Религиозна липса на драма

Интериор-екстериор: Лондон
Действащи лица:
Пакистанец
Българин
професия:- комп. програмисти или нещо подобно

Пакистанец/учудено/ - Ти си чел корана!!
Българин/пренебрежително/ - Е, чел съм го, що да не съм го чел!
Пк.- Хм. /замисля се/ - Трябва да станеш мюсулманин, кво ше кажеш!?
Бг.- Хм, тва пък... ква тъпа ИДЕЯ /акцентира на идея/
Пк./разпалено, въодушевено/- Исляма е ъпдейтната версия на християнството, щом си чел корана значи си разбрал...
Бг./прекъсва го и приключва разговара/- Доста Бета версия е това ше знайш.

Обезоръженият или несбъднатата любов

      /трагедиен водевил в едно действие/

Лев Маркович (подскачайки към една дама): Разрешете!

Дамата (отблъсква го с ръка): Махнете се!

Л. М. (напира): Разрешете!

Дамата (изритва го): Я се разкарайте!

Л. М. (попипва се с ръце): Поне веднъж!

Дамата (рита с крака): Махайте се! Махайте се!

Л. М.: Само един път!

Дамата мучи, демек „Не“. Л. М. с жест „Един! Поне един път!“. Дамата извръща очи. Л. М. се суети, пъха ръка за инструмента си и изведнъж открива, че не може да го намери.

Л. М.: Почакайте (Тършува с ръце.) Ах, по дяволите!

Дамата гледа удивено Лев Маркович.

Л. М.: Ама че история!

Дамата: Какво става?

Л. М.: Хм… (Шари недоумяващо с очи.)

Завеса.

1934 година

Д. Хармс

Saatchi gallery- Duke of York square, Chelsea, London

Снимки

На моравата пред галерията, на огромен екран предаваха директно женският финал на Уймбълдън и награждадавнето на щастливата, разбира се, победителка.

Веднага след това, снимка на едни крака в компанията на един гълъб с който си поделихме, почти по равно, мята пица с маслини, аншоа и не знам си още какво:. Гълташе парчета големи колкото мушмули и прглъщаше като мисирка. Истински хищник се оказа гълъбът. Нямаше да се учудя ако беше ме захапал за крака-с ръмжене или започне да подскача на задни лапи и да върти опашка от радост..:))

Всъщност отидох заради тениса. Предния ден, на същата поляна гледах мъжкият финал: Мъри-Надал. След като се оказа че съм закъснял-пристигнах за награждаването, реших освен пицата и малко изкуство. Този път сам, без гълъба.

както казва един приятел, по друг повод разбира се:- порно драма с очакван край!

Един много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с телена мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.

Габриел Гарсия Маркес

Край

Карта на Европа

Валтер Триер/1890-1951/ представя карта на Европа от началото на Първата световна война. На картата България е изобразена в лицето на двама, може би пийнали фелдфебели с обосновано добър апетит, които хищно ръфат беззащитно синкаво прасенце /ах, горкото/ - Сърбия и парчета от пискюла на гръцката шапка. Самата Гърция прилича повече на мексиканеца Емилиано Сапата - Саласар, препил с текила, небръснат, но както винаги готов да удари едно сиртаки, ако ли не, поне два шамара на турският ефенди с двойна гуша, който се опитва да глътне няколко гръцки островчета.

Ефендито по нещо ми прилича на Ахмед, известен с ник „доган“ или „сава“- по гушата най-вероятно.

Безплатни Уроци по Английски за Депутати - с Твоите пари

Осемнайсет годишната ми племеница всяка сряда и петък ходи на частни уроци по английски. Всеки урок продължава час и половина. За всеки урок плаща на учителя по 20лв. Не получава касова бележка за тази покупка на английска, да го кажем, грамотност, но това е друга тема.

Като бъдещ кандидат студент който ще се явява на матура по въпросният език с идеята да изкара оценка не по-малко от 5 и след като е запознато с изискванията на българският образователен пазар, семейството смята, че тези уроци са крайно недостатъчни да се постигне желания резултат. Семейният бюджет обаче не може да си позволи по-големи разходи по това перо. За това се реши- ще се отделя повече време за самоподготовка вкъщи върху материала който се преподава по време на уроците и ... Точка.

В същото време, като съвсем прясна новина бълбукнала от сапунката която се разпенва по екраните на българските телевизори, се разбра, че Народното събрание организира безплатни уроци по английски за ДЕПУТАТИ.

