„Селянката от лодката“ - Публикувано в-к „Сега“ 13 април 2002 г.

Селянката от лодката

С порочното намерение да видим какво крие под полата си - дали не е нещо, което не сме виждали

Росен Хинков

- Кхъ-кхъ-кхъм! Ех! Добре си беше в окопите, а, адаш?! До кръста в калта, отгоре плиска дъждът, ревматизмът нежно скрибуца с пилата по костите, а врагът отсреща гледа през мерника как да те очисти и да те лиши от тез удоволствия. Мамицата му и враг, тъй и не се запознах с него. Ама нищо, някой друг път! То нали и никой не утрепах... Или утрепах? Утрепах ли някого, а, адаш? Адаш, стига спа! Кажи, убих ли някого или не, че тия младите много питат.

- Хъм, хъм! Уфф!

- Кажи, кажи!

- За коя война говориш сега, е? За коя?

- Че за войната...

- Ама за коя, за коя?

- Че колко войни имахме!?

- Е, войни... Войни много. Войни да искаш. Помня ли вече колко бяха. Втората беше последно, преди първата, а третата беше преди втората или обратно... Знам ли... Трета имаше ли?

- Имаше май, обаче тя беше подир първата, а не...

- Тъй де. Третата подир първата... Нашата си война. Ех! Как ни се услаждаха цигарите тогава в калта. А виното?! Гъсто, гъсто, като кръв! Туй знам аз - най-отдолу кръв - на врага, отгоре пясък, а върху него вино. И жени. Ах, какви жени имаше тогава!

- Ех, жените...

- Като запретне ония поли, като ги развей над глезена, като удари токчетата в плочите и те погледне с тия черни, бичи очи, изпод ония черни вежди. Как да не грабнеш пушката и да не захванеш да гърмиш по врага от съседното село - неговата мама! Как му викаха на онуй село, а? Кажи!

- Ти първо кажи - утрепах ли някого аз или никого не утрепах...

- Не, ти първо кажи - как го викаха селото?

- Не, не!

- Ти, ти!

Ако някой се изкачи на отсрещния баир, макар че трябва да е луд, за да отиде там в тази жега - сигурно е 45 градуса на сянка - ще види следната неурбанистична картина: Двама старци седят на зелена пейка под каменната стена на висока къща. Единият удря ядосано с бастуна по камъните, застлали улицата, а другият се чеше по врата и гледа някъде встрани. До тях на дървен стол седи мъж, може би младеж, облечен с резедава риза с къси ръкави марка GAP, сиви къси панталони също GAP, на краката кожени сандали GUCHI, а на носа черни слънчеви очила RAY BAN*. Турист може би... Ярка кръпка в иначе пустинния пейзаж, но за пейзажа после. Темето му ясно се вижда, лъщи. Плешив. Какъв младеж пък е този!? Цялата тази компания е седнала под северната стена на последната къща на селото, долу в най-ниското, с излишното вече желание да улови последните парчета сянка, стопена от лъчите на врящото обедно слънце. Над тях и стръмно нагоре се издига високо плато, върху което са построени многобройни бели къщи с плоски покриви и тесни, като срязани с нож прозорчета. Погледнато от тук, селото прилича на каменна стълба, проектирана от някой смахнат архитект на служба при несъществуващи великани. Къщите, като стъпалата на всяка нормална стълба, бързат да се покатерят нагоре. Покривът на всяка долна къща е основа за тази над нея. Подобно на шлем, нахлупен насила върху голото теме на платото, тази грамада от каменни кубове, квадрати, издължени паралелепипеди и не знам още какви стереометрични форми (пирамиди няма), драпа нетърпеливо към върха. Там, където над всичко и най-отгоре, право към опустошеното небе, стърчи изтъпеният връх на купола на стара готическа катедрала, сякаш е ръждясалото копие на онзи рицар с дръгливата кранта. Платото, ведно със селото, се издига над неочаквано зелените брегове на дълбока, тясна река. Отвъд тях - кафеви, изгорели хълмове, нацвъкани от редките сиви петна на маслинови градини. Камъни, пясък и бодливи тръни. И това ако не е раят! Някои твърдят, че църквата е от ХIV век. Самите историци все още спорят по въпроса дали е била официално осветена в първата неделя на април 1202 г., или на същия ден, само че през 1302 г. Този спор, както разбрах, се води още от самото построяване на църквата. Проблемни се оказали няколкото забравени камъка, достроени по-късно в основата на дясната колона на главния кораб на църквата, тази отзад. Окончателно объркване в спора внася и смяната на календара от онзи папа. Така че този спор, предизвикан от разсеяни дюлгери и суетен папа, вече седем века тревожи академичните духове, а и не само тях - духовете, обитаващи църквата, също се вълнуват. Но историците и археолозите не се отчайват, не губят надежда, че някой ден ще се открие истината и ще настане спокойствие. Така твърди един мой познат, който живее в същото село, а на него може да се вярва. Казва се Салваторе, има най-голямата частна библиотека, която съм виждал напоследък, тъжен поглед, очила, ипотека за шейсет хиляди евро и работи като полицай. Е, как да не му вярва човек! С това име в кръщелното и с тази ипотека в банката Салваторе е един солиден и вдъхващ доверие европеец - прешлен от гръбнака на обществото и икономиката. Но аз се отплеснах. Да видим какво става с нашите хора долу, в селото.

- Е, добре, ще кажа! Извор му викаха. Голям извор ли, малък ли - не помня.

- А, така! Извор беше! Голям извор хем! Ех, как да не гърмиш върху туй име?

- Ха сега ти кажи...

- Те, изворци, какви бяха - анархисти ли или фашисти?

- ... аз утрепах ли някого?

- Не, никого не можа... И как ще убиеш някого с тая крива тръба вместо пушка, дето я имаше?!

- Ех!

- Кажи сега какви бяха тия изворци - фашисти или от другите?

- Остави, адаш, те какви бяха, ами ние какви бяхме?

- Фашисти, как иначе. Нали ние победихме. No passaran - кой викаше, ние или те?

- Ние сякаш...

- Хм! Тоя младеж ще каже. Я кажи бе, младеж, кой победи - ние или те?

- .......?!** - каза младежът и намести очилата върху носа си.

- Какво рече туй момче?

- Ние, ние.

- Ние обаче, адаш, от една армия ли бяхме? Помниш ли? Ти беше от врага май, а?

- Бъркаш, адаш, ти беше от врага, пък аз бях от нашите!

- То и аз бях от нашите, обаче с тая пушка...

- Какво с тая пушка?!

- Кхъ! Ех!

Пауза.

- Абе остави! Какво време беше само: цигарите сладки, жените като кръв...

- Ех, жените!

Дълга пауза.

- Аз ще вървя, адаш, че не знам жената жива ли е още, не е ли. Може да ме чака у дома. Ще ида да проверя.

Единият от старците става, намества синята вълнена барета върху главата си и бавно се потътря по една от стръмните, тесни улички към върха. Другият остава да дреме на пейката с ръце и глава, подпрени върху дръжката на бастуна, под мятащото жупел слънце. Младежът с резедавата риза се качва на някаква червена кола и подкарва към близкия град. На излизане от селото поглежда табелата край пътя, на която с официални табелени букви е написано името на: Селянката от лодката. От другата страна на реката, като се премине по железния мост и преди да се влезе в другото село, на табелата с официалните букви пише Голям извор, а върху тях с неофициален жълт спрей някой е написал "ESPANA". Селянката от лодката се намира в Еускади или Страната на баските, както й казват испанците, а от Голям извор, което на испански звучи някак си по-внушително - Фуентемайор, започва или свършва Испания - според някои. Хм! Нали!

КРАЙ

* Не мога да се въздържа и да не опровергая всички, които мислят, че ние, простите писатели, нищо не разбираме от фирмени марки, оверлог, кадифе, стреч, мода, кръшни бедра и дефилета. Както се вижда от облеклото на нашия герой - въобще не е така. И ние пием от "шампанското на дните", ако мога така да оприлича модата и да перифразирам един уважаван автор оттам, където се отглеждат тез филета. Нейсе, че ако не е жена ми, ще ходя невежа и по едни съдрани дънки на гъза, джапанки и гол до кръста.

** Многоточието с въпросителна и удивителна на младежа е лесно обяснимо - той е глухоням. Честно казано това съм аз, без да знам и бъкел испански. Което е същото.

„На тавана и под него“ - Публикувано в-к „Сега“ 24 май 2001 г.

На тавана и под него

Росен Хинков

На С.



Имаше нещо на тавана. Някой сякаш режеше дъски с трион и после ги хвърляше върху пода над леглото ми. Болеше ме главата. Исках да изпия кофа вода и да оглушея, за да не чувам смахнатия маниак, влюбен в труда с пот на чело - сутрин, на тавана. Жаждата имаше вкус на умряла риба, накисната в ацетон. Станах.

В банята се подхлъзнах и се пльоснах сред локва от повърнати пържоли и кюфтета с лук. Не бяха мои, аз съм вегетарианец. Хванах се за ръба на ваната и се преметнах вътре. Изхвърлих гащите през борда, сред клоаката на морето от вчерашни остатъци и шумата на несъществуващи спомени. Пуснах водата. Бях като корсар на потъващ кораб, знамето на който щях да вдигна преди да потъне - с достойнство. Хванах го с ръка и го огледах - беше смачкано, провиснало и меко, изхабено да виси на вятъра, сред бурите на загубени битки.

Може би освен онази, последната - когато връхлетях върху своенравната, грациозна яхта, плуваща в несигурното море на спомена. Когато я приближих, бях трогнат от красотата, с която криеше тъгата си. Гордостта й ме разколеба, но само за миг. След продължителна обсада тя се преви пред решителността на разветия ми флаг с покорство и възхищение. Винаги ще помня платната й с цвят на горчив шоколад, развети от морския бриз на фона на далечната плажна ивица и двете заоблени мачти, между които примамливо чернееше процепът към трюма. В уютния му мрак, сред уханието на жасминов лубрикант и тръпчивата миризма на невен - в топлата солена влага на този разтворен морски дар се почуствах у дома. Навлизах в него победоносно, с наслада и страст, от която въжетата на кораба свистяха, а пенестата диря на килватера, раздираща морето, се къпеше в белите пръски на любовен екстаз...

