М У Х А

/къса проза от една moska domestica/

авторски вариант не това в „Труд“ http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1975007

Отново се опитаха да ме убият. С вестник. Полетях към прозореца - навън, навън, бързо навън - да бягам към онова кучешко лайно, което видях сутринта на двора. Блъснах се в невидима стена. Мамка им стъкла все ги забравям. Изправих се  и запълзях по тавана.

Човекът е гадно нещо, по- гадно от жабата. Не че е хлъзгав, влажен и слузест, не - характерът, генетичният код и възпитанието му са гадни. Все иска да убива - за кеф.  Жабата като изплези език  веднага те изяжда, а човекът - прасни те с вестник по главата и  в пепелника с огънчето на цигарата  започва бавно да те пърли, сякаш ще те яде. Или ти отскубне крилата и те даде на домашния паяк за вечеря или те хвърли на пода да си играе котката с теб. Садист е човекът, мръсник.   

 Всъщност да се запознаем: казвам се Мухльо. Щеше да ми е приятно, но и вие читателите сте хора - гадове и мръсници, така че - не ми е приятно. Мразя хората, обаче помията и го..ната ви обичам - много даже. Най-вкусни са хорските, хммаамммм. Та какво ли няма в тях - всичко има: кренвирши, бира, синьо сирене, маслини, шотландско уиски, банани, тортички и пастички, дюля, пица с аншоа, киви, краставици и домати, шампанско; веднъж така се напих с мастика, че заспах върху сапуна в банята. На сутринта без малко да се удавя. Някаква жена влезе да се къпе, едва намерих сили да отлетя, главата ми като камбана - тежи. Въобще голям банкет са човешките отпадъци, вакханалия и пир в двореца на Парис Хилтън. От къде знам за Парис Хилтън ли?! Охо, колко вестници съм прочел аз, докато ме гонят с тях!

            Вече цял месец съм жив и за това всички, както казах,  ме наричат Мухльо т.е. Голяма - Биг муха - дълго живял, всичко знай, над много лайна е прелетял и от много е ял, от много мухобойки се отървал. Умен съм значи, късметлия и хитрец. Пък съм и красив. С една дума – Мухльо.

Няма по-стара и мъдра муха от мен в целия свят. Светът свършва след 5 къщи – ей там, зад ъгъла. Зад ъгъла има река. Зад реката дива гора - в гората листа, паяжина и врагове - врабчета, сойки, свраки. В реката – жаби и патки. Див живот на края на света - нито канализация, нито мазни хартии, даже кучешки изпражнения няма. Никаква цивилизация. Истинска джунгла - борба за живот и оцеляване. Природа било, ай да му се не види и природата - глад и естествен подбор; който оцелей. Нее, не ходя там. Нали затова съм дорасъл да ми викат Мухльо - стоя си вкъщи, обикалям квартала и се завирам в ухото на кучето или се увивам в пердетата да поспя. Природа, чист въздух и туризъм била гората - мизерия и скука викам аз.

Веднъж се запознах с една конска муха-Пепа щръклицата и викаха. Едричка беше, с дълги крака, обли изпъкнали очи и пърха с ония зелени крила като...абе, страхотна жена! Мечта. Но проклета излезе; цял живот в обор живяла и като дошла в града мисли, че от обора по-хубаво няма. По цял ден не спира да се хвали - аз на коня под опашката това, аз с онзи там от село в сеното, онова… свирки му била  правила. Разхожда се по стъклото на прозореца, надува се, върти очи и все претенции има, все нещо не харесва в къщата. Много светло или тъмно било, миришело на гадно - на цветя мирешело. Задимено или пък шумно било. А те хората имат гости - слушат музика, гледат телевизия, викат, пушат, пият, но после като си легнат и оставят  недопитите чаши и чинии какво ядене и пиене ще падне не помисля тъпата... лебед.

