Кевин Шадоус известният журналист от публицистичната рубрика на ББС „Шоков удар„ паркира на улицата и слезе от не толкова новото си порше „карера„. Огледа наоколо дали няма някакви знаци или подло скрити табелки забраняващи паркирането. Нямаше. Погледна в бележника дали е спрял пред точния номер на къщата, макар да беше сигурен че номерът наистина е номер шест. Пооправи косата си, усмихна се и позвъни на видео домофона. След секунда мъжки глас го помоли да се индетефицира. Показа пред обектива на камерата шофьорската си книжка, журналистическата карта и накрая натисна палец до идентификационният, плазмен мини екран. След около 20 секунди малката врата, която беше част от по голяма врата изработена от наредени през десет сантиметра древнотракийски сребърни копия с позлатени върхове-автентични може би-реши Шадоус, плавно се отвори пред него. Виждали сте такива копия по разни гръцки вази, сигурен съм, на тях са изрисувани предимно атлетични гърци с остри бради, които докато си лафят за реколтата от маслини се подпират на копията или пък весело се мушкат с тях в коремите. С отварянето на вратата, същия глас вежливо го покани ако обича да заповяда пред входа на къщата където ще го очакват. Шадоус хвърли последен поглед към поршето паркирано на пустата и тиха улица и влезе.
Улицата е разположена в северен Лондон и се казва „Бишопс авеню„ една от многото най-скъпи и престижни улици в града, където според всеобщото мнение на завистниците: „се живее като на село, a всъщност си само на двайсет минути с такси от „Оксфорд стрийт“.
Улицата започваше от края на парка„Хампстед хийт“ и след около две мили на север стигаше до метро станцията на „Ийст Финчли”- квартал обитаван от жители на т.н. средната класа. Това съседство на „Бишопс авеню“ с отрудените плебеи не смущаваше обитателите ѝ. С огромните си постройки, подобни на музей в провинциален град оградени с неприлично високи огради и къщи скрити сред зеленината на специално отглеждани вековни дъбове, кипариси и маслинови дървета „Бишопс авеню„ си спестяваше неудобството да бъде смущавана от когото и да било. Спрените пред къщите ролс ройс, мазарати, бугати или ферари чакащи собствениците си на алеята за паркиране още повече подчертаваха с дебела черта разликата между фордовете, пежата и тойотите населяващи „Ийст Финчли“. Именно тази дебело подчертана разлика, превръщаше улицата в една от перлите на лукса, престижа и откровенната завист на няколко милиона жители щъкащи из този мравуняк наречен Лондон. Най-скромната къща на тази улица струваше не повече от 3 млн. паунда. Девет от всичките около шейсет къщи бяха собственност на някакъв арабски емир или шейх. За шейха работеха много петролни рафинерии и кладенци в които се давеше мъката му по един по-прост и прозаичен живот, живота на обикновен изкопчия с кирка в ръка за какъвто си мечтаеше понякога. Харема на шейха заедно с евнусите се помещаваше в седем от къщите.
Но както и да е. Емира е само пример за щедростта на Мойрите които, къде справедливо къде не чак толкова, все пак бяха навестили обитателите на тази улица и бяха изсипвали в шепите им не точно купища с мушмули, но все пак някой и друг милиард от гарантирано конвертируема валута.
Но да продължим с мистър Шадоус, добре платеният журналист на ББС, който днес щеше да работи сам, без своя оператор. Такива бяха условията на човека който щеше да интервюира, да бъде сам. Човекът всъщност може би не беше човек, може би беше бог или полубуг или просто един младши бог от една доста непопулярна в наши или ваши дни религия. Тази религия или по-скоро пантеизъм, обожествяваше природните стихии и бедствия, съпътствани доста често от емоционални аварии на мозъка.Тази религия беше стара колкото света или поне стара колкото един от многобройните религиозни светове, които успяваха да се сместят и да съжителстват върху малката стара земя. А може би интервюираният ще се окаже най-обикновен мошеник, закъсал с популярността продуцент, зъболекар или просто един скучаещ милионер, кой знае. Шадоус не беше сигурен и за това беше дошъл, да провери.
Пред отворената врата на къщата го очакваше млад и усмихнат красавец наметнал през рамо полупрозрачна, надиплена по последна древногръцка мода туника под която дискретно прозираха червените му слипове. Върху ластика с бели букви беше изписано името на фирмата призводител–„ORPHEUS”- inc.
„Хм. Елитен гей клуб!„- отбеляза Шадоус. Усмихна се любезно на младежа и подаде ръка за поздрав.- Кенет Шадоус, много ми е приятно!