Да, за ДЕПУТАТИ които искат да се запознаят с английският език от близо. Оказва се, че в Българският парламент има депутати които знаят английски повече от перфектно, а имено- могат правилно да кажат „фък ю“ с добре шлифован пакистански акцент, след което пак на чист английски да се извинят:- „сорри плийзз“ с модулации клонящи към нигерийското наречие. И в това няма нищо лошо. Лошото идва малко по късно. Както щедро ни информираха ТВ журналистите, единият от ДЕПУТАТИТЕ решил да се гмурне, безплатно, в дълбоките води на английската словестност или по-скоро да потопи пръст, за да пробва колко негостоприемно и студено е това ленгуидж море, се оказа член на комисията по външна политика към Народното събрание. Да, аз също се изненадах, че член на комисията по външна политика не знае поне английски! Но, отново ще кажа, това е друга тема, все пак човекът може би знае-руски, македонски, српски, български турски и др. международни езици, така че нека не избързваме със заключенията относно това, какви точни ги държи въпросният член в тази комисия.

Темата, проблемът, куесчънът всъщност не е само един, а няколко:

1. С какви пари народното събрание си позволява да организира безплатни уроци по английски за ДЕПУТАТИ !?

Според новинарската информация сумата платена от парламента за този курс е 90 хил лв. Без да съм финасист или юрист все пак съм чувал че бюджетът на Народното събрани е част от Държавния бюджет, който от своя страна се финасира с пари взети от всеки един от нас под формата на разни данъци, такси, лицензи, разрешителни и не знам си още кво.

Понеже не живея в България, но като редовен потребител на български стоки при посещенията си в родината, смятам че потребявайки стоки и плащайки задължителното ДДС начислено в цената на тези стоки, аз също внасям данъци на тази държава, така че имам право да питам. А и напълно споделям възмущението на тази част от моето семейство която живее в Бг. Така че въпросът е по- скоро от тяхно име. Казвам го в случай, че някой реши да оспорва правата ми на български данъкоплатец.

Още въпроси и преположения:

2. Защо моята племиница , като частно лице плаща 40 лв. на седмица за уроци по английски, а българският ДЕПУТАТ, който със сигурност взема заплата по голяма от месечния бюджет на 90% от българските семейства, получава тези уроци безплатно.?!

Този въпрос очаква някакъв морален и етичен отговор, но като погледна снимката в началото на поста, веднага се сещам, че е тъпо да задавам такива въпроси на подобни господа

Както знаем безплатен обяд няма. Тези уроци се финансират от бюджета с парите взети от хора и семейства, които са балами да плащат данъци и които същевременно харчат колосални суми за всевъзможни частни уроци, не само по английски!

3. Коя е фирмата, езиковата школа или там каквото е, с която е сключен договор за услуга на стойност 90 хил. лв?!

Криза е, на всяко часто езиково училище един такъв договор би дошъл като безплатен /до колко ли/ коледен подарък, нищо че все още не е дошла пролетта.

4. Кой, кой е- в страните по този договор? Става въпос за хората сложили подписите си под него и имената на инициаторите организирали това възмутително и НАГЛО /виж отново снимката/ разхищение.

....

Използвам случая с моята племеница единствено като пример за сравнение.

3 март или 16 април - Национален празник

Мисля да поизтупам от праха един стар пост от преди 2 г. и понеже наближава национален празник, надявам се да предизвикам дискусия по въпроса за неговата „националност“.

.....

Пази се от мълнии и светкавици, придружени с гръмотевици.

Ако не са придружени, още повече да се пазиш.

И от напрежение се пази.

Ниско и високо.

Волтово, може и ватово.

Моят вкус е развален. Съвсем се развали щом „Havana club” с тоник и малко черешов сок не ми доставят предишното удоволствие.

Съвсем неакадемично и полу-интелигентски мисля да се изкажа по въпроса за празника.

