва по екраните на българските телевизори, се разбра, че Народното събрание организира безплатни уроци по английски за ДЕПУТАТИ.

Да, за ДЕПУТАТИ които искат да се запознаят с английският език от близо. Оказва се, че в Българският парламент има депутати които знаят английски повече от перфектно, а имено- могат правилно да кажат „фък ю“ с добре шлифован пакистански акцент, след което пак на чист английски да се извинят:- „сорри плийзз“ с модулации клонящи към нигерийското наречие. И в това няма нищо лошо. Лошото идва малко по късно. Както щедро ни информираха ТВ журналистите, единият от ДЕПУТАТИТЕ решил да се гмурне, безплатно, в дълбоките води на английската словестност или по-скоро да потопи пръст, за да пробва колко негостоприемно и студено е това ленгуидж море, се оказа член на комисията по външна политика към Народното събрание. Да, аз също се изненадах, че член на комисията по външна политика не знае поне английски! Но, отново ще кажа, това е друга тема, все пак човекът може би знае-руски, македонски, српски, български турски и др. международни езици, така че нека не избързваме със заключенията относно това, какви точни ги държи въпросният член в тази комисия.

Темата, проблемът, куесчънът всъщност не е само един, а няколко:

1. С какви пари народното събрание си позволява да организира безплатни уроци по английски за ДЕПУТАТИ !?

Според новинарската информация сумата платена от парламента за този курс е 90 хил лв. Без да съм финасист или юрист все пак съм чувал че бюджетът на Народното събрани е част от Държавния бюджет, който от своя страна се финасира с пари взети от всеки един от нас под формата на разни данъци, такси, лицензи, разрешителни и не знам си още кво.

Понеже не живея в България, но като редовен потребител на български стоки при посещенията си в родината, смятам че потребявайки стоки и плащайки задължителното ДДС начислено в цената на тези стоки, аз също внасям данъци на тази държава, така че имам право да питам. А и напълно споделям възмущението на тази част от моето семейство която живее в Бг. Така че въпросът е по- скоро от тяхно име. Казвам го в случай, че някой реши да оспорва правата ми на български данъкоплатец.

Още въпроси и преположения:

2. Защо моята племиница , като частно лице плаща 40 лв. на седмица за уроци по английски, а българският ДЕПУТАТ, който със сигурност взема заплата по голяма от месечния бюджет на 90% от българските семейства, получава тези уроци безплатно.?!

Този въпрос очаква някакъв морален и етичен отговор, но като погледна снимката в началото на поста, веднага се сещам, че е тъпо да задавам такива въпроси на подобни господа

Както знаем безплатен обяд няма. Тези уроци се финансират от бюджета с парите взети от хора и семейства, които са балами да плащат данъци и които същевременно харчат колосални суми за всевъзможни частни уроци, не само по английски!

3. Коя е фирмата, езиковата школа или там каквото е, с която е сключен договор за услуга на стойност 90 хил. лв?!

Криза е, на всяко часто езиково училище един такъв договор би дошъл като безплатен /до колко ли/ коледен подарък, нищо че все още не е дошла пролетта.

4. Кой, кой е- в страните по този договор? Става въпос за хората сложили подписите си под него и имената на инициаторите организирали това възмутително и НАГЛО /виж отново снимката/ разхищение.

....

Използвам случая с моята племеница единствено като пример за сравнение.

3 март или 16 април - Национален празник

Мисля да поизтупам от праха един стар пост от преди 2 г. и понеже наближава национален празник, надявам се да предизвикам дискусия по въпроса за неговата „националност“.

.....

Пази се от мълнии и светкавици, придружени с гръмотевици.

Ако не са придружени, още повече да се пазиш.

И от напрежение се пази.

Ниско и високо.

Волтово, може и ватово.

Моят вкус е развален. Съвсем се развали щом „Havana club” с тоник и малко черешов сок не ми доставят предишното удоволствие.

Съвсем неакадемично и полу-интелигентски мисля да се изкажа по въпроса за празника.