Русокосият красавец любезно се поклони с ръка на гърдите и го погледна с детските си жестоки очи: – Името ми е Хиацинт. Слуга на мистър Орфей. Заповядайте в кабинета моля.
Ще прескоча описанието на разкошния, обвит в бръшлян дом на м-р Орфей и неговия кабинет където щеше да се проведе интервюто. Шадоус в дългогодишната си практика беше виждал какви ли не дизайнерски и архитектурни красоти и безумия. Настоящия интериор не го впечатли особенно като изключим кръглия купол във фоаето където с неочаквана автечност се мъдреха фреските от Казанлъшката тракийска гробница.
Този ден Орфей не се чувстваше особенно добре. Разхождаше се небръснат из коридорите с болка в главата, с размъкната лилава пижама, забравил както да изпие чашата си сутрешна амброзия, така и за посещението на журналиста. След като изпи едно черно етиопско кафе, в крайна сметка се озова в кабинета където от половин час го очакваше Шадоус.
- И така м-р Орфей- започна Шадоус, след като домакинът се настани зад бюрото, но той любезно го прекъсна.
- Наричай ме просто Фей, няма нужда от официалности.
- Ок. Фей. И така, нека най-напред те попитам, кога си роден.- Орфей се почеса по ухото, бръкна в едно от чекмеджетата и извади дебела хаванска пура.
- Всъщност, нека първо аз да попитам нещо.-каза той и погледна разсеяно към репортера. - Защо си тук!? Какво в действителност си решил да правиш с всичката тази... -и той описа широк полукръг с ръка...– апаратура!
Шадоус го изгледа с преувеличено учудване, но не чак толкова преувеличено, че да изглежда неучтиво. Той вече беше фокусирал, пуснал и нагласил камерата върху триножника, беше включил микрофона поставен на античното бюро зад което седеше Орфей осветен от малък, но ярък прожектор. Реши да покаже че разбира желанието на събеседника да се пошегува, но тревогата в очите на Орфей, объркването му, изглеждаха истински и реши че ще е по-добре да припомни хронологията на срещата.
Преди седмица-обясни Шадоус- е говорил със секретаря на мистър Орфей, младия господин който го посрещна на вратата т.е. Хиацинт, който след като се е консултирал с господаря си, се обадил по телефона в редакцията за да уговорят деня и часа на срещата за интервю. Интервю, което той е дошъл да вземе от него поради огромния интерес който в последните месеци и години хората имат към личноста на мистър Орфей. И така ако той няма нищо против биха ли могли да започнат.
Орфей сряза кокетно края на пурата и погледна учудено към Шадоус:- Интервю! И как се ВЗЕМА интервю?!-мисълта за аспирин, хапче за глава и въобще нещо срещу махмурлук блесна в съзнанието му.- Разтворимо или на таблетки се взема или пък се пие чисто като отлежало уиски или шампанско! Или просто отиваш до библиотеката, вземаш го и сядаш на пейката в парка с него. Наистина за първи път чувам тази дума!
Репортерът се усмихна фалшиво твърдо решен да не се поддава на слухове, колкото и да се опитва тази откачалка да го прави на идиот. Вежливо се опита да обясни, че интервюто не е лекарство или книга, също така не е шампанско или пък куче, което да изведеш на разходка в парка. Ин-тер-вю- каза той отчетливо, е когато един човек задава въпроси, а друг човек отговаря на тези въпроси. Много е просто, но той, Шадоус е малко изненадан, че Фей не е чувал за интервю и не знае смисъла на тази дума, при положение че изглежда крайно интелигентен мъж.
- Аха- кимна разбиращо Орфей. –Но все пак с какво се взема?- продължаваше да упорства той докато палеше пурата с дълга клечка кибрит. Съчувстваше на журналиста че го затруднява с въпросите си, но наистина тази сутрин не се чувстваше във форма- независимо от кафето главата му шумеше и чувстваше някаква ефирна безтегловност. Снощи май прекали с шампанското и марихуаната.
- Ъъъф- изпъшка Шадоус и скри лицето си в дланите. Наведе се напред сякаш за молитва към несъществуващата муза на търпението, бързо се успокои и отново се усмихна. - Би трябвало да се взема с камшик, тояга или бухалка за крикет-каза той.- но в последно време се практикува доста по безболезнен начин за вземане на интервю - с микрофон и камера.
