Дъжд

 От кога ли вали?!  От петък или от събота! Днес е понеделник. Че-ти-ри дни - или три. Какво значение има! 

Спира за малко и пак започва. Ако не го навява в лицето ти през отворения  прозорец, ще го блъска  върху предното стъкло и чистачките едва смогват да заметат гъстата като морски прибой лондонска дъждовна пяна. Или пък вземеш че забравиш чадъра на излизане от вкъщи.

Хвърли цигарата и вдигна стъклото.

Никакво движение, колите не помръдват. Червените стоп светлини на предната кола се разбиват на хиляди кристални капки и потъват в очите подобно на пръски  разтопена стомана. 

Отблясъците на светлинните отражения върху мокрия асфалт приличаха на  коледната  украса разпъната  над Оксфорд и Риджънтс стрийт - светещи в жълто петолъчки и белобради коледовци, нарамили чували върху яхнати от рогати елени шейни, камбанки накичени на елхови клончета и сърнички светещи със стерилната светлина на неонови обещания. Уличен вълшебен свят от детската стая на съседката. Само дето сега този свят  е спрял да се върти около себе си насред гората на Хампстед хиит парк в очакване да помръдне я гума я крак и да запуши - я с ауспух, я с наргиле като гъсеницата на Алиса.

Вали, вали, вали. Отсреща не идват никакви коли.  Какво става, пак ли ремонт!? Отзад, проблясват фаровете на също толкова безкрайна колона, колкото и на тази отпред. Десетки такива като теб, чакащи  в дъжда, който отброява минутите с механичния съсък на чистачките.

Съсък!! Глупостта е безметежна, умората и досадата от чакането също. Съсък!! Дали не ме боли главата. Откачам вече с тези змии. Съсък, но не змийски, както на него му харесва, а  на стиснат за гърлото балон. Съссска бавно балонът в предсмъртен  гърч на издишаната последна глътка въздух и кой знае дали  някога ще вдиша отново. Съссссък!! Що за дума е това.  Харесвам те, когато съскаш. Змията, миниатюрен братовчед на дракона.

Не съскай, стига съска, какво си се разсъскала. Змия ли си? - Всеки мъж с неговите страхове .

 Съ-съ-шъ. Няма да изпускам въздуха от балона бавно, ще го пукна и въобще не ми пука. Отивам, заминавам, аз съм нащъпена по опашката змия и обидено шъшкащо се оттеглям в дупката си , там където никой няма да ме настъпва по самочувствието. И ти. Най-вече ти - нещастник със синузит и сополиви  воднисти очи.

 Колко ли време трябва да си жив, за  да издържиш толкова сополи, толкова кърпи и книжни салфетки, наврени в зачервения си нос. Половината амазонска джунгла е изсечена и превърната в амбалаж за рециклиране на слуз, храчки, сълзи и всевъзможни екстременти на отпадъчните ТИ телесни сокове. Милиони тонове живот разфасован от резачките в усилието да го преживееш, заровен в собствените си сополи.

Кога му остава време за дишане!!

Дори не ми даде време и повод да го зарежа. Колко съм  патетично тъпа. Очарователно тъпа, както казва майка ми, свила капризно устни пред лицето на неизбежната катастрофа - петното кетчуп върху бялата кухненска покривка.

Когато те целувам- казвашe той - тогава дишам. Поетичен, колкото кирта под ноктите му.

Харесваше ми наистина. Целуваше нежно. Аз съскам и ти ме целуваш. Лицемерно копеле. Хубаво ме целуваше. Мек и влажен език с дъх на окосена трева. А косата му с цвят на дакел - нежна и тънка. Лунички! Лунички от челото до пръстите на краката. Небе от бледо кафяви звезди върху бялата кожа. Единствено на кура нямаше лунички. 

 Съскам си. Аз съм мъдра змия, която иска да бъде оставена на мира и сама да смени кожата си.

Дали не е заради очилата.