Ще прибера знамето, стига е плющяло на вятъра - уморено и ненужно. Морето все още шумеше в рядката ми корсарска кръв, а вода ме покриваше до брадата. Гмурнах се с надеждата да е за последен път. Когато изплувах, къщатата гъмжеше от вируси на тишина. Размазвах ги с шляпане върху дюшемето и ги пращах право там - по дяволите, в специалния ад за нискочестотни звуци. Главата ми димеше, олекнала от метафорите - обикновени рецидиви на лош махмурлук. Ослушах се за още тишина. Само хладилникът вибрираше немощно в кухнята. Трополенето е било финал на кошмар или тичащи от радост плъхове, казах си.

Яхтата беше отплувала към далечни северни морета, нагъчкани с дъждовни острови. Дали ще я прегърна отново?! Жълтите стени на стаята високомерно мълчаха. От тавана се посипаха сламки и горе нещо се сгромоляса. Леки стъпки притичаха и заглъхнаха някъде в отдалечения край. Взех цигара от смачканата кутия и запалих. С облекчение поех дима и преди да го изпусна, мазилката се откърти, а таванът се стовари отгоре ми.

Бях посолен с кирпичен прах, плява и вар - кухнята се скри в сив облак строителен пушек. По пода се въргаляха стръкове от папур и изсъхналият труп на умрял плъх. Косата ми се напълни с миши изпражнения. Цигарата отхвръкна към мивката върху камарата неизмити чинии, натрошени от парчетата паднал хоросан.

Издишах дима и погледнах нагоре - през дупката учудено надничаше щърбата усмивка на разпопеният поп Златко. Подпираше се върху гредата на пода да не падне, а калимявката се беше изхлузила над едното му око и сякаш тарикатски ми намигаше: Гледай каква дяволия свърших, а!?

- Ти какво правиш там бе, разпопен идиот такъв? - развиках се аз. - Имане ли търсиш пак или на дявола копитата. Сега ще дойда да те пребия.

- Чакай бе, адаш - задърдори попът, - не се люти, не е угодно Богу така да се сърдиш. Исках да ти оправя електрическата инсталация...

- Ще те оправя аз ей сега, като дойда!

Отидох в другата стая да си обуя джинсите. Корсарската кръв на роден в полето селянин зашумя в мен. Върху праха по пода оставаха босите ми стъпки.

- Онзи ден в кръчмата рече, че нещо не е наред с инсталацията и аз дойдох да я видя! - провикна се с надежда попът.

Обух се и се върнах в кухнята. Погледнах надвесеното над мен пребледняло лице с накривена, омотана в паяжини калимявка.

- Попе, ти наистина си идиот! - казах и се разхилих. - Онази вечер освен за тока споменах и за едни жълтици, дето прадядо ми скрил на тавана. Затова сега шеташ по тавана ти, затова!

Излязох на двора, взех стълбата и я подпрях на гредата, на която клечеше отчето.

- Хайде слизай, че ще паднеш. Това за жълтиците беше майтап, да ти видя акъла! Друг път, като чуеш за ток и за вода, попадията да те върже с въже. Жълтиците още дядо ги е прибрал, когато правил ремонт на къщата. Цялото село знае, само ти не.

- Ами защо не каза, че е такава работата бе, адаш, а се майтапиш с мене. Гледай сега каква поразия направихме - пъшкаше той, докато се препъваше в мръсното расо и слизаше по стълбата. - Гледай, чиниите и те всичките станали на сол!

Попът го разпопиха преди две-три години. Към шейсет и пет годишен е, с рядка брадица и живи като на зверче очи. Служеше в нашата църква "Рождество Христово". Погребения, празници, няколко венчавки и кръщенета, това му беше работата за цяла година. Най-вече погребения. През тези години всичко вървеше добре, само дето отчето много често пътуваше и все го нямаше в село. Налагаше се бабите да викат поп от града за опелата, но бяха свикнали, не се оплакваха. Попадията обясняваше, че отчето е в митрополията на съвещание. Мислехме си: Поп Златко ще стане постоянен заседател на някое вечно съвещание за преходноста на всичко останало. Оказа се обаче, че той има един порок - беше патологичен иманяр.

Баба Генка, осемдесет и кусур годишна вампирясала старица, живееше в къщата до църквата. Една вечер късно през нощта, като ходила по нужда, видяла че нещо свети в храма - проблясват някакви светлини и се шуми вътре. Въх, крадци - рекла си - ще откраднат Христосчо! Отишла и събудила комшиите. Обадили се по телефона на полицията в града и излезли да ги чакат. Като дошла колата, шепнешком обяснили каква е работата. А баба Генка с треперещи ръце бутала полицаите към двора на църквата и фъфлела: Хванете ги, хванете ги, тез зулумджии! Христосчо ще откраднат! Тя имаше предвид единствената ценност на църквата - икона на Христос Пантократор от 18 в., рисувана от неизвестен зограф. Гордостта на селото.

Полицаите извадили пистолетите и нахълтали вътре: Стой, ръцете на тила! - развикали се. Човекът хвърлил мотиката, клекнал в дупката и скрил главата си с ръце - от срам. Полицаите му сложили белезниците и чак сега познали в мрака попът , който копаел на треперещата светлина на свещниците и кандилата. Какво правиш тук по това време бе, отче, не те ли е срам! - рекли полицаите. Ами аз нищо, момчета - замънкал попът. - Исках да оправя водопровода, че течеше вода. Църквата бедна, няма пари и си рекох аз сам... Полицаите го качили на колата и го откарали в града.

Отнякъде чул и недоразбрал отчето, че в олтара имало заровено имане на някой от предните попове, още от турско, който между погребения и кръщенета работел хайдутин. И решил попът да копае в олтара, в самата светая светих на храма да търси злато.

