ЕВРОКОМИСАР ЗА РЕЗИЛ

Българският Еврокомисар Румяна Желева беше избрана да ръководи несъществуващ до момента отрасъл в еврокомисията - пожарникарския. И дори не да гаси и потушава пожарите в ЕС, кой ще и разреши, да не е луд. А да гаси пожарите и да се бори с ветровете, бурите и цунамита в Малайзия, Еквадор, Филипините, Буркина Фасо, островите Самоа, някъде из Африка, а също така и в гъсто населената с пингвини Антарктида. И въобще колкото е възможно по-далеч от Европа, че не се знае ако се развихри с кофпомпата и снегорините какви ще ги скопоса, подобно на родният майор оглавил аналогична служба в миналото правителство - майор емел етем.
Да ни е честито.

Ако Българскaта държава в лицето на Еврокомисаря си и правителството, имат поне малко достойнство, би трябвало да откажат тази изключително безсмислена и унизителна длъжност от типа - пазач на водопад.

И само за сравнение:-Румънският Еврокомисар се казва Дачиан Циолош, надявам се да го превеждам правилно, който ще отговаря за един много важен отрасъл за икономиката на Европа - Агрoкултура и Развитие на селските райони.

ЗА КАТЪРИТЕ, МАГАРЕТАТА, ЧЕРВЕНИЯ МАК И ИСТОРИЯТА

Тази сутрин минах покрай този паметник, на снимката, и се замислих за някой неща свързани с България и за това, че доста неща в тази наша държава са объркани. Объркани са от самото начало. Не са както трябва. Едно от най обърканите неща за доста българи е отношението към историята и паметниците на тази история.
Имам предвид по-новата история, от около последните 150г.
За доосбожденската история от преди 1878г. като че ли има някакакво сравнително масово единодушие. Макар че и то не е много сигурно.

И като казвам това, веднага се сещам за един пример, който винаги е подходящ повод за скандал:–Аз лично не съм съвсем сигурен че 3 март, трябва да бъде национален празник. Въобще даже не съм сигурен. Повече би ми се искало , като повод за национален купон, веселба и гюролтия да се отбелязва деня на приемането на Търновската конституция гласувана на 18 април 1879г. Тогава действително се слага юредическото и законно начало на Съществуването на новата държава България. Други хора обаче, повечето сънародници всъщност, са склонни да приемат, че подписването на някакво си привременно военно споразумение за прекратяване на Руско –Турската война парафирано в Сан Стефано по повод рожденият ден на Александър II Николаевич, е същинското въвеждане на Българите, на всички българи, във владение на собствените им земи. Както е видно и днес, не ще да е било баш тъй.
С този пример само искам да кажа, че българската нова история е доста нееднозначна и подлежи на тълкувания и интерпретации, които понякога могат да стигнат и до национален скандал в замисимост от това дали историята се пише и анализира от „фили„ или „фоби„ предимно руски, а може и някакви други. Всъщност историята Би трябвало да се пише най-вече от Българи.
Но, ставаше въпрос за друго.
Този паметник, от снимката, е на „Животните участници във войнитe„. Снимката е от миналата година, някъде пак от това време. Паметникът или монумента се намира в центъра на Лондон. На Park Lane срещу Hide Park, между двете четирилентови платна на булеварда. Представете си все едно паметник на катър и магаре, или на някакви „Животни„ въобще, издигнат на...на, еее... все едно между платната на Цариградско шосе в София.
Мястото не е лошо, там наистина не биха могли да ги откраднат, ако са от метал.
Та като минавах, видях че имаше поднесени свежи цветя, може би от преди няколко дни. И съвсем естественно - рекох си. Ами да, разбира се. На 11 ноември британците отбелязват деня на загиналите в Първата и Втората световна война. Без СИРЕНИ, без манифестации и знамена, паради, демонстрации на сила и подобни глупости. Единственното нещо което показва преклонението пред жертвите паднали в тези войни е един червен мак. Мак, закичен на ривера на сакото, на палтото, на ризата, на шапката, на решетката на радиатора на колата, камиона, микробуса, таксито, на пътната врата на къщата и т.н.
Този монумент за мен е пример за едно друго, доста по-различно отношение от това което имаме ние българите към историята, животните и паметниците. Едно отношение, което въобще не е объркано.
За разлика от нашата хронична неориентираност в собствената си история, породена от желанието ни да се „филим„ или „фобим„ в зависимост от това от къде духа вятъра.
Сещам се и нещо друго!
При участието на България през Втората световна война на страната на Съветския съюз, загиват над 18 хил. българи, без конете и магаретата.
И се чудя къде ли е техният паметник?!!