 Надникна в огледалото за обратно виждане: Вързана на опашка коса. Черен, равен бретон скриваше високото чело. Метални рамки на скъпи, три диоптъра очила и плоски като копчета очи се погледнаха взаимно в огледалото.

Ще трябва да отида на фризьор. 

Не е  толкова сополив, не преувеличавай. Само през зимата, когато чакаше с мотора пред кантората. Пристигаше с онази немска войнишка каска. Ушите му светеха от студа като стоповете на това мини, а кристална струйка замръзнал сопол блестеше върху горната му ухилена устна. Не слагаше шлема, носеше го в куфара отстрани на седалката. Заради мен. Сополи! Не чак толкова, не бъди гадна. Налапал цигара в устата и нахлупил каската - от вермахта, държеше да уточни на всеки. Какъв пуяк. Надут и самовлюбен гъз. Отиваше му. Все пак  шлемът не ми разваляше кой знае колко прическата. Много мило, нали!

Няма да си сложа червило, какво като са ми тънки устните, кой ще ме гледа в колата. Тази вечер и без това ще се напием с Ана.

През задното стъкло  едва се виждаше края на колоната - десетки фарове, потъващи в надолнището и дъжда зад ъгъла на ресторант „Испански двор“. От двете страни на пътя вятърът блъскаше обвитите в бръшлян дървета, връстници на живелия недалеч оттук опиумен олд сейлърски Коулдридж. Голите им клони яростно се разплитаха в мокра, ноемврийска прегръдка. Вентилаторът на парното тихо бръмчеше. Чу се сирена на линейка. Отпред или отзад! -дежурното чудене при воя на сирената. Погледна отново в огледалото – отзад, разбира се. Напред пътя е затворен. Не е ремонт, а катастрофа.

Пълна катастрофа - черно, нефтено петно, в което плува сърцето ми.

Някъде зад тези дървета май се намираше  онова голф игрище, където миналото лято се срещнах с онзи побелял розовичък дядка. Един от клиентите на кантората, чиято компания търгуваше с петрол. Леко изкуфял и приемливо симпатичен.  Разхождахме се из поляната помъкнали количките със стикове и му обяснявах защо ще е по-добре да продължи договора с кантората, какви отстъпки ще му направим, какви допълнителни услуги ще му предложим и разни други дъра-бъра. И докато той  въобще не ме  слушаше, а се чудеше как да застане, за да не му блести слънцето в очите, изведнъж изтърси с усмивка, скрита в белия  мустак: „Госпожице Мери, знаете ли коя марка скоч произвежда фабриката на шотландското семейство, чийто са каретата на полата ви?!“ - Хм, по дяволите, какъв въпрос! Това пък какво е: изпит по шотландска история и фолклорни танци или проява на английското чувство за хумор. Нищо не измислях, а той се целеше в топката. Или да взема да му обясня, че все пак съм българка, завършила в щатите, в  Южна Каролина и там няма кой знае колко шотландци, дето да се разхождат с килт-ове по улиците. А и уиски не пия. Предпочитам водка.

- Хе, хе – рекох – Предполагам, че ще е най-доброто, щом цветовете на каретата са толкова известни.

Той замахна и топката отлетя на майната си. Обърна се към мен още по-весело ухилен.

-Ами въобще не са известни и  въобще кой ги знае кои са. Аз също не ги  знам, разни изветрели старчоци предполагам, като мен. Но които и да са със сигурност като видят дупето Ви ще хвърлят полите и ще си обуят панталони като вашия. Хе, хе, хе - захихика старото магаре  и тръгна към следващата дупка. Правеше ми комплимент дъртия похотливец или се бъзикаше с шотландците. Шефа на кантората беше шотландец. И чак тогава се сетих, че всъщност съм  с панталон, а не с пола. На карета.  Взех го назаем от една колежка, която яздеше през уикенда кон, панталона  заедно с ботушите бях взела, не коня.

 Като свършихме с голфа отидохме в пъба на клуба. Пих чай, той уиски.  След една седмица дойде в офиса да подпише договора за следващите  две години.

   Фризьорите са вдигнали цените. Ана каза, че сме получили писмо с новия ценоразпис. Ще трябва да ги сменя тези японци, макар че са много добри.

Можех поне да  му поизчистя къщата преди да си тръгна. Защо трябваше да се сърдя? Заминал. Какво като е заминал, ще се върне. Ключът е в мен. Ще се върна да подредя!!! Тази линейка ме оглуши. Синята, яростна светлина на линейката сряза вътрешността на колата на стотици малки черно-сини парчета и заедно с воя на сирената изчезна напред. Здрачаваше се. Дъждът продължаваше да плющи върху покрива като тенекиен барабан.

Да си змия било комплимент. Комплимент!!!  Змията била далечен роднина на дракона. Цялата му къща е пълна с дракони - от дърво, от камък, от желязо, от слонова кост. Комплимент, а не вижда новата ми рокля или прическата. Смотаняк с плосък гъз и лунички.

„Отивам на лов за нетсуке. В Япония... и толкоз. На лов! Не на пазар, не да търся или да проверя... или да купя. На лов! Какъв мъжкар. А беше казал, че в Япония вече няма автентични нетсуке. Всичко е изнесено в Европа и Щатите още миналия век.

Защо не ми предложи да отида с него! Какво като съм на работа и не мога да си взема отпуск! Да ми предложи, пък нека откажа.

Ще  изчукам онзи, как се казваше, брокерчето от „Глентрии“ – русичкия. В петък след обяд го мернах в пъба до кантората, беше с колегата си, онзи дето Aна го харесва. Пихме по бира един до друг. Не е лош.  Мирише на евтин after shave, но ще го преживея. Има здрави космати ръце. Този петък пак ще е там със сигурност.

Нетсуке!!! Къде ли не съм се мъкнала с него заради тези нетсуке. На пазара Портобело и в Хампстед и в Челси по антикварните магазини. Не отиваме в Хародс, a обикаляме по някакви забутани магазинчета в търсене на нетсуке. Дори аз съм наясно, че това звучи тъпо.

Вече знам всичко за нетсуке.  Нетсуке - изработени от слонова, мамутска, бизонска или рибена кост заседнала в гърлото. От рог на нарвал. От сандалово, чаено или дъбово дърво...Чай. 

Един  силен черен чай с коняк добре ще ми дойде.  Ще мина да взема една бутилка.

Нетсуке! Размери от три до пет сантиметра. Подпис на автора върху задника - от 18 век. Династията Одо или не, Едо. Манияк. Все на идиоти ще попадна.

Не бях се возила на мотор. На отбивката край пътя между Памплона и Доностия насред скалите на Пиринеите. Долу, на дъното на котловината, едва се различаваха белите къщички с малки червени покриви, около които пасяха жълтеещи крави. Как ме целуваше тогава. Бррр. 

 Мислех, че ще се чукаме тази вечер, какъв подлец.

Нетсуке. Мразя ги тези лилипутни фигурки. Мразя ги.

Все пак ще отида да се подстрижа, нали в петък ще се видим с брокерчето...Дейвид! Не, Джеймс...Джералд!!! Няма значение.

Дали има по дъждовен град от Лондон. Ами да змиичке, каза ми ти - Билбао, Копенхаген, Богота...Змиичке! Каква гадост. Май го обичам, а!

Насрещното платно се изпълни със святкащи фарове, беше се стъмнило.

Е, наай-после. Сега ще пуснат и нашата колона.

Все пак ще си сложа червило, единият от касиерите в магазина е доста забавен. Индиец ли е или пакистанец. На кой му дреме.

 Дъждът се засили още повече. Пусна чистачките на по-голяма скорост и колоната бавно се запромъква напред  по мокрия  асфалт.

Ще си запазя час за четвъртък, не мога повече да я  гледам тази коса. Нетсуке! Ужасно! Досущ като тези фризьори - малки, японски и все по-скъпи.

Да си гледа работата. Дано Му изпадат луничките в банята докато се къпе с някоя гейша.

Уф, най после тръгнахме.