Орфей дръпна от пурата и пусна няколко перфектни кръгчета дим към тавана. Краката му перфектно епилирани, обути в лилави пантофи цъфнаха върху масивното бюро, подобно на зюмбюли насадени в саксия. Изтегна се отново в стола и се загледа през огромния - от пода до тавана, прозорец на кабинета. Навън млад чернокож градинар с бели шорти и потник обикаляше около няколкото дъбови дървета и събираше окапалите през ноща листа. Събираше ги бавно и внимателно, вдигаше ги от тревата едно по едно, сякаш са пръснати мидени черупки по морския бряг. Орфей замислено гледаше стегнатия му задник. Шадоус се покашля и намести микрофона по далеч от пухкавите пантофи и по близо до Орфей.
- Добре да започваме тогава.-каза Орфей с явното желание да се концентрира и да съдейства, колкото е възможно. - Явно и вашият занаят се развива и цивилизова. Навремето инквизицията например, получаваше отговорите които иска като наливаше разтопено олово в гърлата на интервюираните. Много ефективен метод. Жертвата онемяваше завинаги, а интервюиращите получаваха свободата да запишат отговорите които искат от нейно име. След като интервюираният основателно беше обявяван за виновен и изгорен като никумо ненужен къс хартия, конфискуваха имота и парите му. Доста доходоносен бизнес наистина. Надявам се че интервюто в наши дни е някаква по-хуманна разновидност на онези, хм, малко кръвожадни практики.-завърши Орфей и се усмихна на леко объркания Шадоус, който не беше очаквал такава историческа интерпретация на професията си.
- Хехехе- изхихика той, докато съобразяваше дали да се вкопчи в подхвърлената тема. Беше опитен журналист и умееше да импровизира без да се съобразява с предварителния списък от въпроси:- А вие т.е. ти Фей, от къде знаеш че е било точно така?-попита той.- Папата доста ще се обиди ако някой му каже, че неговата света инквизиция е била корумпирана и мотивите ѝ за осъдителни присъди и мъчения са били не в името на духовни и Божи интереси и за спасението на душата, а за съвсем земни и прозаични цели- за пари и в името на, на..по-голяма къща, да речем?
- Въобще не ми пука за папата и неговите чувства Кевин-рече Орфей.- Папата и разните там патриарси и митрополити са най-обикновенни търгаши и посредници. И като всички брокери въртящи някаква търговия, а тяхната търговия е търговията с чувствата и вярта на хората, се интересуват единственно от печалбата и комисионите които получават от този бизнес. Техните печалби естественно не се изразяват в запазена хотелска стая в спа център РаЙ с изглед към морето, а в най-обикновенни пари и злато. Виж им само кръстовете на врата и колите които карат. - дръпна си от пурата и продължи:- Най-обикновенни мошенници и педали, като всички останали. Познавах лично Ийсус. Беше свястно момче и съм сигурен че ако беше жив, нямаше да изтърпи и секунда да се ебават с името му.
- Познавал си Христос, така ли?- възкликна Шадоус и реши че диагнозата на Орфей скоро ще му се изясни.- Интерсно! Къде се запознахте?
- Хм!-замисли се Орфей и засмука пурата.- Не си спомням доста неща от толкова далечното минало приятелю, вече не съм толкова млад, а напоследък прекалявам с тревата и забравям някой неща. Май беше на някаква сватба. Пихме, пяхме, танцувахме. Някой се сбиха, но всичко беше в реда на нещата. Бяха ме поканили да свиря с моята група, но може да е било на друга някоя сватба. На много сватби съм свирил. Ийсус доста беше се напил и разправяше че няма да си тръгне преди да изпие всичкото вино. Виното било неговата кръв. Майтапчия, смяхме се на пияснките му приказки, обаче до края не падна, мъжко момче беше, докато повечето му приятели се въргаляха като прасета из двора. По едно време виното наистина свърши, но всички бяха толкоз пияни че никой не разбра кога домакините отново напълниха делвите с вода оцветена в червена боя за килими. Изпиха и нея. Чак след това цялата компания си тръгна.
Дааа, Палестина винаги е била едно мизерно място. Какви ли не гадости сервират на хората, не обичам да ходя там.
- А защо отиде на сватбата?
- Бях я закъсал за пари, а по това време се навъртах наблизо- в Кипър. Там имах малък храм, компания от млади момчета и много свободно време. Нямахме пари и беше скучно, знаеш как е.
- Значи искаш да кажеш че Ийсус Христос е бил най-обикновен пияница?
- Не, не искам да кажа това. Казвам че обичаше да се забавлява. Да пие, да се бие, да танцува и много да говори. Умееше да говори и много хора Го слушаха. По едно време стана доста популярен и по-известен дори от местните фарисеи, патриарси и разбойници. Събираха се многобройни тълпи да го слушат. За това Го убиха. Не само от завист, а защото започна да им обърква сметките с бизнеса който въртяха с техния Бог. Печалбите им намаляха. Обявиха го за революционер, нещо като Гевара на ония времена и принудиха римляните да Го убият. Мръсна семка са юдеиските свещенници, нямат смелостта дори да убият врага си а принуждават друг да им свърши мръсната работа. Винаги обясняват подлостта си и лиспсата на достойнство с правилата които им налагала вярата в някакъв си Бог, а всъщност винаги става въпрос за пари.
- Да, добре.-рече Шадоус и погледна към листа с въпроси.- Според теб излиза че Ийсус не е Божи син и не е възкръснал и че въобще не е никакъв Бог а най-обикновен човек, така ли?
- Ами какъв Бог може да бъде. След като го заковаха на кръста и го убиха, продупчиха го с копието, повече не съм го виждал. Никой не го е виждал, освен ако не е друсан или пиян. Просто умря. От Него остана легендата и една книга писана от някакви хора които дори не Го познават. Един Бог не постъпва така, той е вечен и истински. Един Бог трябва да можеш да Го докоснеш, да Го помиришеш, а не да гние заровен в земята като увяхнал зеленчук или да се изпарява във въздуха като пръдня когато имаш нужда от него. Иначе какво се получава! Когато хората изчезнат от тази земя, техния бог ще изчезне заедно с тях и легендата за него ще изчезне. В това няма нищо божественно приятелю, няма нищо вечно.
- За теб също казват че си умрял. Тракийските жени те били разкъсали на парчета...Всъщност нека се върнем в началота.-каза Шадоус, решил да успокои темпото, беше се поувлякал малко и започна да губи ритъма на разговора, а това не беше никак професионално.
- За тебе Фей- подхвана отново Шадоус - също има предимно и най-вече легенди и много малко писмени документи за това, че въобще съществуваш. Много по-малко отколкото да речем за Христос. Какви доказтелства можеш да представиш че действително ти си митичният тракийски музикант, приятел на Дионис, един от Аргонавтите, съпруг на Евридика, единственният смъртен завърнал се от онзи свят, син на Аполон и Калиопа и следователно ако не си бог то поне си нещо подобно? Имаш ли някакви доказателства за това че ти си Орфей?
- Да-отговори с усмивка Орфей и изтръска пепелта от пурата направо на пода.- Имам доказателство. Това че в момента разговаряш с мен е най-очевидното доказателство.
Шадоус очакваше този отговор и се беше подготвил.
В този момент без да почука в кабинета връхлетя ако не призракът му, то самият Ел фън Джоконд - известният музикант. Беше чисто гол, само по очила. Ташаците му висяха до средата на бедрата и това страшно озадачи Шадоус. Ел фън без дори да се огледа и да забележи журналиста и камерата бързо се навря под бюрото, просна се в краката на Орфей и започна да стене и да мрънка, че иска, че умира от желание, че има нужда да направи една „свирка„ на Орфей. Умолява го, нека му позволи, нека си спомнят отминалите години. Нека пак да посмуче „флейтата„ му както едно време и дано, Нека- Орфей отново върне гласът, талантът и...самоуважението на горкият Джоконд!
Орфей го гледаше гнусливо от горе, сякаш беше лигава пиявица която трябва да се стъпче и когато най-после Ел фън млъкна, без да се докосва до него му заповяда да излезе от дупката, да се запознае с журналиста и да изчака навън докато приключат с интервюто, а ако не иска да чака, да изчезва и да не го занимава повече с артрита на пръстите, мозъка и гласните си струни. Видимо засрамен Ел фън Джоконд подаде ръка на журналиста с когото бегло се познаваха, като междувременно успя да му прошепне че ако не изтрие тази част от записа, Шадоус ще си образува сериозни професионални и лични проблеми, след което полюшвайки невероятните си, подобно вимета на коза мъде, бързо се измъкна навън.
Шадоус се беше изправил на крака и зяпаше ококорен към току що затворената от Ел фън врата и се чудеше да вярва или да не вярва на очите си. Налагаше се да вярва, макар че това което видя беше толкова стряскащо, неочаквано и невероятно, като да види собственното си любимо порше да потъва в мътните води на Темза. Ужасна и тъжна гледка.
Кога ли щеше да връхлети за една свирка и Джордж Бой– мина му през ума!
