– И
така–а–а !!!– разтегна усмивка
агентът.–Освен всичко което изброихме до сега, освен парите, които ще
получавате в началото на всеки месец, нашата агенция предлага и един
о–о–огромен бонус за клиенти като Вас !– и отново се усмихна към седналата като в трънено гнездо, а не
като в кресло, възрастна госпожа, която неспокойно стискаше чантата си сякаш е
непослушна домашна котка на име Минка, Джордж, Лили или Кръстьо, която всеки
миг ще скочи и ще избяга на улицата. – Погребение!!? – обяви въодушевено той. –
Предлагаме Истинско–о–о, Красиво–о–о.
Какво–о–о?! – школувано се самопопита той и бързо си отговори – Погребение–е–е!!!
С цветя, дори венци, катафалка мерцедес – черен разбира се, лекар, свещенник,
приятели…!!!
– Ако
нямате, ние ще осигурим! – услужливо допълни
колегата от съседното бюро.
– И всичко
това за наша сметка. Да–а–а– проточи замечтано той, явно обичаше да разтяга не
само усмивки, но и думи подобни на локуми – колко разходи са само това !!!
– Но това е кредо на нашата мултинационална
агенция – пое инициативата колегата от бюрото – Здравето, достойнството,
комфорта и смъртта на клиента до последната минута... са гаранция за успеха, както
на фирмата, така и...!!! Смъртта ли казах, извинете! Живота имах предвид – и
невинно премигна към жената и колегата, който го гледаше с изненада.Отново се
обърка идиотът и миналия път така стана, мамка му. Но пък е толкова сладък!
Без
да го остави да продължи, госпожата вече беше скочила от тръненото кресло и
застанала до вратата, дори беше я отворла и припряно изрецитира. – Благодаря ви
момчета. Нека си помисля и ще се обадя за договора. Довиждане. – И хукна по
стълбите, стиснала котката здраво за врата. Забравила за удебелените си глезени
и аснсьора в дъното на коридора с огромното подло огледало, което отчетливо
отразяваше всички бръчки. Заслепена от паниката на недоверието и параноичния
дъх на измамата, който вееше край ушите и, тя препускаше надолу със смелостта
на астон мартин и агент 007 седнал зад волана. Дори мисълта, че може да развали
скъпата си прическа не можеше да я вразуми. /А прическата! Прическата беше
толкова скъпа, понеже фризьорката, Данчето от ъгъла, ползваше за нейната коса,
а и за всички останали коси специалния спортен шампоан, щедро рекламиран в
тъмните дебри на ноща по кабелните тв. Под името „Мий и Тичай” на самия
флакон с малки букви бе написано и
следното – „за стоманена, здрава и гъвкава коса, като струна на китара - хи,хи,хи.
Ако използвате редовно нашия шампоан, ще
можете да свирите на косата си като истинските виртуози – дедал, ницше, моне,
чарлс, бакунин, павароти, салмодент, оззи, ломбардо, чайковски, и… всички други
барабанисти, докато чакате, автобуса, влака, метрото или на опашка в общината и
да изкарате по някой лев от публиката около вас!?” – И завършваше с
пожеланието: – „Успех и по - често – „Мий и Тичай”!!!
А
двамата брокери от агенцията за недвижими имоти „Life forever corporations”, след изненадващото отлитане на госпожата, бяха
влезли в обичайния за тях спор за неясния и без това смисъл на думата „credo”, която служебно ги задължаваха да употребяват
при работа с клиенти. Излишно! Те О–о–обичаха да я употребяват! Напоследък
обаче, думата беше повод за все по сериозни разправии между тях, разправии, които все пак успяваха да завършат
с ...помирителна целувка. Но скандалите с шефа, все по рядко приключваха с
подобен, хм, да го наречем… хепи ендъ!!!
А
Клиентът, с главно „К” в случая г–жа Керанска, тъкмо изхвърча запъхтяна и с опасно сърцебиене в
ушите сякаш е не коркова, а пластмасова тапа от бутилка евтино вино, изхвърлена
на тротоара от уличен пияница с брадавица на носа и кратък синонимен речник, сплотяващ единството на уличните, винаги
анонимни алохолоци. Всъшност, вратата, която я изхвърли с нежелание на улицата, имаше формата на
вентилатор, а входът, луксозно охраняван
от нови видео камери, приличаше на револвер.
Поомеси се с тълпата, някъде около събота след обяд на кръстовището на
Раковски и Славейков, намести усуканата около краката си пола, провери дали
чантата не се е разкопчала при препускането стипл чейз. Въздъхна и се успокой.
Побърза да влезе в първата малка, тиха
уличка, която не беше далеч от дома й, за да се замисли наистина ли се налага да сключи този договор за доживотна
издръжка в замяна на апартамента си. Този договор!!! Ах, с „онзи… рогатия”, както го наричаха със
запасния ефрейтор Митко, набор 37 година от поделението в двореца. Някога
царски Коняр. А може би вторите братовчеди от Бяла Слатина!!! Срещу гледане!!! Не!!! Никога!!!
По добре валдхорната все пак...!
Стаята
е тясна, с дъсчен под от букови талпи, прясно одялани с тесла. Мръсният
прозорец гледа към дъното на малък заден двор, пълен предимно с паяжини и ръждиви тръби. В банята
тежко капе чешма върху треските от одяланите дъски зaдръстили ръждивата вана опряла лъвски лапи върху
мозайката. В коридора спи човек и пречи на капките да се чуват. Хърка. Когато
не хърка, човекът рисува или се напива или си прави под…!!! Тъмно е. Стаята е
пълна с картини, които не се виждат /нали е тъмно/. Мирише на изсечена гора.