След два дни полицаите го пуснаха. Веднага на другия ден го привикаха в митрополията - тоя път наистина на съвещание. Владиката сдъвкал калимявката му, ударил я в земята и го направил безработен слуга на Господа. Като всички нас.

Оттогава цяло село му вика на попа Златко, макар всъщност името му да е Гергин.

След като ремонтирахме тавана вкъщи и изпихме една каса бира, отчето изчезна от селото. Чу се, че заминал да бере маслини някъде на юг.

А аз останах да сънувам яхтата с кехлибарени платна, сред шума от прибоя на пресъхнало море и вкаменена във вените ми най-обикновена кръв.

Когато съм буден, чувам тупуркането на тичащите по тавана плъхове.

КРАЙ

„Петък вечер“ - Публикувано в-к „Сега“ 05 май 2007 г.

Петък вечер

Росен Хинков

- Хесус...Джизъс или Исус - искаше да каже шефът, но нали е испанец, каза го, както му е свикнал. - Ти докога ще бъркаш тази боя, не виждаш ли, че оцветителят остава по ръба на кофата!Освен това тази тояга е мръсна.
- Шефе, ти ми я даде - рече Хесус и го погледна от долу на горе, беше клекнал до кофата. Шефът изстиска малко дим от пурата си (не беше хаванска), а някакво местно листо, натъпкано с тютюн (пестеше), пусна струйка дим през носа и изсъска с досада: - Педал, колко пъти да повтарям, че когато разбъркваш, трябва да обираш оцветителя от ръба.
- Да го духаш - измърмори Хесус и продължи да върти тоягата. Приличаше на гондолиер, захванал пръта с две ръце, приведен напред, потен. Шефът се подсмихваше, правеше се, че не беше чувал за миксери и машини за разбъркване на цимент, гипс, тежки постни бои и други материали, с които се работеше тоя занаят. Всичко се вършеше на ръка. Така се е работело по времето на Боянския майстор и на Микеланджело. На който не му харесва...Хмм - красноречиво не се доизказваше той:- И така ще се работи винаги...при мен.
Беше студено, беше строеж, беше зима, снегът беше навалял предната вечер. Очилата на Хесус се потяха.
- Тази боя замръзна! - рече той и се изправи. Сопата остана да стърчи забита вертикално в центъра на кофата.
- Мамка му - изпуфтя шефът и захвърли недопушения фас. Отново се опитваха да го измамят - работниците, данъчните, строителната фирма, жена му, прогнозата за времето...Кога най-сетне щеше да спести за истински пури. Скоро, закани се... като уволня всички.
Но реши да помисли и... даде отпуска. И без това беше петък, а температурата минус 15.
- K., спиш ли ? - попита Хесус в телефонната слушалка.
- Не, в интернет съм, гледам едно порно...с крави - изкикоти се К. - Обаче те дори не знаят, пасат си на една поляна.
От време на време К. имаше проблеми с носталгията като повечето имигранти, които живееха сами. Понякога пейзажи и гледки от родината го караха да я потиска, носталгията, с едро преглъщане, а когато се наложи, и с фалшиво кискане в телефонната слушалка. Кравите пасяха някъде в подножието на средния Балкан и в далечината се виждаше заснежения Ботев връх и покривите на калоферските къщи.
- Заеби ги! - развика се Хесус - Идваш ли с нас.
- Идвам - рече К. - Ще чакам долу, на улицата.
Хесус е слаб, но не колкото е редно за един наркоман. Всъщност пуши само хашиш, а от това не се слабее много. Интересното е ,че работният му панталон ежедневно е някак си усукан около краката, което създаваше обърканото усещане за неудобство у този, който го види как се катери по някоя стълба да речем, но на него не му пукаше. Винаги беше идеално обръснат, с очила, които много често висяха на носа му. Пoлунадрусан, ухилен и весел, той често дотичваше при К., докато работеха, озърташе се дали шефът няма да изскочи отнякъде и крещеше, въртейки налудничаво глупави очи: - Какво правиш...още ли си тук, в този апартамент, не си ли го свършил... метри, метри искам от вас, мързеливци! - После млъкваше, ухилваше се и запалваше цигара: - Не мога да разбера - коментираше той - дали наистина този идиот е толкова откачен или се преструва - говореше за шефа.
К. повъртя двата почернели, грапави ореха из ръцете си. Когато тя ги откъсна, кората им беше зелена и пръстите нежно пожълтяваха от допира. От месеци се търкаляха на бюрото. Сега приличаха на овъглени и изстинали спомени, горели в пещта на стотици, несънувани сънища за Жеравна, за Нея и нейните черни, японски очи...Търкулна ги отново на плота.
Когато слезе на улицата, Хесус и Робърт вече бяха там, натоварени в бяло такси.
- Къде отиваме ? - попита К. и се тръсна на задната седалка до Робърт. Хесус седеше до шофьора.
- Знам ли - отвърна Робърт и се ухили.
- Бар "Сascajos" - оповести Хесус.
- Хм, и къде е това? - стана му приятно на таксиста. Не беше го чувал, нямаше да е наблизо, щеше да нaвърти километри.
- Натам - замахна Хесус към дъното на улицата и пръста му остави мазно петно върху предното стъкло, криво щръкнал напред, подобно счупено копие, забито в мрака.
К. и Робърт пристигнаха в бара, Хесус беше изчезнал няколко пресечки по-рано, заедно с пръста си, в нощта. Кръчмата беше пълна с араби. От Мароко, Алжир, Тунис... и кой знае от кои краища още. Повечето бяха с бради, играеха карти и пиеха чай.
Робърт седна на бара до някакъв с патерици.
- Една бира.
- Чаша вино - поръча и К.
Барманката, арабка, увила с шарена забрадка главата си, имаше огромен задник като неизмита тава от баница и лице, подобно на мръсна луна. Изгледа ги подозрително, но сервира. После загъгна нещо на арабски с онзи с патериците.
Робърт се обади на Хесус по мобилния. -Тук съм - развика се в слушалката така, че чак К. го чуваше. - След малко ще дойда.
Дойде, когато двамата бяха на втората чаша. Беше свеж като след пиянска нощ и още три след това. Седна до онзи с патериците, но от другата страна, и си поръча бира.
- Ти си ченге! - заяви един брадат, застана до К. и го загледа с кървавите жилки на бялото в очите си.
- Защото не съм се бръснал, мислиш така или заради пърхута по яката ми? - захили се К.
- Аз не мисля - ококори се още повече онзи. - Аз убивам.
Робърт взе да се смее, дългата му къдрава коса скри лицето му, а челото му се чукна в ръба на бара. "Мръсната луна" се разшава неспокойно и застана пред тях: - Плащайте! - изкомандва.
Робърт се изправи и посочи Хесус: - Сметката е негова, той плаща.
- За мен е, за мен - уморено рече той и се потупа по джобовете. После прегърна енергично типа с патериците през раменете, но така, че да падне. Очилата му хвръкнаха на пода. Падайки, онзи замахна към Робърт, той хвана патерицата и я строши в главата на този, дето убива. Оказа се евтина, от пластмаса, но достатъчно здрава, за да може брадата му да забърше фасовете и храчките по пода. Хесус се боричкаше с другия. К. го ритна в пакета и той упорито, с въздишка, се заинтересува какво става там, между краката му. Хесус се изправи с пъхтене и строшени очила в ръка. Найлоновото пакетче хашиш се оказа на стола на арабина с патериците, билo е под гъза му. B крайна сметка го беше изпърдял. Барманката спешно говореше с някого по телефона.
Късно. Останалите усърдно играеха карти.
A те просто изчезнаха.
- Платих им двеста евро... - разказваше запъхтяно Хесус, докато криволичеха, подтичвайки из тесните улички на този объркан квартал - ... и ми викат, че стоката не била тяхна, а на някакъв с патерици, в бара.. Скапани посредници ... скапан бизнес... Сега май ще ни избият като мухи. Не трябваше да го удряш.
Спряха пред осветената витрина на ортопедичен магазин. Насред бастуни, наколенки, изкуствени ръце и крака, някакъв скелет, налапал шнорхел, с водолазна маска и тъмносини шорти, висеше опънат на няколко корди и плуваше във въздуха. Още не бяха сменили летния костюм на манекена, a наближаваше Коледа.
Запалиха по цигара, спогледаха се и се захилиха.
Продължиха към следващия бар. Все пак беше петък вечер, време за fiesta.