След като празнуваме 3 март като национален празник, съвсем останах без вкус напоследък. Направо се обезвкусявам, обезличавам, ослепявам, изчезвам от географската картата не само на Европа, но и на света. Изчезвам от деветата дупка на кавала- виждам , че мен на кавала изобщо ме няма.
И защо всичко това се случва Март месец, защо не Април да речем.
Защо трети март не може и не трябва да бъде национален празник?
Препрочитам „Строители на съвременна България“, преди това „Записки по българските въстания“, „Последните дни на Васил Левски“ , ще отбележа името на автора на тази книга инж. Димитър Панчовски и някой др. книги и известно време си мисля докато лежа или пътувам из метрото.
Ще бъда кратък, без претенции за изчерпателност по темата.
Руско–турската война от 1877–78г. се води с единствената цел Русия не да освободи България, а да заграби и колонизира територия принадлежаща на Турската империя - България.
По предварителен таен договор между Русия и Австро–Унгария, се е знаело че завзетите територии, при един евентуален успех на Русия, образуващи така наречената Сан Стефанска България, ще бъдат ревизирани от наличните към момента „велики сили“ които са дали съгласието си за тази война.
Договора не случайно се сключва на 3 март, рожден ден на Александър II.
След подписването на Берлинският договор се образува НЕЗАВИСИМО княжество България и автономна на Турция област Източна Румелия.
Защо?
За да се защити независимостта на България, а не да се превърне в териториалната си цялост „задунайска губерния“ управлявана от Русия. Идеята е България да бъде оставена сама на себе си и ако може, нека се обедини.
С този договор, Берлинския, Русия се задължава до 2 години да изтегли окупационните си войски от страната. България се задължава да изплати няколко милиона франка (колосална сума) като обезщетение на Русия за „услугата„.
Търновската конституция 16.04.1879г. подготвена за одобрение от временното руско правителство, но тотално окастрена в интерес на българската незвисимост от наистина НАРОДНИТЕ депутати, окончателно разбива илюзиите на Русия и на княз А. Дондуков като бъдещ княз на България, да вземат фактическото управлението на страната.

За княз е избран Александър Батенберг. След няколко години той ще уволни всички руски офицери от Българската армия и всички руски административни служители в министерствата.
Русия хич не е доволна и иска изплащане на споменатите милиони за „услугата“ !!!
1885г. Съединението. Единстевения противник на това обединение не е Турция, а... Русия. Под влияние на същата, Сърбия напада България. Турция, като „законен сайбия“, на Източна Румелия дори не си помръдва феса и под влиянието на Англия не изпраща нито един войник на границата, въпреки че трябва. Нали?
Победа. Съединение...ама не. Русия предизвиква военния преврат от 09.08.1886, чрез заплаха от нова война със Сърбия и окупация на България-два воени кораба изпратени от „освободителката“ заплашват да бомбардират Варна. По този начин се провокира детронацията на Александър Батенберг.
От тук на сетне, България в лицето на Стефан Стамболов и регентите е оставена да се оправя сама със себе си и с огромното количество русофили в страната, като братя Вазови, например /на мен „Чичовци“ по ми харесва, от „Подигото“, но нали не е писана в Одеса, не може.. /които дори пращат делегации в Петербург да молят тамошния цар да дойде и да „окупира“ (Д. Цанков) България, че да я спаси. От кого!!! От Българското правителство, разбира се.
И без да съм споменал до сега името на Левски, ще го спомена?
Защото, той първи е казал, че за да е независима- България няма нужда от освободител, защото той ще бъде новият и поробител, българите трябва да разчитаме само и единственно на себе си, без да чакаме някой друг да ни изрине кочината.
И е бил прав.
За това 3 март, не е ден на Българската свобода, а опит за ново поробване на България от Русия и рожден ден на някой си цар.
Като национален празник, документиращ юридическата национална самостоятелност и независимост трябва да се празнува 16 април - Денят на приемането на Търновската конституция.
И „Havana club”.
И не забравяй че освен светкавиците, „подигото“, националния празник, Русия и USA също са „Denger of Death” за твоя живот.

И някой примери от ландшафта и урбанистичния дизайн на „независимостта“ сравнени с паметника на дякон Игнатий, Васил Левски като размер.

Сравнение:

Паметника на съветската армия, огромна свинщина на кочината насред столицата.

Композиция. Недосегаема. Много е артистична. Огромна и си тежи на мястото. По братски.

Онзи с чергилото наметнат насред Пловдив навръх тепето. Скромно държи съветски автомат в ръка и мълчи. Монументално недосегаем. Емблематичен.

Рецедиви с български пари.

Онази чиния, дето прилича на сандвич на макдоналдс и 45 метровият кур с петолъчка на върха на Бузлуджа.

Превърнато в Комунистическо Сборище, кебапчийнаца и безплатна загорка.

В сравнение с тези монументи, колко е голям паметника на Васил Иванов Кунчев (Левски)

Просто обесен.

Защо!?