Кучето, отпуснало космата опашка между рамките на платната, помръдва с бялото
си ухо. Другото – черно – не се вижда; то също спи и сънува един друг живот –
слънчев кучешки рай от легени, щедро препълнени с накиснати в студена вода
пшеничени трици и скъпо струващо слънчогледово кюспе. Някъде в долния десен
ъгъл на съня се мяркаше мъничък, пластмасов кокал-играчка. Мдаа, диетата на сух
хляб го беше уморила и раят в сънищата му придоби вкус на леген.
– Доста
незначителен брой хора се интересуват от
истината. Предполагам, вие също сте от тях– вметна със симпатия лекторът
очаквайки лек кикот от към залата. В последвалата тишината огледа с късогледо примижване почти празната аула и
полу-заспалите студенти, които си свиваха цигари и пиеха кафе върху сякаш
дъвканите от крави банки. Приглади
оредялата си от неакадемични спорове коса и продължи. – Истината за едно доста
важно, да не кажа фундаментално, събитие от нашата история…Българската нова история,
господа и дами, е претрупана с противоречия, а понякога и с откровени лъжи,
които взаимно се включват и изключват в зависимост от цвета, така да се каже,
на този дето дърпа шалтера на историята. Начинът, по който можем да се справим
с този проблем е да знаем да зададем правилните въпроси. Един от тях е –
направи отрепетирана с годините пауза, която все се надяваше, че ще му докара професорска титла, ако не в
този, поне в някой провинциален университет, следващ живот или поне инфаркт –
Въпросът е! – Кой и Защо предаде попа на съда на българската история, попа,
който не предаде йеродякон Игнатий на турското правителство? Кой и защо,
създаде тази измислица и накара поколения наред да вярват в нея!? „Героична”
измислица – патетично извиси глас преподавателят, слагайки кавички където
трябва, предполагам беше доцент. – Която няма нищо общо с героичната тревожност
на чистия тръбен зов за истина, който издава класическата валдхорна без винтили
и с мондщук от слонова кост, увековечена на толкоз много пощенски марки и
брандирана от десетки пощенски служби... Хм, какво знаете вие за...Това!!!
Всъщност кой е Васил Иванов Кунчев? Вас питам колега, да, вие там с кафето... с
какво прозвище е известен и останал в народната памет?
– Амиии – понамести задник колегата и се
подсмихна на колегата до него. – Амм че... Само Левски! – изрева той. – Нали
така! – Изригна хавайски вулкан от аплодисменти, викове, тропот и разнебитени
седалки. Залата се разтресе, развяха се знойно сини знамена. Ректорът от
кабинета на горния етаж стреснато сграбчи студентката Лили за циците. Тя имаше
същото име като котката и вместо предлаганите от нея пари за пазарене на
адвокатска диплома, ректорът изненадано поиска от Лили една свирка с
продължение от няколко части и субтитри
на режисьорските коментари ...Дааа!!! В миг само залата опустя!!!
Лекторът,
както казах вече може би доцент, се изкачи по широките стълби на стара,
предвоенна кооперация и позвъни на вратата с № 12. След миг на прага запъхтяна
застана самата г–жа Керанска, облечена по домашному в турско син шушляков
анцунг, дървени налъми за обществена баня от 60-те години и ловджийско кепе, кацнало върху купчина добре поддържана черна коса. /вж. Мий
и Тичай/
– Добър
вечер. Около обяд говорихме по
телефона. – любезно се усмихна лекторът. – Идвам за валдхорната. Може ли да я
видя?
– Да, да ! Всъщност... Но първо, моля, кажете ми откъде
води началото си израза „с един куршум да удариш два заека”. – задардъри
възбудено госпожата. – Наистина ли е възможно!!! Кой го е измислил? Но бързо,
защото това е въпросът от ТВ играта „На слука и на кука“. Който отговори вярно
пръв, печели награда – макара корда за лов на рибка бананка.
– Амии,
кхъм – прокашля се той. – Не знам!!!– Но
като видя разочарованието в очите й, интуицията на колекционера заговори в него
на развален английски за лов на лисици с дългоноги хрътки по зелени поляни и
кой знае защо за китайски порцелан. – Това е логически каламбур, който води
началото си от древен Китай – подхвана вероятният доцент. – Който с времето...!
– Но моля
ви, сега ще свършат рекламите и до тогава трябва да съм се обадила – припираше
жената и го гледаше с наивност, която авторите наричат детинска, а всъщност е
дълго репетирано пред огледалото двуличие
– Добре – подхвана забързано доцент
Курпекинесов /както виждате имаше защо да премълчавам името му до сега/ – Изразът получава
популярност от едно изказване на незнам кой си английски лорд по повод лова на
лисици с хрътки. Смисълът е, че ако ловът бъде забранен, то законът „с един коршум ще убие две лисици”, което
всъщност не се практикува в Англия – при лова на лисици не се използват оръжия т.е. че тази
забрана е една пълна глупост. В бг. израза е придобил друг смисъл по повод заека, който се смята от ловците за
не толкова хитър и се отстрелва с пушка.
Г-жа
Керанска демонстрира очевидно неразбиране на това объркано обяснения,
свали изкуствената си челюст и
заканително изкастанети едно севилско фламенко със зъби пред смаяното лице на доцента, врънта задника
си обут в анцуг и го изостави самичък в антрето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар