/къса проза от една moska domestica/
авторски вариант не това в „Труд“ http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1975007
Отново се опитаха да ме убият. С вестник. Полетях
към прозореца - навън, навън, бързо навън - да бягам към онова кучешко лайно, което видях
сутринта на двора. Блъснах се в невидима стена. Мамка им стъкла все ги забравям. Изправих се и запълзях по тавана.
Човекът е гадно нещо, по- гадно от жабата. Не че е
хлъзгав, влажен и слузест, не - характерът, генетичният код и възпитанието му
са гадни. Все иска да убива - за кеф. Жабата
като изплези език веднага те изяжда, а
човекът - прасни те с вестник по главата и в пепелника с огънчето на цигарата започва бавно да те пърли, сякаш ще те яде.
Или ти отскубне крилата и те даде на домашния паяк за вечеря или те хвърли на
пода да си играе котката с теб. Садист е човекът, мръсник.
Всъщност да се запознаем: казвам се
Мухльо. Щеше да ми е приятно, но и вие читателите сте хора - гадове и мръсници,
така че - не ми е приятно. Мразя хората, обаче помията и го..ната ви обичам -
много даже. Най-вкусни са хорските, хммаамммм. Та какво ли няма в тях - всичко има: кренвирши, бира, синьо сирене, маслини,
шотландско уиски, банани, тортички и пастички, дюля, пица с аншоа, киви, краставици и домати,
шампанско; веднъж така се напих с мастика, че заспах
върху сапуна в банята. На сутринта без малко
да се удавя. Някаква жена влезе да се къпе,
едва намерих сили да отлетя, главата ми като камбана - тежи. Въобще голям
банкет са човешките отпадъци, вакханалия и пир в двореца на Парис Хилтън. От
къде знам за Парис Хилтън ли?! Охо, колко
вестници съм прочел аз, докато ме гонят с тях!
Вече
цял месец съм жив и за това всички, както казах, ме наричат Мухльо т.е. Голяма - Биг муха - дълго живял, всичко знай, над много лайна е
прелетял и от много е ял, от много мухобойки се отървал. Умен съм значи,
късметлия и хитрец. Пък съм и красив. С една дума – Мухльо.
Няма по-стара и мъдра муха от мен в целия свят.
Светът свършва след 5 къщи – ей там, зад ъгъла. Зад ъгъла има река. Зад реката
дива гора - в гората листа, паяжина и врагове - врабчета, сойки, свраки. В
реката – жаби и патки. Див живот на края на света - нито канализация, нито мазни
хартии, даже кучешки изпражнения няма. Никаква цивилизация. Истинска джунгла -
борба за живот и оцеляване. Природа било, ай да му се не види и природата - глад
и естествен подбор; който оцелей. Нее, не ходя там. Нали затова съм дорасъл да
ми викат Мухльо - стоя си вкъщи, обикалям квартала и се завирам в ухото на
кучето или се увивам в пердетата да поспя. Природа, чист въздух и туризъм била
гората - мизерия и скука викам аз.
Веднъж се запознах с една конска муха-Пепа щръклицата
и викаха. Едричка беше, с дълги крака, обли изпъкнали очи и пърха с ония зелени
крила като...абе, страхотна жена! Мечта. Но проклета излезе; цял живот в обор
живяла и като дошла в града мисли, че от обора по-хубаво няма. По цял ден не
спира да се хвали - аз на коня под опашката това, аз с онзи там от село в
сеното, онова… свирки му била правила. Разхожда
се по стъклото на прозореца, надува се, върти очи и все претенции има, все нещо
не харесва в къщата. Много светло или тъмно било, миришело на гадно - на цветя
мирешело. Задимено или пък шумно било. А те
хората имат гости - слушат музика, гледат телевизия, викат, пушат, пият, но
после като си легнат и оставят недопитите чаши и чинии какво ядене и пиене ще
падне не помисля тъпата... лебед.