Импровизации - мандрагора, пискюл, Езра Паунд и пирон

Има сънища има и безсъници – според някой учени двете състояния не се различават по нищо особено. Борхес например разказва, че с продължително сънуване можеш да създадеш истински веществен тигър, бог или човек. И сигурно е прав, може би, но нека разгледаме и друг противоположен вариант - с продължително безсъние от човек може да остане само сън. С безсъние можеш да създадеш спомен за човека и то съвсем нетраен спомен - виждаш някоя стара обувка в гардероба и изведнъж мислено се плясваш по челото - Брей какво ли стана с този човек, къде ли го отвя вятъра на спомена и т.н.! Лошото е, че може да бъде и по-зле. При продължително безсъние от въпросния човек може да остане само едно... прасе! Ето и един пример, на който не бих се доверявал особено:

Когато Одисей, на връщане от гурбет в Троя, пристига погрешка на остров Киркира, всички мъже пътуващи с него изведнъж се оказват превърнати в свине. И не за друго, не заради нимфата Цирцея, която ги била подмамила да пият вино смесено със сок от корен на мандрагора, както казва Омир - изпечен импровизатор и драматург, а просто защото не били спали хората. Безсъници! Да, граждани...„ден денувах, пътища незнайни...сън сънувах….., сън прокоба, сънувах си гроба…“, както казва народният поет П. К. Яворов. Но да не се отплесваме, все пак Одисей и приятели са пили вино, вярно е, но вследствие на продължителните битки с хидри и ехидни, борбите с посейдонските стихии на морето, циклопа полифем, безсъниците предизвикани от воя на пеещи сирени, гладът, липсата на тъмна бира и жени, всичко това ги докарало не до къде да е, а именно до там да пълзят като голи охлюви по плажа на бъдещия световно известен курорт - о. Корфу. Акостирайки на кея, те незабавно и дружно цапардосали по няколко чаши гъсто неразредено вино по много пъти и естествено след уморителното пътуване, се омаскарили като прасета и се овъргаляли в кочината. Именно от тогава, от онези древни времена идва и сравнението „напил се като свиня“ т.е. като Одисей и другите казаци на о. Корфу т. е. моряци. И никакви цирцеии и нимфи не са виновни за този резил. Омир е метафизирил ситуацията - един продължителен запой се превръща в любовна, изпълнена с животинска или свинска, по точно казано, страстна история между Одисей и Цирцея.

Освен това, някой автори на историческа литература предполагат, че всъщност не е имало Троянска война, което напълно подкрепя тезата за, както споменахме вече, изключителен талант на артиста Омир - създал гениалните измислици „Илиада“ и „Одисея“. Предполага се, че след като Парис е обрал къщата на Менелай - заедно с бакърите, стомните и овчите кожи, набързо е забърсал и жена му - Елена, известна с прякора Хубавата. Дъ бютифъл Елена, казано по нашенски. Натоварил Парис плячката, натоварил и Хубавата на кораба, вдигнали платната, запляскали веслата и запърпорили из Средиземно море- посока Александрия. Къде е бил Менелай през това време пита историята и не намира отговор. На лов!? За риба!? На баня или по курви!?... Дааа, историята мълчи и примирено ляга по гръб - разтваря крака, съгласна на всичко, дори да бъде онодена от недобросъвестни мошеници по този въпрос.

С пристигането си в Александрия, Парис бил гостоприемно посрещнат от тамошния владетел - фараон еди кой си. Поканил ги заедно с Хубавата в двореца както повелявали тогавашните традиции за гостоприемство. Захванали пир, купон си заформили. В онези времена да пируваш не било лесна работа, не и като да забиеш пирон в стената и да закачиш на него шапката си направена от прочетен вестник. Пировете продължавали със седмици, хората рядко имали гости и максимално се възползвали от възможността да си разказват истини и измислици т.е. новинарски емисии да си излъчват един на друг. Запили се нашите хора в двореца, а простите моряци обикаляли из пристанището и разнасяли между жените освен задължителният трипер, така също и клюки. Разказвали за обира в двореца на Меналай, за бягството и за Елената и въобще всичко си казвали хората, че и повече дори – какви новинари, какви журналисти ще са тогаз, ако не поизлъжат малко поне.

Оттук - оттам клюките, които не били никакви клюки, а колкото и да е странно, били самата истина /все пак в онези времена нямало практика да се плаща за разпространението на новини и тогавашните новинари - моряците, не виждали кой знае какъв интерес да лъжат, освен заради славата и спорта/ стигнали до голямото месесто ухо на фараона. Точно в този момент той се излежавал и решавал кръстословицата на съботния в. Таймс с надеждата да оправи снощният си махмурлук. Преди това бил прочел една статия по повод годишнина от смъртта на американския поет Езра Паунд погребан в Рим, който за изненада на читателя се оказа добър приятел на италианския народ и Мусолини. Фараонът не обърнал никакво внимание на факта, че всичко, което върши в момента е част от далечното бъдеще време, което пък е просто бъдеще или може би сложно ... ще се наложи да направим граматическа справка.