- Кога си роден Фей.- попита Шадоус и усети че го обзема нетипичен за него респект и уважение към събеседника. /Това не беше му се случвало никога до сега. Може би изпита нещо подобно, когато интервюираше покойният вече Макларън Дъглас. Тогава някакъв тип влетя в ресторанта където провеждаха интервюто, извади пистолет и преди да натисне спусъка, падна мъртъв. Дъглас беше го застрелял, оказа се по-бърз. В онези години Макларън Дъглас беше най-големия мафиотски бос в Брикстън и целият Южен Лондон. Беше негър./
Орфей отново вирна лилавите пантофи върху бюрото, взе пурата от пепелника и дръпна да провери дали не е угаснала. Не беше.- Виждаш ли какви глупости съм длъжен да търпя.-сподели той. – А уж са известни и уважавани хора. Бях забранил да го пускат тук, нищо че сме комшии, но явно някак е подкупил Хиацинт. Той го обича, а да обичаш човек е толкова безсмислено, колкото да носиш вода в пазарска мрежа, чиста загуба на време. Хората трябва да се уважават, а не да се обичат...!
- Кога съм роден питаш.-върна се към въпроса Орфей.- През 1866г. ноември месец мисля че беше.
- Хм. Над сто и петдесет години!-учуди се Шадоус.- Аз не бих ти дал повече от трийсет и пет. Как е възможно Ел фън Джоконд да иска да прави фелацио на един сто и петдесет годишен старец...
- И аз това се чудя!-възкликна радостно Орфей.- Като го видиш и ти му направи забележка, излага се.
-...не може да си на сто и петдесет години-продължаваше да разсъждава съвсем обърканият Шадоус, който се мъчеше да проумее тази невероятна случка.-Ако наистина си Орфей трябва да си на повече, би трябвало да си на хилядолетия?
- По документи съм роден през 1866. В Хампстед, тук наблизо.Ето, виж - и Орфей му подаде пожълтял и много омачкан документ. Беше свидетелство за раждане от 1866 г. удостоверяващо, че Самюел Коен и Ребека Самюел са се сдобили със син на име Орфей Самюел Коен. Имаше печат и подпис от кмета на село Хампстед.
- Вярно че е фалшиво, но върши работа. - призна Орфей.
- Оказва се че си евреин!
- Само по документи, приятелю. Английски евреин, по документи. Иначе съм тракиец от царството на бесите, но както знаеш такова царство, както и такава народност отдавна не съществуват. Трябваше да си създам някаква самоличност от както измислиха тази необходимост парче подпечатана хартия да доказва че си ти, а не някой друг.
- Всъщност кога си роден, щом това свидетелство е фалшиво?- попита делово Шадоус, вазвърнал донякъде самообладанието си.
- Не знам точно. В онези времена не се водеше подобна статистика, никой не се интересуваше кога си роден, интересуваше се - защо си роден. Но все пак за да ти отговоря, мисля че съм роден в периода между Троянската война и гръко-персийските войни, когато персите завладяха Родопа. По него време някъде.
- Доста обширен период.-измърмори Шадоус и продължи:- Казваш Родопа. Това е планина в България, легендата разказва че си роден имено там?
- Легендите Кевин- подсмихна се Орфей. – за това са легенди, защото са интересни и забавни за слушателите, но не трябва много-много да им се вярва. Дори Омир, Херодот или пък Вергилий и Овидий, на чийто разкази се базират съвременните историци, дори и техните истории са взаимствани от легендите и митовете. Но в този случай наистина е така, роден съм в Родопа или поне легендата така разказва.-отново се ухили Орфей и с наслада дръпна от пурата.
Загледа сеотново през прозореца. Навън чернокожия слуга беше събрал окапалите листа в няколко плетени коша и в момента пълзеше по зелената морава с ножичка за рязане на нокти и подстригваше раиграса. Задникът му за радост на Орфей, игриво стърчеше над тревата.
- Кой те научи да свириш на лира?.-попита Шадоус мислейки че прекъсва съзерцанието му, но Орфей тутакси отговори явно очаквал този въпрос: - Аполо ме научи, баща ми. Той ми подари и лирата. Седемструнна лира, божественна изработка от слонова кост и абанос. Знаеш, че има и съзвездие кръстено на нея – с неочаквана за журналиста гордост отбеляза Орфей. -Тогава естественно нямаше нито цигулки, нито контрабаси, нито пък китари или арфи, съществуваха единственно тръстиковите свирки и лирата, с тях свирехме.