Из „ДОКЛАД ПРЕД АКАДЕМИЯТА НА НАУКИТЕ„

„.....Моряците бяха добри хора въпреки всичко. Техните шеги бяха груби и просташки, но не и злобни. Когато се усмихваха, върху лицата им се изписваше някакво зловещо и опасно чувство, сякаш ей сега ще стоварят юмрука си върху нещо и ще го направят на парчета, но всъщност те просто се усмихваха. Винаги имаха по нещо за дъвчене в устите си, дъвчеха и плюеха по всяко време и навсякъде. Често се оплакваха, че бълхите които се въдеха в козината ми, скачат върху тях, и демонстративно се чешеха по главите да ми покажат колко ги сърби. Вечер сядаха около клетката ми, подпрели огромните си длани на коленете и пуфтяха с неизменните си лули.Когато им омръзнеше да си приказват, някой от тях вземаше една клечка и започваше да ме гъделичка по хълбоците и зад ушите, там където ми беше най-приятно да ме чешат. Моите радостни поскоци много ги забавляваха
Понякога си мисля, че ако ме поканят отново да пътувам с този кораб, със сигурност ще откажа разбира се, но спомените които съм запазил от това пътуване не бяха само неприятни.
Спокойствието което ми създадоха тези хора, моряците, ме предпази преди всичко от какъвто и да било опит за бягство. С настоящата ми деликатна челюст, не бих могъл да счупя и обикновен орех, но в онези дни можех лека - полека, да прегризя металната ключалка на вратата на клетката, но не го направих. Какво щях да постигна ако го бях направил? Само да бях подал глава навън и тутакси щяха да ме уловят и да ме затворят отново. Или пък ако имах късмет можеше да избягам и да отида при другите заловени животни, при огромните змии боа например, които бяха точно срещу моята клетка и които само чакаха да ме спипат и да ме смачкат в безмилостната си прегръдка. Или пък можеше да избягам на палубата и да скоча през борда. За няколко секунди сигурно щях да се задържа над водата и после разбира се да се удавя.
Защо са всичките тези самоубийства!? Безсмисленно е.
Тогава не разсъждавах така, но с очовечаването ми и настоящият ми начин на мислене сега, стигам до тези изводи.
Тогава не си давах сметка, но в спокойните дни на пътуването наблюдавах всичките тези хора които слизаха в трюма по една или друга работа. Едни и същи лица, едни и същи жестове и усмивки. Понякога си мислех че всичките тези хора са един единствен човек.
Нo, този човек или по точно, тези хора се движеха на свобода. Започна нещо да ме смущава. Клетката започна да ми пречи. И никой не ми казваше, че ако стана като тях, такива каквито са, ако заприличам и аз на човек, то тогава щяха да отворят вратата на клетката ми и да бъда свободен. Те не ми казваха, но аз се досетих сам.
Беше много лесно да имитарам хората. Само след няколко дни на упражнения вече можех да плюя. И започнахме да се плюем взаимно в лицата с тази разлика че после аз си изблизвах лицето докато го изчистя, а пък те не можеха, езиците им не бяха достатъчно дълги.
Скоро запучнах да пуша лула като истински морски вълк. Когато обаче няколко пъти си вкарах палеца в димящия отвор на лулата, цялата моряшка публика се превиваше от гръмогласен смях. Много ги забавляваше факта че не мога да разбера кога лулата е запалена и кога не и си изгарям пръста.
Трябва да призная, че нищо не ми се видя толкова трудно, колкото пиенето от бутилката с вино поставена в оплетена камъшитена кошничка. Миризмата ме удряше като чук в носа и предизвикваш неописуемо отвращение в стомаха ми. Колкото и да се опитвах трябваше да минат седмици преди да свикна с нея.
Изненадваме сега, че хората отделят толкова внимание на бутилките, много повече отколкото на каквото и да било друго. Не си мислите че се опитвам да упреквам хорта , напротив, нали и аз трябваше да стана като тях.
Имаше един моряк който по всяко време когато беше на вахта слизаше при мен, заставаше пред клетката и ми даваше уроци как се пие от бутилката. Изваждаше корковата тапа, вдигаше бутилката до устата си, преглъщаше няколко пъти и после я сваляше. И така повтаряше едно и също движение много пъти, до късно през ноща, докато виното свършеше. Аз през цялото време стоях и внимателно наблюдавах неговите движения. Трябва да призная, че на този свят по добър учител за маймуната от човека не съществува.
После ми оставяше празната бутилка да се упражнявам и спокойно ме наблюдавше..
Аз я вземах в ръка, изваждах тапата, наддигах я към устата си и ...я хвърлях на земята за огромно мое и на учителя ми съжаление. Миризмата беше отвратителна. Тези неуспехи се повтаряха всяка вечер и продължиха доста време.
И въпреки всичко победата, триумфа, дойде най неочаквано, както за него така и за мен. Една вечер, когато всички моряци се бяха събрали наоколо и си приказваха, аз видях една оставена бутилка до самите метални пръчки на клетката . Взех я в ръка, издърпах тапата по най-правилния начин, доближих я до устните си и без да се преструвам или да правя гримаси, като един истински пияч, затворих очи и започнах да пия. Пих докато виното не свърши. Изпих го на един дъх. Хвърлих бутилката на земята, но вече не с отвращение и отчаяние, а с един артистичен жест, като трябва да призная, че забравих да се почеша доволно по корема. Вместо това обаче, като не можах да измисля какво друго да направя, а в главата ми се завихриха и закипяха, някакви неясни усещания. Хванах се за решетките, задърпах ги напред-назад, заподскачах на едно място и най неочаквано и за себе си изкрещях:–„ЗДРАВЕЙ„- с човешки глас.
Този вик накара насъбралите се моряци, да се вкаменят и всички разговори секнаха изведнъж.
„– По дяволите- каза моя учител сред възцарилата се тишина. – Чуйте го, маймуната проговори„. Това изказване беше все едно като целувка върху потното ми тяло.
Искам да повторя, уважаеми господа академици, че започнах да имитирам хората с една единственна цел. Да се освободя, не заради друго.
Исках да бъда свободен.
След няколко дни пристигнахме в Хамбург....„