Цялата последна вечер не спря да мрънка и да се оплаква,
разхожда се по кухненския плот и мърмори: ооо каква скукаа, ооо какъв е този
квартал, ооо каквиии са тия селяни, ооо аз да не съм някаква проста муха че да им
слушам тъпотиите, аз съм толкова красивааа, аз трябва да живея в „Хай Гейт„ в
къщата на Клайф Оуен най-малко и да закусвам
ягоди с шампанско Moet в леглото, ооохх… Какъв си селяндур, виж
си само тъпото шкембе, тези тука даже нямат жип, а се мъкнат с някаква
рздрънкана тойота, ооо… Ооомръзна ми да я
слушам и отлетях на лампата. Някой замахна и я сплеска в шепата си. Хвърли я в
мивката и пусна водата след нея. На ти сега моет и
Клайф Оуен, рекох си. Даже не
можах да я изчукам… а имаше ей такива очи. Аста
ла виста Пепа и сбогом!
Гадно нещо са хората, казвам ви!
Както виждате и испански знам. Имам един приятел,
Митьо-мазното се казва. Идва един ден в къщи:- Стига с туй домашно готвено и
заседнал живот- вика.- Аман от зеле, саламени шлюпки, пача и... самота. Отиваме
на ресторант!
И отхвърчахме на ресторант. Испански. В кухнята
де, какво да правим ние в ресторанта! Но
и там, нищо че е кухня, каква обстановка, какво меню, каква атмосфера-букет от
миризми и смрад. Фаянсовите плочки по стените имаха вкус на паея, на чулетонес-
туй са едни ей такива дебели пържоли и на гаспачо- по 15 евро порцийката. Скъпотия.
А то гаспачото било някакво бедняшко ястие от Андалусия-натрошен сух хляб от
преди седмица, залят с доматено-чеснов сос.
Отделно от това миди със и без черупки, разни океански риби и оооогромни скариди-гамбас. Не си падам по
морските деликатеси, но някой дамски мухи припадат по тях. А наоколо тенджери,
тигани, скари- навсякъде ври, цвърчи и кипи. Пушеци и дим. Същински ад заедно с
огньовете-само дето вместо Луцифер с вилата,
в ъгъла между варела за боклук и
огромният фризер, върху захвърлено прашно шише от зехтин се беше настанил Шефа
на мухите от кухнята-бай Папас.
На бай Папас му викаха Патриарха, понеже имаше
брада и голямо шкембе. Бай Папас беше муха мутант, роден до някаква атомна централа.
Около него се въртяха 10-на женски мухи, всички с едни сочни „ядрени„ устни,
задници и... очи. Аз си падам по очи. ВиП класа ви казвам, без майтап. Еех, Пепа-
селска върбова свирка си ти в сравнение с тия столични „флаярки“!
Патриарха работеше едновремено като сводник, нарко
дилър и шеф на всичката кухня. Никой не
можеше да влиза там да яде или да чука някоя от „флаярките„ без негово
разрешение - трябваше да плаща. Ако нямаш кинти, а си гладен и ти се ще да се
навърташ около варела за боклук и да се отъркаш в омазнения кухненски Хай-лайф,
трябва да станеш негов човек т.е. пласьор на кока, амфетаминчета и други разни
химийки. Патриарха продаваше кокаин и
хапченца на мухите които ходеха в салона
на ресторанта-актьорчета, музиканти, политици, адвокати, журналисти и разни
подобни лигльовци. Това моят приятел Митьо ми го обясни щом дойдоха биячите на
Патриарха и рекоха:– Ей, вие там двамата-правите лопати /щото ни личало колко
сме се били мераклии/ как ше плащате,
кеш или един месец бачкане гратис за бай Папас с включени храна и квартира?
-Ще бачкаме разбира се.-ухилихме се ние с Митьо. -
Има си хас-такъв късмет веднъж се пада в
живота на мухата!
Но, не беше за дълго. Въобще даже. Тъкмо станахме
на другата сутрин и гледаме: Бай Папас товари стоката на микробуса, товари и „флаярките„.
Затръшна вратите, врътна ключа и без да
каже дума, изчезна нанякъде. Биячите и те бяха хфанали гората-нямаше ги.
Хм, рекохме си: Сега ше си отживеем сами в кухнята!
Но, преди дори да го помислим, влязоха трима мъже
облечени в сини работни комбинезони и пръскачки.. Започнаха да пръскат с
някакъв препарат-по стените, тавана, по пода.. Замириса на кошмар- на хлор
замириса! Миризмата на Хлор е аромата на
горчиви бадеми за мухата- това е
смъртта.
И тя дойде- мигновено и неочаквано.
Сбогом граждани и Аста ла виста.
Казaх ви аз за Човека... !
К
Р А Й