Двайсет и четири години се учих да свиря . Всеки ден по дванайсет часа. От опъване на жиците, пръстите ми станаха твърди като дръжката на копие. И не можех да кажа не! На един бог не може да се отказва ако желаеш безсмъртие, а аз го желаех. Живеех като дивак в една пещера. Баща ми пращаше Аристей, един овчар, да ми носи пчелен мед и сирене веднъж в месеца и толкоз. Къпех се в един топъл извор който извираше в пещерата. Двайсет и четири години упражнения, без почивни дни. Тогава нямаше съботи и недели! Когато и последната мечка в околността се разплака от мъка след като ме чу как свиря и взе решение да стане вегетарианец курсът приключи. Последната разплаканата мечка, това беше условието и критерият че съм достигнал съвършенство. Диви времена бяха, животните нямаха особенно изтънчен вкус към музиката, а тракийците които живеехаа наоколо още по-малко- та когато и тази последна мечка се разрева, най-после получих наградата си от Аполо.
- Каква беше тя?-попита бързо Шадоус.
- Една чаша с амброзия. Само една чаша и нищо повече, но тази единственна в света чаша всяка сутрин незнайно как се пълни с напитката на вечността....Всъщност тази сутрин забравих да я изпия. Напоследък предпочитам да пия кафе. Черно, силно и горчиво, което не е много добре за стомаха, но...-и Орфей се впусна в щедър старчески разбор на състоянието на стомашно-чревният си тракт, но Шадоус бързо го прекъсна: - А за майка си какво ще кажеш, тя на какво те научи?
- Майка ми ли!- учуди се Орфей и погледна с пренебрежение към задника на негъра.- Майка ми Калиопа е най-обикновенна муза. Една муза не може да те научи на нищо. Музата е мързелива, своенравна и капризна курва, която непрекъснато има някакви претенции и оправдания за да не работи, че и ти покрай нея, нали трябва да и угаждаш на капризите. Остави майка ми, музите служат за украса на фасадата на някой театър или музей, дори и за ебане не стават. Музите, както и „свирките„- явно имаше предвид одевешното желание на м-р Джоконд.- не учат човека да бъде творец на изкуство, а един досаден мърморко и лентяй. Наистина по този начин, с копи-пейст плагиатстване и надупване се правят пари, но също така е вярно, че Те правят от изкуството „чалга“. Това е една красива дума която използват в България когато ти продават най–обикновенно лайно увито в целофан вместо изкуство. Винаги ще има хора които да харесват лайна в целофан.- каза той в заключение на това резюме върху творческото вдъхновение и бизнес.
Изразът „копи-пейст„ в устата на Орфей доста изненада Шадоус, но за сега реши да не му обръща внимание.
- Как се запознахте с Евредика?-попита той.- Все пак връзката ти с нея е началото на легендата за твоето безсмъртие, заради нея си принуден да отидеш в подземния свят и в крайна сметка пак заради нея се налага да бъдеш убит?
- Легенди приятелю и митове-усмихна се Орфей и се потърка по небръснанта буза - нали ти казах че не трябва да им се вярва особенно. След като напуснах пещерата бях поканен в двореца на един от тракийските царе, Одрис мисля че беше. Баща ми уреди тази покана- да свиря и да го забавлявам. Както казах траките бяха диви варвари. Много обичаха битките, кръвта, конете, пиянските оргии, кучетата, шарените дрехи и човешките жертвоприношения. За щяло и нещяло убиваха хора- защото не било валяло или пък защото валяло прекалено много, дали ще спечелят или изгубят някоя битка, защото слънцето се скрило, защото жреца го болялала главата и за да му мине, отсича главите на други пет човека и т.н. Моята задача беше да ги направя малко по-изтънчени в забавленията, да им култивирам характера, вкуса и обноските – да ги науча да пият коктейли и шампанско, да замезват с хайвер и бадеми, а не да се наливат с вино, да се тъпчат със сланина и кучешко месо. Шегувам се разбира се-усмихна се Орфей.- Трябваше да ги облагородя чрез изкуството, науката и милосърдието. Вместо да убиват хора когато не вали, да вземат да си изкопаят кладенци, вместо по цял ден да пият да започнат да обработват земята, вместо да се бият непрекъснато, да се уважават...такива неща. Там се запознах с Евредика - една придворна нимфа. Знаеш какви са някой жени, много си падат по музиканти и хора с професия като моята, която ги прави център на внимание. В женските очи такъв човек е като Бог. Дали ще е на концерт с публика от няколко хиляди човека, селска сватба или частен царски запой с приятели, тези жени винаги искат да са там и да се чувстват като част от шоуто на което музиканта е протагонист. Евредика беше от тези момичета, възхищаваше се на таланта ми. Но, също така се е възхищавала, както се оказа по-късно на таланта и на онзи овчар Аристей, който ми носеше храна в пещерата. Възхищавала се не само на мускулите и вонята му на коч, но и на уникалният му талант признавам, с който опитомяваше пчели и пасеше огромни стада с помоща на едри рунтави кучета. Освен това Аристей правеше прекрасно сирене и много вкусен йогурт. Опитвал ли си домашно българско кисело мляко¬?-попита Орфей
-Не съм!-отвърна Шадоус-Нито домашно, нито от магазина. Опитвал съм гръцко!