Цялата последна вечер не спря да мрънка и да се оплаква, разхожда се по кухненския плот и мърмори: ооо каква скукаа, ооо какъв е този квартал, ооо каквиии са тия селяни, ооо аз да не съм някаква проста муха че да им слушам тъпотиите, аз съм толкова красивааа, аз трябва да живея в „Хай Гейт„ в къщата на Клайф Оуен най-малко и да закусвам ягоди с шампанско Moet в леглото, ооохх… Какъв си селяндур, виж си само тъпото шкембе, тези тука даже нямат жип, а се мъкнат с някаква рздрънкана тойота, ооо… Ооомръзна ми да я слушам и отлетях на лампата. Някой замахна и я сплеска в шепата си. Хвърли я в мивката и пусна водата след нея. На ти сега моет и Клайф Оуен, рекох си.  Даже не можах да я изчукам… а имаше ей такива очи. Аста ла виста Пепа и сбогом!

Гадно нещо са хората, казвам ви!

Както виждате и испански знам. Имам един приятел, Митьо-мазното се казва. Идва един ден в къщи:- Стига с туй домашно готвено и заседнал живот- вика.- Аман от зеле, саламени шлюпки, пача и... самота. Отиваме на ресторант!

И отхвърчахме на ресторант. Испански. В кухнята де, какво да правим ние в  ресторанта! Но и там, нищо че е кухня, каква обстановка, какво меню, каква атмосфера-букет от миризми и смрад. Фаянсовите плочки по стените имаха вкус на паея, на чулетонес- туй са едни ей такива дебели пържоли и на гаспачо- по 15 евро порцийката. Скъпотия. А то гаспачото било някакво бедняшко ястие от Андалусия-натрошен сух хляб от преди седмица, залят с доматено-чеснов сос.  Отделно от това миди със и без черупки, разни океански риби и  оооогромни скариди-гамбас. Не си падам по морските деликатеси, но някой дамски мухи припадат по тях. А наоколо тенджери, тигани, скари- навсякъде ври, цвърчи и кипи. Пушеци и дим. Същински ад заедно с огньовете-само дето вместо Луцифер с  вилата,  в ъгъла между варела за боклук и огромният фризер, върху захвърлено прашно шише от зехтин се беше настанил Шефа на мухите от кухнята-бай Папас.

На бай Папас му викаха Патриарха, понеже имаше брада и голямо шкембе. Бай Папас беше муха мутант, роден до някаква атомна централа. Около него се въртяха 10-на женски мухи, всички с едни сочни „ядрени„ устни, задници и... очи. Аз си падам по очи. ВиП класа ви казвам, без майтап. Еех, Пепа- селска върбова свирка си ти в сравнение с тия столични „флаярки“!  

Патриарха работеше едновремено като сводник, нарко дилър и  шеф на всичката кухня. Никой не можеше да влиза там да яде или да чука някоя от „флаярките„ без негово разрешение - трябваше да плаща. Ако нямаш кинти, а си гладен и ти се ще да се навърташ около варела за боклук и да се отъркаш в омазнения кухненски Хай-лайф, трябва да станеш негов човек т.е. пласьор на кока, амфетаминчета и други разни химийки.  Патриарха продаваше кокаин и хапченца на  мухите които ходеха в салона на ресторанта-актьорчета, музиканти, политици, адвокати, журналисти и разни подобни лигльовци. Това моят приятел Митьо ми го обясни щом дойдоха биячите на Патриарха и рекоха:– Ей, вие там двамата-правите лопати /щото ни личало колко сме се били мераклии/  как ше плащате, кеш или един месец бачкане гратис за бай Папас с включени храна и квартира?

-Ще бачкаме разбира се.-ухилихме се ние с Митьо. - Има си хас-такъв късмет веднъж се пада в  живота на мухата!

Но, не беше за дълго. Въобще даже. Тъкмо станахме на другата сутрин и гледаме: Бай Папас товари стоката на микробуса, товари и „флаярките„. Затръшна вратите, врътна ключа и  без да каже дума, изчезна нанякъде. Биячите и те бяха хфанали гората-нямаше ги.

Хм, рекохме си: Сега ше си отживеем сами в кухнята!

Но, преди дори да го помислим, влязоха трима мъже облечени в сини работни комбинезони и пръскачки.. Започнаха да пръскат с някакъв препарат-по стените, тавана, по пода.. Замириса на кошмар- на хлор замириса! Миризмата на  Хлор е аромата на горчиви бадеми за мухата- това е  смъртта.

И тя дойде- мигновено и неочаквано.

Сбогом граждани и Аста ла виста.

Казaх ви аз за Човека... !

                                              К Р А Й