Това е един кратък откъс от разказът „Доклад пред академията на науките„ на Франц Кафка, който досега не е превеждан и публикуван на български език. Или най-малкото във виртуалните библиотеки и читални го няма.
Превода е мой. Не съм професионален преводач, така че със сигурност има кусури.
Разказа е за историята на една маймуна заловена в африканската джунгла, пътувала дълго в клетка с презокеански кораб и преминала през разни перипетии в цивилизования свят.
Застанала на катедрата пред обществото на професори и академици , тя разказва за това как е успяла стане човек.

PRESS - къра

Откривам нова рубрика, която се Посвещава на 20 годишнината от Началото на „прехода„. Как звучи само, а - 20 годишнина! Внушително. Началото го знаем, края му не се вижда. Това са няколко извадки на заглавия от в.„Труд„ всичките от тези дни. Коментарите са в духа на „прехода„ както и заглавията.

„Социалисти се сплотяват с руски песни„ - на това се казва социалисти, ама първо да се нажулят с водка, пък тогава да пеят...казачок.
“Агнешка главичка” се върна в СДС„ - за Великден, гергьовден, 10 ноември или просто за мезе.
„Семейство посиня от оцветен салам„ - ейии, това левскарите не стига че салама им син ами натравянията им и те сини чак.
„Крадец подпали къща„ - объркал си професията пич, стани пожарникУр.
„Тийнейджър се самозапали от фас при кражба на газ„ - прозата да замълчи пред поезията на живота. мирррно. газ, фас, пегас, парнас. ехе
„Без уроци учениците във Варна се запиха„ - да отидат при социалистите по горе, та хем напити- хем бити и стига са играли казачок, миетал трябва, жички, аааа.
„Рецидивисти отказват да влязат в банята„ - лошо, ама и по лошо може, ами ако влязат в затвора.
„Шумен в криза - няма парно, има епидемия„- ако нямаше и епидемия, какво щеше да има

„Грип повали 1/2 България„- и това ако не е лъжа, цялата е повалена. в калта .

„Дунав “избяга”, от дъното вадят пясък„- ха, така. от кога казвам че ще избяга - мааму стара. и къде избяга, кога, как, защо, с кого. ами сега..!!
„Бандата на Хастара не пипала застраховани коли„ - брее, какъв интелигент и как ги познава.
„Азис: Горях за секс от 7-годишен„- ха, сега де. как да не му извъртиш два шамара.
„Виктория Бекъм купи прасета на мъжа си за Коледа„ - а нож дали му е купила, а пърлачка, ами зелките в кацата, туршията, виното, бакърите за поливачите, джоланите, копитата, ракията, бахура, бабека, дядека...-таз виктория, оправна жена брей, домакиня.
„Кръстникът Вито Карлеоне продава водка „Кръстникът„ – а, ето я и водката за социалистите.
„Бебетата плачат на майчин език„ – какво ли щеше да е ако плачеха на бащин език, сигурно щяха да псуват, да гледат футбол и вместо мляко да искат бира.