- Хм и гръцкото не е лошо, но българско е по-добро или поне беше по-добро.-рече Орфей и продължи.- В онези времена бях доста наивен, изолиран в пещерата се занимавах само с лирата, музиката и вкуса на киселото мляко. Вярвах че красотата на моето изкуство ще е достатъчна да облагороди тези твърди като мазол, като подметка на сандал тракийски души и нрави. Бях суетен и егоист, но това беше нормално, бях млад. Когато Одрис заповяда на родителите на Евредика да я приготвят за сватба с мен, да стане моя жена, душата ми подскочи до облаците от щастие... Няма да се впускам в подробности, отдавна беше -каза Орфей и продъжи да гледа през прозореца обутия в бели шорти черен задник.- Вярвах че ме обича, че ми се възхищава и се надявах че ще бъдем щастливи. Освен това още бях девствен.
В деня на сватбата докато се разхождах пред храма на Хера издигнат в полето извън града, заобиколен от пауни с разперени опашки и очаквах Евредика- според обичая младоженецът трябваше да чака да доведат булката съпровождана от родителите ѝ в храма на богинята. Там след жертвопреношения и сватбено тържество, трябваше да я отведа у дома. Та дакото чаках и си приказвах с пауните, Аристей нападнал сватбенното шествие по пътя към храма, метнал Евредика на колесницата впрегната в четири коня. Нашибал с камшик сватбарите и разбеснелите се коне и изчезнал в облак прах заедно с годеницата ми.- Орфей се усмихна и се протегна. Взе пурата от пепелника и всмукна няколко пъти. Шадоус беше станал и гледаше през монитора дали камерата не се е разфокусирала. Бързо седна отново.- Продължавай.-каза той.-Много интересна история!- а всъщност си помисли:- „Страхотна сапунка, същински турско, латино сериал.“
-Не знам дали знаеш колко трудно се управлява колесница.-продължи Орфей.- Трябват мускули и много тренировки. Аз така и не се научих, не е за мен тази работа. Още по трудно е да се задържиш прав на нея ако не държиш поводите и ако нямаш опит. Евредика като истинска придворна нимфа не е успяла да се задържи и само на няколко стотин метра от мястото на отвличането изхвръкнала от колесницата право в краката на препускащите коне. Така и загинала.
- Странно-каза Шадоус.-Официалната легенда разказва, че е умряла от ухапване на змия.
- Не, не беше змия.-отвърна Орфей!
- Мдаа-каза злъчно Шадоус- прилича по скоро на пътно транспортно произшествие. Шофиране с несъобразена скорост, както би констатирала пътната полиция.
-Даа, нещо подобно-отвърна Орфей без да обръща внимание на сарказма на журналиста- Когато разбрах, какво се е случило, страшно се отегчих... отчаях искам да кажа-поправи се с усмивка Орфей.- Прибрах се в къщи и една седмица нито ядох, нито спах, нито докоснах лирата. Исках и аз да умра. Да бъда заедно с Евредика. Доста тъпо нали?-риторично попита Отфей.- Обадих се на баща ми да говори с Хадес, бога на „онзи свят“ и да види какво може да направи за да си я върна. Татко отказа. Заяви че пред Хадес връзки и рушвети не минават и че трябва да се оправям сам. Помолих го да разбере поне къде, в коя част на царството на сенките се намира. Дали на острова на Блаженните, на Елисейските полета или в най-лошият случай в Тартар.
Оказа се че е в Тартар, което доста ме изненада. Една девственна, чиста и непорочна нимфа да бъде изпратена след смърта си в ада в компанията на хора като Сизиф и разни разбойници. Доста необичайно решение, но все пак работата на Хадес беше такава - точно и безспристрасно да отсъжда кой, къде и как да прекара остатъка от вечността която му се полага.