Черният Роб, който изпълнявал длъжността на сутрешна новинарска емисия, застанал в празната дървена рамка на бъдещ телевизор - LSD „pan-sonik“ с екран от около трийсет и четири инча, турил червен египетски фес с пискюл на главата и захванал да рапортува. Първо прогнозата за времето, после нивото на река Нил в сантиметри, след което се озърнал за евентуални подслушвателни уроди, уреди тоест, скрити из ъглите на фараонската спалня, и зашепнал в споменатото вече ухо за клюките от пристанището...

КРАЙ

Какво ще направи фараона след като разбере истината за похищението на дъ Бютифъл Елена и грабежът в дома на Менелай...!!!??

Ако искаш да разбереш, прочети „Животът начин на употреба“ от Ж. Перек. Ще намериш края на историята между стотината други истории разказани в тази чудесна книга.

Автор: Мандраке ел Магьосника

Легендата Запад - Хората и Животът

Из „Задочни репортажи за България“ Георги Марков- 1978г.

В резултат на големите унижения, на които комунистическият режим подлагаше българските граждани, отказвайки им основни човешки права, в резултат на слугинското му преклонение пред парите и вещите на Запада, плюс цялата пълна с лъжи и противоречия пропаганда, се стигна до най-тъжния елемент в легендата Запад — легендата за превъзхождащия чужденец, за неговите особени, недостижими качества. Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът — човек от Италия, който може да бъде по-богат или по-беден, по-красив или по-грозен, по-приказлив или по-мълчалив, с една или друга философия или без нея, с едни или други маниери, но в никакъв случай народността не му дава абсолютно никакви предимства, то за днешния българин, румънец, руснак, чех или унгарец Човекът от Запад е поначало по-горна категория. Той може свободно да пътува из света, до най-висша степен той е господар на себе си и може да сменя професии и работодатели както си иска, той живее със значително по-висок жизнен уровен, неговите пари важат из всички страни по света, той може да чете, пише, гледа и говори каквото си иска и както си иска. Това бяха и това са обективните истини, заради които очите на нашите хора рисуваха западняка и неговия живот често пъти в напълно фантастична, приказна светлина. За обикновения български гражданин, който биваше изтласкван от хотели и ресторанти в собствената му страна, за да бъдат настанени чужденци, който гледаше с жадни очи как тези чужденци купуваха в магазините на „Кореком“ и позволяваха неща, за които той не можеше да сънува, една западногерманска летовничка преставаше да бъде готвачка от Франкфурт или бедна секретарка от Мюнхен и се превръщаше в братовчедка на Круп, един полуграмотен италиански сицилиано не беше повече касапин от Палермо с раздрънканото чинкуеченто, а минаваше за ни повече, ни по-малко равностоен на Адриано Оливети, а всички французи бяха горе-долу собственици на Айфеловата кула.Това невероятно фантазиране на тема чужденеца принц и неговия стъклен замък е един от най-странните парадокси в живота на българския народ. Никога преди в нашата история чужденецът, в случая западнякът, не е бил поставян на такъв висок, олимпийски пиедестал. Спомнете си добродушно-ироничния тон в разговорите на Вазовите чичовци за „ингилизите“ или „немеца“, преминете през всичко, записано било като житейски факт, било като литературно отражение на живота, от посещението на бай Ганьо у Иречек до германския благородник в романа „Тютюн“ на Димов, вие не ще намерите ни следа от такова сляпо боготворене на чужденеца от Запад, каквото съществува днес в България. Аз съм слушал десетки разкази на мои познати и приятели за чудни, романтични, благородни и, разбира се, ужасно богати западни граждани, които удостоили въпросния разказвач с някаква небивала вечер. Един мой колега, инженер и добър приятел, имаше дъщеря, Ана. Тя беше рядко хубаво и интелигентно момиче. В училище беше първа, във факултета по архитектура, където се записа да следва, бе една от най-талантливите. Нейните познания и широки интереси правеха впечатление на всички ни. На двайсет години говореше много добър френски и четеше свободно английски. Едни от приятните вечери, които съм запазил в спомените си, са били у тях, когато с нея и баща й сме се увличали в дълги литературни спорове или пък сме чели любими автори. Ана си имаше, като всяко хубаво момиче, приятели и обожатели, но между тях още не беше се появил истинският избраник. Затова бях приятно изненадан, когато баща й, Петър, ми каза един ден, че Ана се запознала някъде по крайбрежието с млад французин и че нещата изглеждали най-сериозни. После чух колежки на Ана да казват завистливо:„О, тя хвана французина!