КРАЙ

„Дим“ - Публикувано в-к „Сега“ 10 март 2001 г.

Дим

(Селска идилия с тикви и овце)

Росен Хинков

Оголените пръчки на розовия храст се поклащат, подухвани от есенния вятър. Зад храста - напукана жълта стена. Планина. Червеният комин, щръкнал върху покрива, раздира небето на мръсни парцали. Коминът уютно пуши.

Вятърът отвява дима надолу, към полето. На края на полето - планина. Зад планината - град. Зад града - друго поле. В полето нива, засята с тикви. В края на нивата стърчи самотно дърво. Орех с огромни, криви клони. Под ореха е опъната палатка. В палатката живее човек, омотан за дървото с въже. Той е гол, само по долни гащи и мръсен чорап на левия крак. В далечината пасе стадо овце. Зад тях пак планини и малко парче мрачно небе.

- Трябва да се измъкна оттук - мърмори мъжът уморено. - Като се отвържа, ще се изпикая. После ще се махна.

Дървото недоволно пука и скърца. Стадото кротко се отдалечава към близкото село. Завалява ситен, хладен дъждец.

В палатката, освен вързания за ореха човек, живееха още двама души - мъже, негови приятели. Нивата с тиквите беше на единия. "Страшен бизнес - разправяше им той през пролетта. - Тази година тиквите ще са голямата пачка. Щом узреят - вадим семките и ги продаваме. Каквото остане, го пускаме за фураж. Овце, крави, хора, магарета - всичко, дето мърда, яде тикви. Ще се изтрепят да купуват - тиква е това! Т-и-к-в-а!!! Наздраве! - и вдигаше ухилен потната бира. - В краен случай можем да ги продадем и цели - на тон. Тиквите де! Абе ще броим пари наесен! Ще газим из пари до глезен!"

Когато тиквите започнаха да наедряват, те пристигнаха от града, разпънаха палатката под дървото и се запретнаха да ги пазят от крадци и стада блеещи от глад овце. Беше лято, беше горещо. Беше август - запечен от жега, задух и суша. Листата на ореха висяха омърлушени като уши на болна свиня.

