"Великият" 10 ноември

Това е копи пейст от сайта на Елтимир III запазвам и оригиналното заглавие на статията, която всъщност е откъс от книга.

 „Откъс от предстоящата за публикуване /вече публикувана предполагам/ трета част на мемоарите на Георги Константинов. Публикуван за първи път на 5 ноември 2006 г. в сп. Свободна мисъл, месечно издание на федерацията на анархистите в България.“

георги константинов георгиев

 „Активни мероприятия Покръстването на българските турци от свети Тодор Живков с цел създаване на “хомогенна българска нация” по всяка вероятност е било поръчано от Брежнев или Андропов, за да се изпробва евентуалната по-мащабна операция за асимилиране на десетките милиони мюсюлмани в СССР. Обаче това “активно мероприятие” на диктатурата удари на камък. То предизвика в Турция и на Запад масови протестни демонстрации, манифестации, гладни стачки, литературно-журналистически изяви и т. н. в полза на жертвите.
Акциите имаха мирен характер и в някои от тях взехме участие и ние емигрантите. (По-конкретно в една от парижките демонстрации участваха Ценко Барев и пишещият тези спомени). За да парират протеста на световното общественото мнение срещу това своего рода “етническо прочистване” на едномилионното турско малцинство, в което физическите убийства бяха заменени с духовни, БКП и нейното правителство проведоха с помощта на своите репресивни “органи” нови “активни мероприятия”, сред които: 1) Създаване с помощта на агенти на ДС сред турското население на псевдонелегални организации и чрез тях разпространение на приказки и позиви, гарнирани със слухове за сепаративни намерения и комплоти за обявяване на мюсюлмански републики в Делиормана и Родопите, където живееха по-компактни маси български турци. 2) Пак с помощта на агенти на ДС бяха проведени няколко безсмислени атентати във Варна, Пловдив и във влака при гара Буново. В последния случай имаше и жертви (майки с деца). Това окървавено “активно мероприятие” на ДС целеше да покаже на света “безскрупулния и жесток лик на сепаратистите” и да оправдае репресиите и духовния геноцид срещу малцинството. 3) Същевременно, ДС получи инструкции от Политбюро на ЦК на БКП да създаде компромати и срещу “външния враг”, т.е. срещу “империализма и живеещата на негова издръжка и намираща се под командата на разузнавателните му служби вражеска емиграция”. Според “Справката” на “органите” (на началника на 17-ти Отдел на ВГУ - Второ главно управление на ДС - полк. Ст. Стефанов от 5.09.1985 г.): “С подписаната преди няколко години от Рейгън директива № 138 тероризмът бе издигнат в ранг на държавна политика от правителството на САЩ.” Целта била “с помощта на вражеската емиграция да се прехвърли на българска територия екстремистката и терористична вълна… За подривната дейност само през 1963 г. американското правителство отпуснало 3 000 000 долара… През 1951 г. за ръководител на терористичните групи на БОД бе определен анархистът Георги Константинов Георгиев, по чиято инициатива са разработени планове за провеждане на терористични акции против наши дипломати… Обмислял е и начин за прехвърляне в страната на групи от бегълци за провеждане на терористични акции…” и т.н., и т.н. Конкретните обвинения срещу нас за тези атентати отпаднаха след 1988 г., когато чрез един съдебен фарс ДС вмени вината на трима свои агенти от турски произход. Те бяха осъдени и… екзекутирани. През 1989 година последваха редица други “мероприятия” за спасяване на потъващия “Титаник” на социализма. За българската част от тези “мероприятия” засега не можем да твърдим със 100-процентова положителност, че са “активни”, тъй като върху свободния достъп до архива на ДС е поставен воденичният камък на забраната. Прочее, аз излагам само фактите, оставяйки всеки сам да си направи заключенията: На 20.05.1989 г. по телефона от Марсилия ми се обади Петър Бояджиев - бивш затворник в България, натурализиран емигрант във Франция и бъдещ душеприказчик на “опозиционерите” и “неформалите” в НРБ. Той ми съобщи, че са проведени демонстрации от турското население в Каолиново и други селища в Шуменски и Разградски окръзи, които са окървавени от властите. Вече има достатъчно данни, даващи основание да се мисли, че сблъсъците с репресивните сили на Живковия режим също са били провокирани от агенти на ДС (агент “Сава” и цялата му компания, която в последствие оглави т. нар. ДПС). В същия момент същият Бояджиев ми съобщи, че по време на предстоящата в края на май Парижка Конференция (от поредицата Хелзинска, Мадридска, Виенска и т. н.) за “Мирно съвместно съществувание” с прословутата “Трета кошница” (за човешките права) ще се проведе и паралелна Конференция на дисиденти от СССР и източноевропейските страни. Петър Бояджиев ме замоли да изпратя в България телеграми-покани за конференцията от името на Френския организационен комитет (такъв съществуваше, оглавяван от депутат от голистите). Той ми продиктува текста на поканите и имената на поканените: 1) Желю Желев, 2) Академик Шелудко, 3) Блага Димитрова, 4) Петко Симеонов, 5) Копринка Червенкова и 6) Петър Манолов - всички от така нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството - прословутата “неформална” организация на българските Де-Се-денти и Ка-Ге-Бе-нти за която съществуват безспорни данни, че също е “активно мероприятие” на ДС и която стана истински разсадник на многобройните ръководители на бъдещата “опозиция на Нейно Величество Номенклатурата” - СДС и на болшинството ключови артисти в марионетния театър на “мирния преход” и днешната окаяна българска демокрация… Аз платих 600 френски франка за телеграмите, които, познавайки от пряк опит манталитета на въпросния Бояджиев, мога със сигурност да твърдя, че си ги е сложил в джоба, отчитайки ги след това като разход за “делото”. Телеграмите бяха изпратени от Благо Славенов. От поканените първите двама (Желю и академика) не дойдоха, а последния - П. Манолов - за който ми беше телефонирал Стефан Вълков от Асеновград, вследствие заплахи срещу живота на син му Манолчо, бе решил да напусне страната, подтикван и улеснен от “органите”, които уредили паспорти за него и семейството му. (Петър Манолов наистина пристигна в Париж за “паралелната конференция” след едноседмичен престой в Мюнхен като гост на радио “Свободна Европа”, запознахме се и в последствие им помагах в решаването на част от битовите проблеми, с които се сблъскват всички емигранти.) Няколко дни по-късно, от “родината” пристигнаха и останалите трима дисиденти - Блага, Петко и Копринка. Те пътуваха в един самолет и бяха настанени в един и същи хотел, заедно с официалната българска делегация, водена от Петър Младенов и Андрей Луканов. Това “кръвосмешение” предизвика първоначално учудване, а после бурна веселба и подигравки във френската столица, поради което местните организатори се видяха принудени да преместят дисидентите в друг хотел, за да не бие толкова на очи това странно мирно и съвместно съжителство между властниците и бъдещите им формални опозиционери. Сред западните организатори и специално от българска страна се открояваха натурализирани бивши български емигранти и настоящи граждани на “вторите си родини”: 1) Дими (Джон) Паница - гражданин на САЩ и Франция, 2) Петър Бояджиев - самоподложил се на своего рода възродителен процес във Франция, където живее и сега - в гр. Марсилия, след като през 1993 година кандидатурата му за министър-председателския пост бе издигната от БСП (преименуваната БКП - “смъртен враг” на кандидата ґ… Бояджиев) 3) Бившият офицер от ДС Владимир Костов и Румяна Узунова, по това време и двамата служители на платената от ЦРУ американска радиостанция в Мюнхен - “Свободна Европа” 4) Константин Мишев от радиостанция “Гласът на Америка”, всички “възродени” в съответната страна по месторабота Под ръководството и с финансите на стоящите зад гърба им институции, на 29, 30 и 31 май 1989 г. се проведе Парижката паралелна дисидентска конференция с участието от българска страна на четворицата дисиденти: покойната Блага Димитрова, провъзгласена приживе за “българка №1″, Петко, Копринка и Манолов. Аз и някои други емигранти отидохме като зрители. Освен запознанството имах и бегли разговори с дисидентите, от които познавах Блага, чрез бившата ми съпруга. Тя ми каза, че залата е пълна със служители на ДС и на българското посолство и ми даде да разбера, че ґ е нежелателно да я видят в моята компания. Изявите на всички бяха толкова безцветни и страхливи, поради което не можеха да бъдат запомнени. Направи ми впечатление, че в написаните си слова те използваха официалната терминология на диктатурата и наричаха, жертвите ґ… “турскоезични българи”. След това в частен порядък видях някои от тях в компанията на Паница и Бояджиев, които уреждаха финансовата страна на дисидентското мероприятие, но разговорите също не вървяха. От България пристигаха “лоши новини” - арестувани бяха шестима дисиденти, сред които двама доказани кагебенти, единият от които стана шеф на имитацията на българската “Солидарност”, а другия го готвиха да оглави Българската православна църква в случай, че негово “Светейшество” патриката Максим претърпи авария. Арестите бяха придружени от митинги, на които се викало “Смърт за предателите!”, което предизвика истински уплах сред нашата дисидентска тройка, която се готвеше да се завръща в родината си, (всъщност, както по-сетне се разбра, арестите целяли само подобряване на “имиджа и рейтингите” на артистите, които скоро след това си излязоха като герои, срещу гаранция от по… 100 лева на глава.) Само с Петър Бояджиев се сдърпахме на масата в кафенето в съседство с френския парламент, където бяхме отседнали след Конференцията. Когато той ми довери “под секрет”, че предстояло свалянето на Живков от постовете му и “съм щял да видя какво ще стане след това…”, аз като абсолютен скептик по отношение на дворцовите “революции” и циник спрямо дисидентското театро и “спонсорите” му, не бях твърде деликатен в отговора си… След този дребен инцидент дисидентите бяха поети от техните западни контрагенти, които ги заведоха най-напред в една американска “Фондация за подпомагане на интелектуалци от Изтока”, където според “ранга” и заслугите им към “зараждащата се крехка българска демокрация”, всеки получи по 5000 или 6000 френски франка… После ги разведоха по парижките магазини. Например Румяна Узунова придружи Копринка Червенкова, за да си купи сутиени, кюлоти, комбинезони и други дамски придобивки. По тази причина и мотиви, и дисидентите, и чичеронената от “Гласовете” отказаха всякакви разговори с нас емигрантите. Както бе писал бъдещият президент д-р Желю Желев, у нас настъпваше… “великото време на интелигенцията”. Пет месеца по-късно удари и великият час на българската демокрация. Първо, по заповед на Москва (предадена, чрез генерала от КГБ и временно изпълняващ длъжността посланик на СССР в София - Виктор Шарапов) пенсионираха Живков и новият генерален секретар на БКП Петър Младенов му благодари за огромните заслуги, които има за развитието на… “майка България”, а после пое и поста Председател (президент) на НРБ, както бе решено на “Кръглата маса”. Другият агент на КГБ - Андрей Луканов - стана “първият демократично избран от стария живковски парламент” м-р председател на същата НРБ. Малко по-късно, в следващите актове на нямащата край българска трагикомедия, Блага и Петко станаха велики депутати, после първата израсна до вицепрезидент на РБ (при Желю), а Петко - шеф на Комитета за чуждестранна помощ. Копринка си остана редактор на “независим” културен седмичник, а на Манолов му дадоха една торба зоб в книгоиздателство “Народна култура”. Така всеки получи според заслугите и съучастието си в “мероприятието”. Несъстоялият се патриарх “Фори Светулката” замина за САЩ, където продава бензин и проповядва словото божие, а агент “Павлов”, освен шеф на КТ “Подкрепа”, стана и подпредседател на Световната конфедерация на… “независимите” синдикати. Дими Паница основа фондация, с която подпомага бедни деца, главно от цигански произход, което е благородно, плаща на професорки, за да напишат историята на героичната му борба за българската кауза и посреща и изпраща високопоставени гости от САЩ като Збигнев Бжежински и Хилари Клинтън. Шарапов се завърна в Москва и стана бизнесмен и… председател на дружеството за българо-руска дружба… С това нашенската трагикомедия не е приключила. За останалите нейни герои ще стане дума на друго място.„
 April 20, 2007

 Информация за Георги Константинов, колкото и да е страно няма в Укипедия, но за сметка на това в същия сайт има обширна статия за него от Светослава Банчева