“Запитах ги какъв беше този французин, какво представляваше, професия, интереси. Никой нищо не можа да ми каже. Те просто продължаваха да ахкат и охкат, като че думата французин сама по себе си обясняваше всичко. Добър или лош, образован или не, интелигентен или тъп, човекът беше французин. И отгоре на всичко имаше ситроен. Както и да е, французинът заминал за Франция и нашата влюбена Ана пишеше възторжени писма и чакаше момчето да се обади по телефона всяка втора събота вечер. Всичките ми опити да разбера нещо повече от нея останаха без резултат, защото отговорът се изчерпваше с една дума: „Той е французин“, което означаваше — той не е българин, т.е. той е красив, умен, добър, богат, всичко, което едно младо момиче можеше да поиска.Два или три месеца по-късно французинът, който очевидно също беше влюбен в нашата Ана, пристигна в София и аз като семеен приятел бях поканен на вечеря с него. Видя ми се възпитано и свястно момче, макар и доста грозничко. Седнала до него, Ана изглеждаше несравнимо красива и очарователна. Още по време на аперитива ми направи впечатление, че французинът говореше доста по-различен език от своята възлюблена, или по-точно, нейните интелектуални интереси не срещаха никакъв отговор. Тя не маниерничеше. Тя беше това, което винаги бе била, любознателно, пълно с живот българско момиче. Но човекът от Париж се оказа твърде анемичен партньор. Все по-ясно ми ставаше, че той едва ли бе прочел повече, от дузина книги през живота си, едва ли бе видял някой от големите френски филми, които всички ние помнехме и знаехме, едва ли бе слушал свястна музика и културните му увлечения, изглежда, не надвишаваха твърде баналното желание да пътува по света. С две думи, както казват в Драгалевци, „човеко е прост“. По време на вечерята той ми каза, че бил младши счетоводител в някаква тенекиена фабричка и че ситроенът не бил негов, а на добър приятел, който му го дал на заем. Но неговото материално положение не ме интересуваше толкова, колкото жестоката му неграмотност по отношение на собствената му страна и собствената култура. Отгоре на всичко малко по-малко той се разкри пред мене като един от ония сиви и скучни млади хора с извънредно ограничени интереси, които сякаш предварително са се предали на съдбата си. Порази ме липсата на въображение и още по-ужасната липса на чувство за хумор. Докато в нашата Ана бликаха, както винаги, чудесни идеи и умът й сечеше бързо и остро, и цялото й лице и жестовете й изразяваха безспирно движение на чувства и мисли, господин французинът стоеше като мумия. Аз бях смаян и не можех да си отговоря — какво бе привлякло вниманието на нашата Ана у този скучен, тъп млад чужденец, какво я бе накарало да се влюби в него, какво поддържаше любовта й, когато беше повече от ясно, че тук ставаше някаква комбинация между кон и кокошка. Представих си ужасния сив живот на бъдещата госпожа на господин младши счетоводителя, сврян в някакъв полумрачен евтин апартамент край Париж, и убийствения ритъм на еднообразното ежедневие. Стана ми страшно, като си помислих за отсъствието на какъвто и да е реален контакт между двамата, на каквито и да са общи интереси, за убийствените вечери, в които нашата почитателка на Ронсар щеше отчаяно да се опитва да говори с мъжа си.Но за щастие французинът беше достатъчно разумен, за да разбере фаталното несъответствие между него и Ана. Той чувствуваше, че слепотата на момичето скоро щеше да изчезне и преглеждането щеше да бъде твърде болезнено. При това, нека подчертая, че не той я бе заблудил, нито пък бе правил опит да я заблуждава, а цялото заслепение беше нейно собствено производство. То идеше от твърде разпространената психоза по отношение на западните граждани, която взе немалко жертви. Половин София познаваше твърде умната и хубава дъщеря на известен български поет, която срещна някъде по чужбина един англичанин и вероятно виждайки в него ни повече, ни по-малко класическия джентълмен, се омъжи за него, за да съсипе живота си с някакъв духовно осакатен нещастник. Но в София се говореше с познатата завист колко късметлия била тази девойка и как изкусно успяла да завърти главата на англичанина, който щял да й даде щастлив и богат живот. Години по-късно, когато посетих това семейство в Лондон, видях в какво отчайващо положение може да се намери всеки, който следва инфантилните си фантазии. Мога да изброя множество примери на подобно падане от облаците, където човек сам се е покачил. Но не бяха само момичетата за омъжване, които измислиха и наложиха този легендарен образ на чужденеца, който стои несъмнено по-високо от българите. Това беше общо, повсеместно явление, което според мен произтичаше до голяма степен от липсата на нормален обмен със западния свят. Тъкмо поради липсата на що-годе обективна информация и поради пороя от евтини пропагандни лъжи, с които партията залива българските граждани, в България се създаде това, както вече казах, дълбоко неприсъщо на реалистичния характер на българите отношение към Запада. Като реакция срещу напора на пропагандата, която оплюва всичко западно, хората приемаха един колкото обратен, толкова и неверен образ на западния човек и западния живот.„На Запад няма нещастни хора!“ — ми бе казал един мой читател.„На Запад всички са богати!“ — бе казал друг.Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора в България си мислят, че на Запад трябва да е фантастично добре. Мисля, че ако всички западни пропагандни средства се бяха опитали да работят в същата насока, те никога нямаше да постигнат този успех, който постигна за тяхна сметка партийната пропаганда у нас, превръщайки Запада и западния гражданин в култ.Удивително е убеждението, че животът на Запад е много по-лесен, отколкото този в България. За мнозина западното богатство е някаква даденост, която принадлежи на всички, сякаш по улиците на западните градове са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине и да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Всеки западен град, без значение кой е и къде е, във въображенията на хората е приказно красив. Отношенията между самите западни граждани също носят този фантастичен характер. Те не са изцапани с нравствената мизерия на българските делници, където човек трябва да казва думи, които не иска, да се покланя на хора, които мрази, и да хваща за отдушници на мъката си жената и децата си. Виж, западните граждани казват след всяка втора дума „моля“, те не се пенявят за щяло и не щяло и дори когато ги обидиш, са все пак внимателни и възпитани. Друго нещо си е Западът, не е нашата дивотия. Българското въображение отказва да приеме каквито и да е опити някой да смъкне западняка от тези лъжливи висоти. Преди време казах на някакъв гостуващ българин, че все още не съм видял в лондонското метро или автобуси млад човек да стане и отстъпи мястото си на възрастна жена, на бременна или майка с дете. „Не може да бъде!“ — извика нашенецът и ме погледна с такова подозрение, като че бях човек на легацията. И след това иди му разправяй, че западният живот не се състои само от избор на автомобили, вили на Канарските острови и яхти по всички морета.Думата, с която режимът нарича подобно отношение, е „чуждопоклонничество“. Но тук трябва да се каже, че в значителна степен западното (съвсем искрено) чуждопоклонничество на народа е реакция спрямо източното (съвсем лицемерно) чуждопоклонничество на режима. Забележете иронията на историята. Трийсет години режимът безспирно убеждава българските граждани, набива им в главите с всички възможни средства, че „съветските хора, съветските стоки, съветската култура и изкуство“ са най-добрите, превъзходните, ония, на които може само да се подражава, и т.н. А в резултат на това българските граждани приемат точно обратното, а именно, че „западните хора, западните стоки, западната култура и изкуство“ са най-добрите. Нещо повече, националистическо-патриотическите кампании, които режимът започна с цел да противопостави патриотизма на западното влияние, се превърнаха в нещо като биене на празна тенекия. Защото никой български гражданин не може да смели едновременно химна „Мила Родино“ и униженията, на които го подхвърлят разните балкантуристки и търговски организации. Никой не може да смели едновременно думите „ти си земен рай“ и издевателствата на органите на властта, които погазват и пренебрегват основните човешки права. Когато българските партийни и държавни ръководители декларират на всеослушание своята вярност към Съветския съюз и любов към България, обикновените хора виждат как децата, роднините и приятелите на тези ръководители ще се избият помежду си кой в коя западна държава да отиде я на дипломатическа, я на търговска, я на лентяйска работа. Никой от тях не ще и да чуе за социалистическа страна, а най-малко за Москва. Аз поне още не съм чул някой от тези висши партийни патриоти да изпрати сина или дъщеря си в производството или на полето, всред истинските българи.„Абе те си кажат молитвата на Изток, па после се обърнат и тръгнат на Запад“ — беше един от остроумните коментари в драгалевската кръчма.Интернационализмът и патриотизмът си останаха две грозни, нескопосани партийни чучела, които не можеха нито да се борят, нито да се сравняват с богатия, пълнокръвен и силен образ на западния човек и западния живот, с който българският гражданин днес е заселил въображението си. Верен или неверен, този образ съчетава в себе си всички най-искрени и дълбоки представи, фантазии, мечти и надежди за онова, което българинът днес би искал да бъде, и за живота, който би искал да живее.

The Band Wagon - 1953

бай Mангал feat бай Ганьо - поезия и проза

I-ва част- Проза

Онзи ден попаднах на неочаквана за мен гледка - оглозганите до голо, сякаш бездомно куче ги е ръфало, хълмове на Сърнена-Средна гора, които започват непосредствено над циганският квартал „Лозенец“ в Стара Загора. Навремето тези Хълмове бяха покрити с гъста борова гора. Сега са пустинни чукари, прилежно отгледани и култивирани от мангалската пасмина. Първо са били опожарени, и както налагат правилата в този бизнес, овъглените дървета са изсечени- някой за огрев, други за продан. Пътят към с. Дъбрава и Астрономическата Обсерватория който минава от там, вече не лъкътуши из тъмната борова зеленина и не ти се струва че града отдавна е останал далеч назад и че си потънал в сенките и аромата на планината и че не си някъде в парка, а в истинска гора и т.н....а, всъщност си изкачил едва около километър северно от стадион „ берое“.

Сега тези оръфъни хълмове са тъжна и безнадежна пустош по която бавно, като вирус, пълзят незаконите постройки на циганската махала, с вечно димящите си комини. Теренът е разчистен - остава да бъде напълно инфектиран със смрадливо циганско присъствие.

Вляво и нагоре зад дървото, всичко това- съжалявам за лошата видимост, беше гора.

Тук също, останали са само десетина дървета. Заради мъглата не се вижда целият хълм в дъното-гол и безпомощен като разпилените между камънаците кокали на издъхнала от старост кранта. И пак заради мъглата, горе в ляво на снимката не се забелязват последните цигански къщи.

Ето ги, погледнати от обратната страна:

...къщите на творците на новите пустини пейзажи в България- циганите или бай мангалите, нека се придържам към заглавието все пак, които работят рамо до рамо с новите български бай ганьовци любители на продукцията на тв „планета“, силикона, бетона, изхвърлените през балкона фасове и боклук и Откровената тъпотия, която, сигурен съм, бъркат с понятието - „откровен, прям“ човек.

Това са крайните постройки.

.......

II-ра част- поезия, която е и Поздрав

автор „братя Мангасрян“

„Хита на сезона!

За Бай мангал!

Бай Мангал не е вече във пандела.
Бай Мангал пие кафета със канела.
Бай Мангал знае 2 и знае 200.
Бай Мангал пак ще е на Манго – Феста.

Бай Мангал е първ на светофара.
Бай Мангал кара „Кадилак - Самара.”
Бай Мангал не чака много,много,много.
Бай Мангал със пънкари прави пого.

Бай Мангал е страшно печен тип!
Бай Мангал е на Чехов прототип.
Бай Мангал е следовател пандизчия.
Бай Мангал е на султана ибрикчия.

Припев:
Бай Мангал!!! Егати паура!!! (х2)
Бай Мангал, имаш ли???

Колко струва!?

Бай Мангал мисли за международното положение,
както и международното положение
мисли за Бай Мангал.

Бай Мангал е съмъскръчки бекенаф,
Бай Мангал е бекенаф на съмъскръчки!!!

Бай Мангал тренира черните барети.
Бай Мангал пилотира самоле-лети.
Бай Мангал днес ще излиза с танка.
Бай Мангал е правителството в сянка.

Бай Мангал много мрази терикати.
Бай Мангал консултира адвокати.
Бай Мангал притежава меки чувства.
Бай Мангал е за изящните изкуства.

Бай Мангал алкохол не консумира.
Бай Мангал хип-хопа продуцира.
Бай Мангал тютюна мрази да пуши.
Бай Мангал е кръстил тука трима души.

Припев:

Бай Магал ех да ти е** майката!“

......

Последният стих е поздрав за циганската етническа група обитаваща България, изключенията - винаги малцинство разбира се, да не се обиждат. А така също, поздрава се отнася и за българските бай ганьо, образът на които е маркиран набързо малко по- горе, между снимките в този пост.

......

Може би трябва да се поеме някаква инициатива по повторното залесяването на тази местност, но като се замисля, съседството с циганите обрича идеята предварително на провал.