Охраната на поле, пълно с тикви, е досадна служба дори за трима души и карти за "блато". След недълга борба с истината за тежката професия на пазача, мъжете захвърлиха картите и решиха да пият. 

Пиеха денонощно. Започваха сутрин с джин и мента. По обед пиеха бяло вино с насладата на хора, които въпреки гравитацията, калта под ноктите, гурелите в очите и загубата на кръв, източена от комари с вампирски зъби, са точно там, където трябва - под дървото, на пост. Вечер приключваха с водка, вино, джин, мента и каквото имаха друго под ръка. Местните комари скоро мутираха в неизвестна порода прилепи-алкохолици, зависими от вкуса на тяхната кръв. Денем кацаха по дърветата, прегръщаха се през раменете с ципести криле, люлееха се и хорово жужаха. 

А мъжете продължаваха да се напиват. Ежедневно и сигурно. Най-сетне започнаха да се карат кой да отиде до селото за алкохол. Толкова им беше омръзнало да пият заедно, че този, който отидеше до кръчмата, веднага се захващаше да черпи компанийката от беззъби местни пияници и там си оставаше. Местните се радваха и, уж загрижени, викаха: 

- Ехе, момче, тия тикви, ако да ги поите с толкоз вода, колкото пиене изпивате, ще станат големи като гумите на трактора! - и се смееха, сочейки ръждясалия трактор с откраднато ремарке, изоставен насред селото. 

- На тиквите сега вода не им трябва - отвръщаше авторитетно той. - По учените книги пише, че когато почне да зрее, тиквата не се нуждае от никакви агрокултурни и технически мероприятия. Тогава най-важното е да се пази от вредители и неприятели. Ние тъкмо това правим - пазим я. Нали така! 

Селяните се споглеждаха и цъкаха одобрително с език: 

- Тез момчета не ще да са аджамии! - и влизаха в прохладната сянка на кръчмата. 

Вечер пияният пазач оставаше да спи на някоя маса, завит с мръсна покривка, а останалите тръгваха към къщи по тъмните улици. На сутринта кръчмарят отваряше и всички продължаваха снощните лакърдии, на прана покривка и нова сметка.

През това време останалите двама играеха "сантасе" под ореха и псуваха от скука. Един махмурлук не можеха да изкарат като хората. По някое време единият тръгваше за селото да прибира окъснелия и... също оставаше в кръчмата. Накрая и осиротелият пазач хващаше прашния път и за няколко дни кръчмата се превръщаше в тяхно общежитие. 

Тиквите в нивата оставаха сами да се оправят с агрокултурата си, т. е. да общуват по-отблизо с овчите стомаси. В това време овчарят на стадото час по час се катераше на ореха да гледа дали мъжете не се връщат. После слизаше, приклякаше под дървото все едно по голямата работа и все едно, че "хич не е видел како праят тия пущини в дръжавата с тиквите". И напрегнато пушеше фасовете, смачкани край палатката.

След няколко дни тримата, изгърбени като изчезваща порода катъри, натоварени с раници и торби и една туба с вода за миене, се дотътряха до дървото. Захвърляха всичко и лягаха да спят. На сутринта, заедно с росата, най-ранобудният приготвяше първия коктейл и се отпускаше в шезлонга, загледан в изгряващото слънце. И така до залез и докато пиенето свърши. 

Решиха, че в селото ще ходят по двама, за да настояват по-настоятелно един пред друг, че трябва да се върнат. Онзи, който оснаваше (след теглене на жребий, разбира се), щяха да го връзват за дървото, та да не тръгне да ги търси. Все пак някой трябваше да стои при тиквите... 

А овчарят мъдруваше: "Що е то алкохол!? Някоя мидицина сигурну! Дали не е някое хап!" Той в кръчмата не влизаше, стоеше сам отстрани и се почесваше притеснено: "Овцете ще вземат да изядат всички тикви в дръжавата, а те ще усетят и ще додат да ма бият".

Един ден срещна доктора и го пита дали няма да им стане нещо на тез момчета, дето нали, толкоз много алкохол... Вечерта разправяше на жена си: "Ей, жено, страшно нещо било това алкохола, брей! Не било то хап като тия, дето ги давам на хайваните, ами истинска стръвница. Половината да е верно от това, що каза докторо, ке си умрат тия момчета, брей! Много арно, оти ние не пиеме алкохол, ами си цвръцкаме ракийца. За нея нищо лошо не каза човекот, дори не я спомена... Инак овците хубай се издуха, като тупани!" И овчарят доволно се увиваше в чергите.

Какво се случи по-нататък с тримата пазачи, не е важно. Тиквите "в дръжавата" отдавна бяха презрели и каквото не бяха изяли овцете, гниеше на корена, наторяваше нивата за следващата година и може би за следващите тикви...

В стаята захладня, първите снежинки заблестяха в мрака навън. Хвърлих едно дърво в печката и излязох под снега. Розовият храст никакъв не се виждаше в тъмното. От комина изхвърчаха огнени искри и вятърът ги отвяваше заедно с дима надолу - към полето с изсъхнала лавандула.

КРАЙ

Георги Кюмюрджиев - един от летците загинал при въздушните боеве над София на 20.12.1943г.

Скромната паметна плоча на поручик Георги Кюмурджиев/Кюмюрджиев/ на стената на родната му къща - ул. Сава Силов в Ст.Загора. Загинал при въздушен бой над София срещу Съюзническите нападения и бомбандировки на 20.12.1943г. Същия ден в който загива и поручик Димитър Списаревски при въздушен таран срещу американски бомбадировач Б -17 „летяща крепост“. Българските летци са воювали с изтребители „Месершмит“. Ето какво намерих за Г. Кюмюрджиев: „На 20.12.1943г. е друга запомняща се дата, подвига на поручик Димитър Списаревски. След ожесточена битка, успява да свали една летяща крепост близо до София с последните си муниции, разбиращ че само те са единствената преграда между невинните граждани и запалителните бомби на съюзниците, той предприема една последна маневра, която ще се помни от всички уважаващи страната си Българи, а и от много чужденци – врязва се със своя Месершмит в опашката на друга летяща крепост, вероятно с нея спасява множество невинни животи! Това е първият документиран случай на таран над териториите на Европа. В същия ден поручик Георги Кюмюрджиев, атакува изключително неравностойните редици на неприятелите и запалва една летяща крепост и елиминира охраняващият я изтребител, при което е прихванат от 6 (шест!!!) вражески изтребителя, това е и последната битка на поручик Кюмюрджиев, загинал за България с изключителна проява на геройство! http://www.erepublik.com/…/article/-1943-1944-1-2041429/1/20........„ Висок морал, духовни ценности и традиции заварва 9-и септември в българската армия. Една от първите задачи на новите властници е нагледно да покажат, че героите не са вече герои. В Стара Загора жестоко е поругана паметта на поручик Георги Кюмюрджиев, загинал заедно с капитан Списаревски през декември 1943 в неравен бой за въздушната отбрана на София. Бюст-паметникът на летеца герой, издигнат в градската градина, изчезва безследно, а улицата, наречена на негово име, е преименувана. (Сн. Старото знаме (1885-1937) на 12 пехотен Балкански полк – Ст.Загора )

Безследно изчезва след 9 септември и историята на 12-и пех. Балкански полк – триста машинописни страници и т.н .https://edinzavet.wordpress.com/2010/11/11/represstz/

Очакваният „просперитет“ на България след приемане на еврото

Влизането на България в единият икономически и паричен съюз на Европа т.е. въвеждането на еврото като разплащателна валута ще доведе до един много бърз икономически просперитет на държавата. В момента 1 хляб = 1лв. След приемане на евровото, най-много година след това 1 хляб ще бъде = 1 евро. Заключението не е базирано на иконоически обосновки и анализи, а на наблюдения. През 2001 г. год. преди еврото да бъде прието като разплащателна единица в Испания, едно кафе струваше между: 95-120 песети. След въвеждане на еврото: 1 януари 2002 г . леко и постепено, кафето в кафетериите достигна цена 1, 20 евро. Същото се случи и с доста други стоки. Курсът при който се проведе обмяната през 2002 г. беше 166 песети за 1 евро. т.е поскъпването е с близо 50% за година. При положение, че средната пенсия в България е около 150 евро, всеки пенсионер ще може да си купи 15 хляба за 1 месец.....По този начин държавата ще реши един много важен икономически проблем- пенсионерите след логичното увеличение на цените с минимум 50% много бързо, не повече от 2-3 год. ще изчезнат. А това са над 2 млн. човека. Ще има еднократни разходи за погребения и ще отпадне необходимоста да бъдат осигурявани. Държавата ще бъде на страхотна далавера. Идва и още едно предимство, бъдещите пенсионери няма да има с какво да бъдат осигурявани, които доживеят до пенсиона възраст разбира се, защото както е известно циганите не плащат социални осигуровки, а те ще са мнозинството което обитава страната, а така или иначе пенсионите фондове ще са профукани за яхти и курви. Пенсионерите ще измрат сами. Естественият подбор и тук ще си каже думата. Така , че въвеждането на еврото гарантира безусловен просперитет на държавата в доста краткосрочен план- десетина години не повече.

Auto de fe и съвремените публичните обезглавявания в Саудитска Арабия

Не препоръчвам на никой да гледа това видео с продължителност 2:50 мин. на обезглавяване на жена в Саудитска Арабия.  http://www.liveleak.com/view?i=b89_1421360015 /линкът умишлено съм го оставил не активен/
Гледах само началото, крясъците на жената и привичното поведение на полицаите и палача които подготят екзекуцията. Това се извършва очевидно на някаква улица, което създава усещането и най-вероятно е така, за някаква рутиност в работата, нещо от ежедневието на тези изроди. Нямам нерви да го гледам до края, но това са законите на шериата и начина им на прилагане. Така, че нека всеки се замисли що за религия е тази, която върши такива дори не ритуални, а обичайни, скучно ежедневни убийства и трябва ли да се проявява толератност към нея. В такива случаи, когато се постави този въпрос винаги има някой който дава като пример за сравнение Християнската инквизиция от средата на ХIV в. Дори и тогава преди да извършат така нареченото auto dе fe и да изгорят еретиците на кладата инквизиторите са провеждали публичен процес с участието на свещеници, цивилни лица и публика. И не винаги всички обвиняеми са бели екзекутирани. Един от най- големите такива процеси е бил през 1559г. във Валядолид, Испания. На централният площад, не на улицата, са били изгорени 14 човека, костите на още един + чучелото на трети, който явно не е бил открит за да бъде опепелен. Други шестнадесет човека са били осъдени на различни видове наказания. Това е бил един много добре разработен спектакъл на църквата, същински купон с фоерверки, тълпи от народ и едва ли не празник за децата със захарен памук на клечка. Но това е XIV век и самият католицизъм се дистанцира от това си минало. Това което вършат тези, не казвам хора, а мусулмани, връща публичната екзекуция на човеци много по назад в историята. Някой казват, че дори не трябвало да бъде критикувана, осмивана и иронизирана тази религия и особено пък шериата! Въобще не съм на това мнение. Ако имаш нерви, след няколко клика стигаш до това клане и бъди толерантен ако можеш.