Реших да отида в Тартар и да помоля Хадес да ми разреши да видя Евредика, като се надявах че ще мога да измоля отново да я пусне обратно в нашия свят. Все пак бях син на негов колега и най-добрият музикант по онова време.
Когато пристигнах, на входа трябваше да свиря и да омайвам докато заспи онова триглаво псе-Цербер. Голямо куче и голям лигльо.
Срещнах се с Хадес и на него трябваше да свиря. Хареса му, дори много. На жена му също и хареса моята музика. Най-вече с нейно ходатайство той се съгласи да пусне Евредика. Преди това обеща че ще ми каже истината защо я е пратил в Тартар.
-Защото- каза Хадес- е имала връзка с онзи овчар Аристей, спала е с него и му е обещала да се оженят, а същевременно е измамила и теб, че те обича и че иска да се ожените. За това Мойрите са изплели така нишките на съдбата ѝ, трябвало е да умре - била е подла и нечестна спрямо теб и Аристей!
-А сега, след като знаеш истината-попита ме Хадес- искаш ли все още да дойде с теб или да остане тук?
Не очаквах че една жена, една крехка и нежна на външен вид девойка, може да бъде толкова вероломна и подла. Все пак реших, че щом съм дошъл до тук трябва да изпълня задачата заради която съм тръгнал. Като се върнем горе, ще мисля какво да правя-реших аз. Все пак ми беше мъчно за нея. Сигурно е била доста объркана.
- Да –отвърнах на Хадес.-искам да се върне с мен.
- Добре- каза той –Евредика ще върви след теб, но при едно условие, докато не излезите от моето царство, нямаш право да се обръщаш и да поглеждаш назад по никакъв повод. Ако се обърнеш, уговорката пропада и Евредика остава при мен. Завинаги.
Съгласих се. Благодарих на Хадес и Персефона за гостоприемството и услугата. Тръгнах си. Пак трябваше да свиря на онова тъпо псе. Въобще голямо свирене падна. Не бях сигурен дали Евредика върви след мен. Причуваха ми се стъпки, но може да беше тишината на ехото или шума от други залутани по пътеката сенки. В далечината се показа слънчевата светлина. Мислите ми бяха мрачни като пещерата из която вървях. Когато наближих изхода бях взел решение. Обидата и унижението нямаше да ги понеса. Не мисля че ще мога да живея с жена която така подло ме е измамила-рекох си и се Обърнах се с гняв назад . С тихо свистене, като въздишка от спукан балон, някаква сянка се изпари във въздуха- беше Тя. Изчезна.
Излязох на слънце.
И така животът започна отново.-Орфей машинално изтръска угасналата пура в пепелника и продължи. -След този случай, отношението ми към жените постепенно, но коренно се променни. От тогава предпочитам мъжка компания - за разговор, за хапване, за пийване, за бизнес и за секс...За всичко. Не харесвам жените.
- Разбирам-каза Шадоус и отвори уста да зададе следващия въпрос.- Защо все пак са го убили тракийските жени, но в този момент влезе Хиацинт. Наведи се над ухото на Орфей, прошепна му нещо и се изправи в очакване- на заповеди вероятно. Орфей стисна угарката от пурата и бавно я смачка в пепелника. Шадоус ги наблюдаваше с интерес и очакваше да разбере какво се е случило.
Орфей стана от стола и протегна ръка за сбогом.- Нашето интервю приключи Кевин. Оказва се че мой добър приятел е починал и трябва да отида на погребението му.- После се обърна към Хиацинт и нареди да приготвят хеликоптера и че след час ще е готов за път. Хиацинт бързо излезе.
- Моите съболезнования-каза Шадоус. Той също беше станал и подреждаше изписаните листчета с незададени въпроси. -Може ли да попитам кой е този приятел- не можеше да преодолее чисто жълтото си новинарско любопитство.
- Един професор, археолог-траколог. Не вярвам да го познаваш. Коритов се казва, от България. Имахме общ бизнес с него, но...такъв е живота. Понякога свършва.
Орфей отвори вратата и излезе.
Шадоус изключи камерата и прожектора. Седна отново на стола, извади кутия „Марлоборо“ и запали цигара.
Беше доволен от интервюто макар че го очакваше още доста работа по монтажа- снимки от Родопите, от България, от Гърция, кисело мляко. Кой ли е пък този Коритов, май беше чувал нещо за него! Трябваше да търси снимки на светилища, храмове, документи, кадри и т.н.
А и тази сцена с Джоконд...! Интересно!
Край.