След като празнуваме 3 март като национален празник, съвсем останах без вкус напоследък. Направо се обезвкусявам, обезличавам, ослепявам, изчезвам от географската картата не само на Европа, но и на света. Изчезвам от деветата дупка на кавала- виждам , че мен на кавала изобщо ме няма.
И защо всичко това се случва Март месец, защо не Април да речем.
Защо трети март не може и не трябва да бъде национален празник?
Препрочитам „Строители на съвременна България“, преди това „Записки по българските въстания“, „Последните дни на Васил Левски“ , ще отбележа името на автора на тази книга инж. Димитър Панчовски и някой др. книги и известно време си мисля докато лежа или пътувам из метрото.
Ще бъда кратък, без претенции за изчерпателност по темата.
Руско–турската война от 1877–78г. се води с единствената цел Русия не да освободи България, а да заграби и колонизира територия принадлежаща на Турската империя - България.
По предварителен таен договор между Русия и Австро–Унгария, се е знаело че завзетите територии, при един евентуален успех на Русия, образуващи така наречената Сан Стефанска България, ще бъдат ревизирани от наличните към момента „велики сили“ които са дали съгласието си за тази война.
Договора не случайно се сключва на 3 март, рожден ден на Александър II.
След подписването на Берлинският договор се образува НЕЗАВИСИМО княжество България и автономна на Турция област Източна Румелия.
Защо?
За да се защити независимостта на България, а не да се превърне в териториалната си цялост „задунайска губерния“ управлявана от Русия. Идеята е България да бъде оставена сама на себе си и ако може, нека се обедини.
С този договор, Берлинския, Русия се задължава до 2 години да изтегли окупационните си войски от страната. България се задължава да изплати няколко милиона франка (колосална сума) като обезщетение на Русия за „услугата„.
Търновската конституция 16.04.1879г. подготвена за одобрение от временното руско правителство, но тотално окастрена в интерес на българската незвисимост от наистина НАРОДНИТЕ депутати, окончателно разбива илюзиите на Русия и на княз А. Дондуков като бъдещ княз на България, да вземат фактическото управлението на страната.

За княз е избран Александър Батенберг. След няколко години той ще уволни всички руски офицери от Българската армия и всички руски административни служители в министерствата.
Русия хич не е доволна и иска изплащане на споменатите милиони за „услугата“ !!!
1885г. Съединението. Единстевения противник на това обединение не е Турция, а... Русия. Под влияние на същата, Сърбия напада България. Турция, като „законен сайбия“, на Източна Румелия дори не си помръдва феса и под влиянието на Англия не изпраща нито един войник на границата, въпреки че трябва. Нали?
Победа. Съединение...ама не. Русия предизвиква военния преврат от 09.08.1886, чрез заплаха от нова война със Сърбия и окупация на България-два воени кораба изпратени от „освободителката“ заплашват да бомбардират Варна. По този начин се провокира детронацията на Александър Батенберг.
От тук на сетне, България в лицето на Стефан Стамболов и регентите е оставена да се оправя сама със себе си и с огромното количество русофили в страната, като братя Вазови, например /на мен „Чичовци“ по ми харесва, от „Подигото“, но нали не е писана в Одеса, не може.. /които дори пращат делегации в Петербург да молят тамошния цар да дойде и да „окупира“ (Д. Цанков) България, че да я спаси. От кого!!! От Българското правителство, разбира се.
И без да съм споменал до сега името на Левски, ще го спомена?
Защото, той първи е казал, че за да е независима- България няма нужда от освободител, защото той ще бъде новият и поробител, българите трябва да разчитаме само и единственно на себе си, без да чакаме някой друг да ни изрине кочината.
И е бил прав.
За това 3 март, не е ден на Българската свобода, а опит за ново поробване на България от Русия и рожден ден на някой си цар.
Като национален празник, документиращ юридическата национална самостоятелност и независимост трябва да се празнува 16 април - Денят на приемането на Търновската конституция.
И „Havana club”.
И не забравяй че освен светкавиците, „подигото“, националния празник, Русия и USA също са „Denger of Death” за твоя живот.

И някой примери от ландшафта и урбанистичния дизайн на „независимостта“ сравнени с паметника на дякон Игнатий, Васил Левски като размер.

Сравнение:

Паметника на съветската армия, огромна свинщина на кочината насред столицата.

Композиция. Недосегаема. Много е артистична. Огромна и си тежи на мястото. По братски.

Онзи с чергилото наметнат насред Пловдив навръх тепето. Скромно държи съветски автомат в ръка и мълчи. Монументално недосегаем. Емблематичен.

Рецедиви с български пари.

Онази чиния, дето прилича на сандвич на макдоналдс и 45 метровият кур с петолъчка на върха на Бузлуджа.

Превърнато в Комунистическо Сборище, кебапчийнаца и безплатна загорка.

В сравнение с тези монументи, колко е голям паметника на Васил Иванов Кунчев (Левски)

Просто обесен.

Защо!?

Импровизации - мандрагора, пискюл, Езра Паунд и пирон

Има сънища има и безсъници – според някой учени двете състояния не се различават по нищо особено. Борхес например разказва, че с продължително сънуване можеш да създадеш истински веществен тигър, бог или човек. И сигурно е прав, може би, но нека разгледаме и друг противоположен вариант - с продължително безсъние от човек може да остане само сън. С безсъние можеш да създадеш спомен за човека и то съвсем нетраен спомен - виждаш някоя стара обувка в гардероба и изведнъж мислено се плясваш по челото - Брей какво ли стана с този човек, къде ли го отвя вятъра на спомена и т.н.! Лошото е, че може да бъде и по-зле. При продължително безсъние от въпросния човек може да остане само едно... прасе! Ето и един пример, на който не бих се доверявал особено:

Когато Одисей, на връщане от гурбет в Троя, пристига погрешка на остров Киркира, всички мъже пътуващи с него изведнъж се оказват превърнати в свине. И не за друго, не заради нимфата Цирцея, която ги била подмамила да пият вино смесено със сок от корен на мандрагора, както казва Омир - изпечен импровизатор и драматург, а просто защото не били спали хората. Безсъници! Да, граждани...„ден денувах, пътища незнайни...сън сънувах….., сън прокоба, сънувах си гроба…“, както казва народният поет П. К. Яворов. Но да не се отплесваме, все пак Одисей и приятели са пили вино, вярно е, но вследствие на продължителните битки с хидри и ехидни, борбите с посейдонските стихии на морето, циклопа полифем, безсъниците предизвикани от воя на пеещи сирени, гладът, липсата на тъмна бира и жени, всичко това ги докарало не до къде да е, а именно до там да пълзят като голи охлюви по плажа на бъдещия световно известен курорт - о. Корфу. Акостирайки на кея, те незабавно и дружно цапардосали по няколко чаши гъсто неразредено вино по много пъти и естествено след уморителното пътуване, се омаскарили като прасета и се овъргаляли в кочината. Именно от тогава, от онези древни времена идва и сравнението „напил се като свиня“ т.е. като Одисей и другите казаци на о. Корфу т. е. моряци. И никакви цирцеии и нимфи не са виновни за този резил. Омир е метафизирил ситуацията - един продължителен запой се превръща в любовна, изпълнена с животинска или свинска, по точно казано, страстна история между Одисей и Цирцея.

Освен това, някой автори на историческа литература предполагат, че всъщност не е имало Троянска война, което напълно подкрепя тезата за, както споменахме вече, изключителен талант на артиста Омир - създал гениалните измислици „Илиада“ и „Одисея“. Предполага се, че след като Парис е обрал къщата на Менелай - заедно с бакърите, стомните и овчите кожи, набързо е забърсал и жена му - Елена, известна с прякора Хубавата. Дъ бютифъл Елена, казано по нашенски. Натоварил Парис плячката, натоварил и Хубавата на кораба, вдигнали платната, запляскали веслата и запърпорили из Средиземно море- посока Александрия. Къде е бил Менелай през това време пита историята и не намира отговор. На лов!? За риба!? На баня или по курви!?... Дааа, историята мълчи и примирено ляга по гръб - разтваря крака, съгласна на всичко, дори да бъде онодена от недобросъвестни мошеници по този въпрос.

С пристигането си в Александрия, Парис бил гостоприемно посрещнат от тамошния владетел - фараон еди кой си. Поканил ги заедно с Хубавата в двореца както повелявали тогавашните традиции за гостоприемство. Захванали пир, купон си заформили. В онези времена да пируваш не било лесна работа, не и като да забиеш пирон в стената и да закачиш на него шапката си направена от прочетен вестник. Пировете продължавали със седмици, хората рядко имали гости и максимално се възползвали от възможността да си разказват истини и измислици т.е. новинарски емисии да си излъчват един на друг. Запили се нашите хора в двореца, а простите моряци обикаляли из пристанището и разнасяли между жените освен задължителният трипер, така също и клюки. Разказвали за обира в двореца на Меналай, за бягството и за Елената и въобще всичко си казвали хората, че и повече дори – какви новинари, какви журналисти ще са тогаз, ако не поизлъжат малко поне.

Оттук - оттам клюките, които не били никакви клюки, а колкото и да е странно, били самата истина /все пак в онези времена нямало практика да се плаща за разпространението на новини и тогавашните новинари - моряците, не виждали кой знае какъв интерес да лъжат, освен заради славата и спорта/ стигнали до голямото месесто ухо на фараона. Точно в този момент той се излежавал и решавал кръстословицата на съботния в. Таймс с надеждата да оправи снощният си махмурлук. Преди това бил прочел една статия по повод годишнина от смъртта на американския поет Езра Паунд погребан в Рим, който за изненада на читателя се оказа добър приятел на италианския народ и Мусолини. Фараонът не обърнал никакво внимание на факта, че всичко, което върши в момента е част от далечното бъдеще време, което пък е просто бъдеще или може би сложно ... ще се наложи да направим граматическа справка.

Черният Роб, който изпълнявал длъжността на сутрешна новинарска емисия, застанал в празната дървена рамка на бъдещ телевизор - LSD „pan-sonik“ с екран от около трийсет и четири инча, турил червен египетски фес с пискюл на главата и захванал да рапортува. Първо прогнозата за времето, после нивото на река Нил в сантиметри, след което се озърнал за евентуални подслушвателни уроди, уреди тоест, скрити из ъглите на фараонската спалня, и зашепнал в споменатото вече ухо за клюките от пристанището...

КРАЙ

Какво ще направи фараона след като разбере истината за похищението на дъ Бютифъл Елена и грабежът в дома на Менелай...!!!??

Ако искаш да разбереш, прочети „Животът начин на употреба“ от Ж. Перек. Ще намериш края на историята между стотината други истории разказани в тази чудесна книга.

Автор: Мандраке ел Магьосника