„Калуня-Каля“ - Георги Божинов

„Тогава, на оня байрам, около Гюла се усукваше един четинясал и смотан дърварин, дошъл отнякъде си, и все току гледаше да се намърда на хорото до нея. Калуньо го гледа някое време, гледа го, трая го донякъде. Па не утрая и го взе настрана, замъкна го до един плет: „Я сам така...да си кажем две думи ние...“ И като му олупи два здрави шамара, без да му каже дума-отби мераците му. Оня потъна из дърмите и вече ни се видя, ни чу “
Из „Калуня - Каля“- книга на забраненият и непознат български писател Георги Божинов. Тези дни книгата беше щедро препоръчана от Емил Тонев. Послесловът е от Деян Енев, който всъщност е откривател на този починал 2004г. автор, за който почти никой, нищо не е чувал. 
Издателство „Хермес“.
Тъпото в случая, че съименик на този очевидно уникален писател, е оня татуиран като маор, за съжаление на маорите, футболен нещастник.

Ибрикчия: професия уважавана от български политици и журналисти - гражданинът Р. Петров

http://www.youtube.com/watch?v=pySamPUEibE

За да не се бърка Българската историята, не с научната фантастика, а с чистата измишлютина както прави новоизлюпеният от запартък нов политик Р. Петров в това видео, където ченгето „историк родолюбец“ заявява, че децата останали сираци през войните за национално обединение били 900 хил. 

Ще цитирам някой дани от книгата на Величко Георгиев и Стойко Трифонов: „История на Българите 1878 – 1944г. в документи“ Том II 1912-1944г. изд. „Просвета“ 1996г.

„Малолетни деца – сираци на убити и умрели през Балканскатите войни 1912 – 1913г. 

От пол мъжки: 36 909

От пол женски: 34 557

Общо: 71 466“

Даните са от периода 1913 – 1922г. Ако приемем, че тази бройка не включва децата останали сираци през 3-те години на Първата световна война и приемем че за всяка от трите години имаме по 70 хил./год. Това прави още 210 хил. + 71 466 от предните войни. Общо: 281 466 по груба сметка. Да прибавим и още 100 хил. хипотетични сираци през т.н. от комунягите Отечествена война, общата закръглена сметка пряко всички напъни става 382 хил. сираци. Като трябва да се отбележи че т.н. Отечествена война не е за национално обединени, а по скоро за национално разединение и заробвоне от СССР така че тя не би трябвало да се има предвид, но хайде халал да са му на Новият политик Р. Петров който би трябвало да се засрами от сираците с които е решил да ибрикчийства на руските си КГБентски господари.

В тези негови измислени 900 хил. сираци по типичния за българската журналистика мултипликация или редукция на бройката в зависимост от поръчката, сираците които създава налагането на комунистическия режим от 1944г. насетне няма да ги включваме. Обидно ще е за техните убити и умрели родители дори да ги споменаваме наедно с имената на хора като Р. Петров. Н. Бареков, Д. Пеевски и т.н. 

Пък че и на испански говори пущината с лозунгите на известния главорез Ернесто Гевара.

Заглавия

И изгрява сънце! Благодатният четвъртък на изток от рая, животът начин на употреба в погнусата, чай,  тютюн, с автомобил на път в 18% сиво, поручик Бенц  пътуване до края на ноща и пяната на дните, животът на Толуз Лотрек мина в  сто години самота, видрица е това, под игото форевър, театрален роман, остров тамбукту, земя на нивата, по следите на изгубеното време, фиеста е, идват по горе билото майстори, самотни състезания из мусачево, ръководство по овощарство, зима в планината, за кого бие камбаната толкоз рано, мисли, изповеди, адмирал ушаков, камикадзе, големите надежди са като еманципантки, переяславска рада и опасни връзки, clock work orange, труд, луна и грош в бирата, зен и изкуството на подържане на мотоциклет в диалозите на Платон, изучаване на испански език – също в диалози, анатомия за художници, фитопатология, алиса в огледалния свят и изкуството да бъдеш Бог, сърца за изтръгване, приказки от хиляда и една нощ, а какво каза кучето. И пак изгрява слънце-баси, стига! Разкази под екстази, живият монпарнас, налим в банята, антихрист си ти осъдени души, америго веспучи, спартак го няма в епопея на забравените, средна възраст-оглупяваш, декамерон, чапаев и железният поток-джудас направо, контрабанда, с хитлер до края в китайска медицина, смърт в семейството, робинзон крузо, на полковника няма кой да му пише ех, петимата президенти нагазили в червената трева, убийци, ад и пак ад, кабаре, мълчанието на семейство неми, идиот, по малката сестра, лувърът за пет минути-сериозно, диви разкази, оливър туист, ермитаж в генетика, врабчетата на стрина Дойна, вавилонската библиотека, фелини, панчатантра.....то пък бивали чак толкоз