„Хитлер бил футболен треньор...„ – на левски ли!? сериозно, без майтап, ехааа. и как са се погаждали с Батков. ама, чакай бе! няма кво да чакам, отсвирен си.
„Козар пасе стока с бинокъл от покрив„ – ай стига бе!! чакай пак да го прочета че не разбрах.
„Мъж насилва кон, влиза за три години в затвора„ – не се споменава да е кобила, кон е.
„Маймуни крадат вино в зоопарк„ – да крадат и те са хора.
„Аурора проплака на българо-италиански„ – вярвате ли го, аз не. ама тя е гъркиня бе, древна даже, как така изведнъж полиглот... тя ще е от онези бебета. заинригуван съм какво ли е казала:-la dolce vitta, келнер дай едно мартини, bianco и по - чевръсто да го еба.
„Пращат на космонавтите чесън да се бранят от вампири„ – не издържам вече, край за сега, ще ида да вампирясам малко, нищо че не съм космоНАФТ.

Но край няма да има. Сигурен съм.

Кратка разходка из „Моntmartre„ - Paris

Изкачване към върха на „Монмартр„. Към големия пазар на художниците, малките и по-г0леми ресторантчета и кафенета, блъсканицата и базиликата Sacre Coeur.
Червената стрелката под Дали сочи в обратната посока.

На пазара в хаоса на навалицата. Някой правят добри портрети, други не толкова, но недоволни не се забелезват, което е най-важното.

В дъното на улицата катедралата Sacre Cueor

Този „мосю„ който е част от орнаментите по фасадата на базиликата, погледнат от тук изглежда доста нелепо - назидателно размахал прекалено дългия си меч и възседнал кон крачещ из небето. Подозирам намерението му, да обрули листата на близкото дърво.

Този ресторант, всъщност се намира в „Латинският квартал„ под Сена.. Казвам „под„ съвсем условно, чувал съм че има „ляв„ и „десен„ бряг на реката, но така и не си направих труда да рабера кой, кой е. Така че „латинският квартал„ е „под„. Наблизо се намира и един български ресторант озаглавен – „Тангра„ естественно!! В къщата над ресторанта и менюто от снимката, са живели Пол Верлен и Ърнест Хемингуей. Ако кликнеш върху снимката може да се види по-ясно от кога до кога.

Добре готвят, виното е хубаво и цените са прилични, като за Париж. Забравих как се казва обаче. Мисля, че беше нещо свързано с Верлен все пак.

Пооределети клиенти на заведенията около пазара на художниците около 02ч. след полунощ. Дори и по това време, някой художници продължават да се опитват да направят някой светкавичен портрет или да продат някоя картина на пийнал турист. Битката за оцеляване е...денонощна. No mercy.

Отново през деня, сервитьор с тиранти, касова бележка в ръката и униформени раирани панталони. Срещу него върви един от портретистите в търсене на „клиенти„.

Намерил си е ! След около 3 мин. портрета беше завършен, подписан и продаден за ... Не знам колко. Може би 10, 20 или 30€, не знам.

В този квартал не би те изненадало схващането, че най- доброто място за торбата с боклук е точно там, закачена на врата.

Около „пазара„
кафенетата и Тези гранитни фигури в ляво, с начервени устни.

Един от местните клошари. Собственост на Rue Lipik една от многото, по нагорнището към базиликата Sacre Cueor. Собствениците на магазинчета и сергии по улицата не го оставят нито много гладен, нито крайно парцалив, срещу дребни и съвсем излишни услуги.

Този образ ми прилича на част от плаката с карикатурите зад него.

Една неочаквано елегантна художничка по време на работа.

Поглед от стълбището на споменатата вече базилика. Вижда се почти половината Париж и не се налага да чакаш на досадните опашки под Айфеловата кула , да се натовариш на асансьор и да го видиш целия. А и все пак гълъбът на преден план, кацнал върху лампата, разведрява еднообразието от толкоз много покриви. Стига да го видиш разбира се !

Ето я и нея. Поглената през малко zoom на камерата.

Още един скитник. Този явно няма „улица„ която да си го отглежда, но не му и пука като гледам. Улицата е доста оживена, на спускане от „Монмартр„ към Операта. Със сигурност обаче ще съжалява, като се събуди и бирата е изчезнала, което е доста вероятно. Колегите му не изпитват особенно уважение към чуждото движимо имущество, особенно Течно.

Булевард „Clichy“. Метро станция „Blanche„. Напред Мoulen Rouge, надясно и нагоре „Монмартр„ . А една метростанция по-назад, по същия булеварт Place Pigalle.

И последно. Малко размазана снимка на нощен Париж отново от Sacre Couer. Препоръчвам час-два с бутилка хубаво вино, сирене по твой вкус, две стъклени чаши, за вино и чадър за всеки случай. Можеш да ги прекараш седнал на някоя пейка или на стълбите пред катедралата. След 01-02ч. след полунощ няма толкова много хора и можеш да се насладиш на гледката, светлините, виното, сиренето, жената до себе си и ромоленето на дъжда върху чадъра.

И на размазаните снимки след това:))