18 ноември 2009

Из „ДОКЛАД ПРЕД АКАДЕМИЯТА НА НАУКИТЕ„

„.....Моряците бяха добри хора въпреки всичко. Техните шеги бяха груби и просташки, но не и злобни. Когато се усмихваха, върху лицата им се изписваше някакво зловещо и опасно чувство, сякаш ей сега ще стоварят юмрука си върху нещо и ще го направят на парчета, но всъщност те просто се усмихваха. Винаги имаха по нещо за дъвчене в устите си, дъвчеха и плюеха по всяко време и навсякъде. Често се оплакваха, че бълхите които се въдеха в козината ми, скачат върху тях, и демонстративно се чешеха по главите да ми покажат колко ги сърби. Вечер сядаха около клетката ми, подпрели огромните си длани на коленете и пуфтяха с неизменните си лули.Когато им омръзнеше да си приказват, някой от тях вземаше една клечка и започваше да ме гъделичка по хълбоците и зад ушите, там където ми беше най-приятно да ме чешат. Моите радостни поскоци много ги забавляваха
Понякога си мисля, че ако ме поканят отново да пътувам с този кораб, със сигурност ще откажа разбира се, но спомените които съм запазил от това пътуване не бяха само неприятни.
Спокойствието което ми създадоха тези хора, моряците, ме предпази преди всичко от какъвто и да било опит за бягство. С настоящата ми деликатна челюст, не бих могъл да счупя и обикновен орех, но в онези дни можех лека - полека, да прегризя металната ключалка на вратата на клетката, но не го направих. Какво щях да постигна ако го бях направил? Само да бях подал глава навън и тутакси щяха да ме уловят и да ме затворят отново. Или пък ако имах късмет можеше да избягам и да отида при другите заловени животни, при огромните змии боа например, които бяха точно срещу моята клетка и които само чакаха да ме спипат и да ме смачкат в безмилостната си прегръдка. Или пък можеше да избягам на палубата и да скоча през борда. За няколко секунди сигурно щях да се задържа над водата и после разбира се да се удавя.
Защо са всичките тези самоубийства!? Безсмисленно е.
Тогава не разсъждавах така, но с очовечаването ми и настоящият ми начин на мислене сега, стигам до тези изводи.
Тогава не си давах сметка, но в спокойните дни на пътуването наблюдавах всичките тези хора които слизаха в трюма по една или друга работа. Едни и същи лица, едни и същи жестове и усмивки. Понякога си мислех че всичките тези хора са един единствен човек.
Нo, този човек или по точно, тези хора се движеха на свобода. Започна нещо да ме смущава. Клетката започна да ми пречи. И никой не ми казваше, че ако стана като тях, такива каквито са, ако заприличам и аз на човек, то тогава щяха да отворят вратата на клетката ми и да бъда свободен. Те не ми казваха, но аз се досетих сам.
Беше много лесно да имитарам хората. Само след няколко дни на упражнения вече можех да плюя. И започнахме да се плюем взаимно в лицата с тази разлика че после аз си изблизвах лицето докато го изчистя, а пък те не можеха, езиците им не бяха достатъчно дълги.
Скоро запучнах да пуша лула като истински морски вълк. Когато обаче няколко пъти си вкарах палеца в димящия отвор на лулата, цялата моряшка публика се превиваше от гръмогласен смях. Много ги забавляваше факта че не мога да разбера кога лулата е запалена и кога не и си изгарям пръста.
Трябва да призная, че нищо не ми се видя толкова трудно, колкото пиенето от бутилката с вино поставена в оплетена камъшитена кошничка. Миризмата ме удряше като чук в носа и предизвикваш неописуемо отвращение в стомаха ми. Колкото и да се опитвах трябваше да минат седмици преди да свикна с нея.
Изненадваме сега, че хората отделят толкова внимание на бутилките, много повече отколкото на каквото и да било друго. Не си мислите че се опитвам да упреквам хорта , напротив, нали и аз трябваше да стана като тях.
Имаше един моряк който по всяко време когато беше на вахта слизаше при мен, заставаше пред клетката и ми даваше уроци как се пие от бутилката. Изваждаше корковата тапа, вдигаше бутилката до устата си, преглъщаше няколко пъти и после я сваляше. И така повтаряше едно и също движение много пъти, до късно през ноща, докато виното свършеше. Аз през цялото време стоях и внимателно наблюдавах неговите движения. Трябва да призная, че на този свят по добър учител за маймуната от човека не съществува.
После ми оставяше празната бутилка да се упражнявам и спокойно ме наблюдавше..
Аз я вземах в ръка, изваждах тапата, наддигах я към устата си и ...я хвърлях на земята за огромно мое и на учителя ми съжаление. Миризмата беше отвратителна. Тези неуспехи се повтаряха всяка вечер и продължиха доста време.
И въпреки всичко победата, триумфа, дойде най неочаквано, както за него така и за мен. Една вечер, когато всички моряци се бяха събрали наоколо и си приказваха, аз видях една оставена бутилка до самите метални пръчки на клетката . Взех я в ръка, издърпах тапата по най-правилния начин, доближих я до устните си и без да се преструвам или да правя гримаси, като един истински пияч, затворих очи и започнах да пия. Пих докато виното не свърши. Изпих го на един дъх. Хвърлих бутилката на земята, но вече не с отвращение и отчаяние, а с един артистичен жест, като трябва да призная, че забравих да се почеша доволно по корема. Вместо това обаче, като не можах да измисля какво друго да направя, а в главата ми се завихриха и закипяха, някакви неясни усещания. Хванах се за решетките, задърпах ги напред-назад, заподскачах на едно място и най неочаквано и за себе си изкрещях:–„ЗДРАВЕЙ„- с човешки глас.
Този вик накара насъбралите се моряци, да се вкаменят и всички разговори секнаха изведнъж.
„– По дяволите- каза моя учител сред възцарилата се тишина. – Чуйте го, маймуната проговори„. Това изказване беше все едно като целувка върху потното ми тяло.
Искам да повторя, уважаеми господа академици, че започнах да имитирам хората с една единственна цел. Да се освободя, не заради друго.

Исках да бъда свободен.
След няколко дни пристигнахме в Хамбург....„

Това е един кратък откъс от разказът „Доклад пред академията на науките„ на Франц Кафка, който досега не е превеждан и публикуван на български език. Или най-малкото във виртуалните библиотеки и читални го няма.
Превода е мой. Не съм професионален преводач, така че със сигурност има кусури.
Разказа е за историята на една маймуна заловена в африканската джунгла, пътувала дълго в клетка с презокеански кораб и преминала през разни перипетии в цивилизования свят.

Застанала на катедрата пред обществото на професори и академици , тя разказва за това как е успяла стане човек.

Няма коментари: