12 януари 2019

„Преди коридата“ - Публикувано в-к „Сега“ 06 юли 2002 г.

Преди коридата

"Няма бик, излязъл на арената, който да се е върнал оттам жив, даже и ако убие тореадора" (Надпис върху стената на градския клозет. Отдолу някой е допълнил, перифразирайки: "Биковете не са това, което бяха")


- Мастика! - поръча К. Седна на бара и запали тънка цигара хашиш.

- Тази вечер ще е дълга - рече барманът и постави чашата пред него. - Извикал съм и децата. Ще дойдат да помагат.

- Цяла седмица ще е така. Искаш ли една цигара?

- Не, не пуша тези треви - усмихна се барманът. - Ще ходиш ли на коридата?

- Разбира се - отвърна К. Загледа се в огледалата зад бара. Между процепите на наредените бутилки, отразено в сумрака на бара, проблясваше бледото му лице. Огледа левия си профил - брадавицата с форма на огромен тарантул беше на мястото си върху бузата, черна и прясно оскубана от космите - най-забележителното нещо върху лицето му. Почеса я приятелски, като куче зад ушите, и отпи дълга глътка. "Аз съм свиня - намигна на огледалото - и никакви перли, хвърлени в кочината, не ме интересуват. Тази седмица ще грухтя в калта до повръщане."

Започваше местната фиеста, всички, родени и израсли в Арнедо, се връщаха за празника. Корида, детски въртележки, музика до оглушаване, крясъци, захарен памук, сергии с евтини джунджурии. Естрада пред църквата с певци и местни танцьори на фламенко. Всяка вечер блясък на фойерверки, а в събота, преди закриването - карнавал с маски. Една седмица пиене и ядене до оглупяване. Панаир, фиеста, приятели, лудница - какво по-хубаво от това?

Барът започна да се пълни с хора. По улицата към центъра, под бумтенето на тъпана и воя на кларнета, облечени с бели ризи и панталони, премина малката група на духовия оркестър. Вътърът развяваше червените кърпи, вързани на вратовете им. След около час щяха да се върнат обратно, следвани от шумна тълпа подскачащи деца, а зад тях мъже и жени, събирани от баровете по пътя. Всички поели към Plazza de torros - стадиона за борбите с бикове, построен в края на градчето върху прашна поляна, обградена с редки палми и хилави от жажда тополи.

- Какво става с тебе, пич?! - извика Хуан и прегърна К. през раменете. - Кога се върна?

- Снощи - рече К. Извади сребърна табакера и му предложи цигара. - Искаш ли?

- Да, да! Макар че от вчера съм на кока, една хубава трева не пречи! -ухили се той и извика над главите на хората, струпани пред бара: - Джин с тоник, кафе и от онова мезе с рибата. Ти какво пиеш? Мастика... И една мастика! Ето ти и една бандана - извади червена кърпа с надпис и я върза на врата му. - В "La oveja negra" тази година ги раздават на редовните клиенти и туристите. Аз взех две. Хайде, пий!

Отпиха и К. попита:

- Какво става тука? Нещо ново или нищо...

Хуан затвори очи.

- Чакай да помисля - хвана се с две ръце за задника, обут в изтъркани джинси, и започна да го чеше в размисъл. - Последната година се напих осемдесет и три пъти, купих си нова кола, шест пъти ходих на проститутка и шестте пъти бях не само пиян, но и друсан. Друго не си спомням, освен че Ана Бутилката взе женската награда за най-добра писателка.

- Не мислиш, че е взела наградата, защото е от партията на президента, и че се чука с него, нали? - ухили се К.

- Как мога да си помисля такова нещо, никой не го мисли, а и на кого му пука - изпръхтя Хуан. - Ще ходиш ли на коридата?

- Разбира се!

К. се огледа. Барът беше претъпкан. Дори масите, пръснати из салона, бяха заети. Компания от бозави туристи бе насядала с чаши в ръце по стълбите към тоалетните на горния етаж. "Tormenta" беше един от последните барове по традиционния маршрут към Рlazza de torros. Последната дупка за последните питиета преди коридата.

- ...отивам на бачкане и псувам - обясняваше Хуан. К. го погледна, от шума и мастиката не бе чул началото. - Какво правя аз? Бачкам с отвращение за шибаните пари. По цяла седмица се гърбя за седемдесет евро на ден - да си плащам сметките, пиенето и дрогата от петък до понеделник. А после от понеделник до петък пак работа и броя часовете, докато дойде време за фиеста. И така от бачкане до фиеста* - всеки ден. След време ще си вържа на врата ипотека, жена, деца и така цял живот. На много хора това им харесва - кичеста алея в парка на европейската цивилизация. Аз обаче деградирам, превръщам се в човекоподобна маймуна, разбираш ли, една от милионите шкембести маймуни, обречена да подскача по долните клони на дърветата в този окастрен парк. Дарвин може да си го начука с руло хартия от "Еволюция на видовете". На ръкоперката след няколко милиарда години плуване из световния океан може да й израсте нокът на някой хрущял. Обаче човекът няма шанс и след десет милиарда години бачкане да му поникне трета ръка или да му порасне втора глава, под мишницата например!

К. се захили, като си представи втората глава. Хуан взе чашата и я пресуши.

- Педро, още по едно от същото - извика той към бара и продължи. - Не мисли, че съм ядосан и неблагодарен, не съм. Бесен съм! Това, което постигам всеки ден, е пришки на ръцете и кора от мазоли върху мозъка. След някоя година ще тръгна по утъпкания път, към природата си на скот, към ухиленото щастие на малоумниците. Тези, дето сме родени да бъдем "калта и солта на земята". Аз не искам да съм част от този бълвоч, дето носи високомерното име живот. Пия и се друсам не защото ми е кеф или от скука, а защото ми тежи да бъда един от милиардите с изгърбени тела, носещи върху гърба си Щастието на някой друг. Ще ми се да съм онзи рядък и противен екскремент, който дразни всички с неизбежната си фекална смрад. Който дразни онези, с разстройството от преяждане на боклуци, купени от евтините супермаркети, защото пестят да си платят вноската за колата и апартамента. Дефекациите са символ на всичко онова, което човек, след като го създаде, високомерно пуска водата след него. Като Бог, който, след като ги сътвори, ги изхвърли на пътя. Цял живот мисля да стана писател - нещо като Буковски, или поне Дали, но нямам гъз като на оная курва - Бутилката. Нямам и образование. А както знаеш, нищо и не съм написал - мързи ме. Затова, ако мога да осъществя тази фекална метаморфоза, ако успея да опазя поне едната си главата от ножа на глобалната гилотина, наточена за нас от малкото хора с ламтеж за много пари, ще се превърна в обезглавеното или всъщност оглавеното произведение на Твореца, който и да е Той, и това ще е моят среден пръст, размахан срещу тях. Тогава може да се пробвам да напиша нещо.

- Хубава воняща перла - рече К., замаян от досадата на тези откровения. - Обаче не става ли въпрос само за пари?

- Парите дават свобода - Хуан отпи от чашата и си взе от мезето - рибка, маслина и кисела краставичка, набучени на клечка за зъби. - Наистина парите имат това свойство да превръщат водата във вино. Но ако въобще някога ги докопам, вече толкова ще съм оглупял, че и най-хубавото вино ще има вкус на оцет. Според законите на физиката орбитата, в която се върти светът, под въздействие на някакви сили от центробежен характер, изхвърля всичко, което го дразни и му е излишно. Ако ще има някакъв нов, да го наречем Ренесанс, той ще започне именно от тези, които са предимно -бежно изхвърчали на бунището - доброволно и свободни. Богат е този, който може да прави с времето си, каквото поиска. Притесняват ме само две неща: как това богатство ще ми плаща вноските за колата, пиенето и мезетата... И второ, че всяко удоволствие доскучава, когато се превърне в начин на живот!

Оркестърът с грохот спря пред "Tormenta". Музикантът с тъпана влезе вътре, захапал преполовена пура.

- Вино! - изкрещя той и бумтене разтърси бутилките по лавиците: дум-дум-дум.

Хората, струпани на бара, извикаха в разбъркан хор: "Оле, оле, оле!"

Мъжът обърна чашата на един дъх, тъпанът отново разтърси бара и излезе на улицата. След миг отново забумтя, кларнетът и тромпетът се надуха и цялото шествие продължи надолу по улицата. Барът започна да се опразва.

- Хайде да тръгваме - подкани К. приятеля си. - Покрай твойта смрадлива теория тук стана много просторно, ще се удушим от чист въздух.

Хуан го погледна с бистри очи, сякаш не пиеше втори ден. Такова е въздействието на кокаина дори при едноседмичен запой - държи главата бистра, а погледът е чист като на девица.

- Остави я тази фъшкия, утре ще имам друга, с аромат на мушкато - усмихна се той.

И така ще е цяла седмица - помисли си за последно К. - Докато перлите се превърнат в камъни, като главите ни...



* Фиеста - едноседмичен празник, който се празнува веднъж годишно във всяко населено място с повече от две къщи и пътна табела с името му. Освен това е и всяка минута свободно време след работа - б. а.


КРАЙ





„Изтърканият блясък на луната“ - Публикувано в-к „Сега“ 08 март 2003 г.

Изтърканият блясък на луната




Някой звънна на вратата. К. продължи да лежи. Ако е жената, отчитаща показанията на газта, ще си тръгне; ако е някой, който иска да му продаде нещо, пак ще си тръгне. К. не очакваше никого. След третото позвъняване този някой започна да чука по вратата. 
К. отиде да отвори.


- Какво става, младеж?! - развика се Лоренцо и нахълта в хола. Седна до масата и захвана да разбутва всичко върху нея - две карти за телефон, преполовена кутия "CAMEL", нож, захарница, отворена бутилка шампанско, дискмен, разхвърляни кибритени клечки, пътна карта на Европа, няколко вестника и под тях порносписание - софт. Взе списанието и почна да го разлиства. К. прибра пликчето марихуана от масата и отиде да се изпикае.



- Гледай какви работи има тука - посочи Лоренцо една от мадамите, налапала до половината зелен банан заедно с кората. - Какви цици, а! Само като ги гледам и ставам луд!



К. седна на дивана и запали цигара. Лоренцо се беше издокарал в нов анцуг, бели маратонки и синьо яке . На лявата му ръка блестеше огромен златен пръстен с червен камък.



- Продадох вилата - изпъчи се той и гордо допълни: - С 20 хиляди печалба. Какво ще кажеш?! Сега за какво да бачкам с шантавия ми брат. Мързи го повече от мен, а аз да го чакам да ми плаща по 1000 евро на месец. Глупости! Записах се безработен и сега държавата две години ще ми плаща по 700 евро без да работя. Кажи сега, кой е по-умен - аз или брат ми?



- Хм - отвърна К.



- Не, не. Кажи! - настояваше Лоренцо и се наведе към него.



- Ти, разбира се - отговори К. 



Какво друго можеше да каже. Но трябваше да признае, че Лоренцо бе по-хитрият. Срещнал една изрусена невротизирана патка от близко село, от богато семейство с не знам си колко декара лозя и маслинови градини. Набързо й направил едно дете и се оженили. Сега живеят в нейния огромен апартамент купен от баща й подарък за сватбата. Преди няколко месеца, пак с негова помощ си купиха вила насред прасковена градина. Лоренцо постегна къщата. Половината двор заля с бетон - К. му помагаше. Сега беше продал този сив бетон на добра цена.



- ... обаче не, той иска да е шеф! - бърбореше Лоренцо. - Сега нека да плаща данъци, такси и какво ли не!



К. изпухтя облак дим и се скри в него. 



- И ти какво правиш сега - скочи Лоренцо, хвърли списанието върху масата и взе да обикаля из стаята. - Пушиш си, а? А одеве си прибра тревата... - намигна, за да покаже колко е наблюдателен. - Имаш ли нещо за пиене?



- Имам. Билкова ракия и това шампанско - рече К.



- Дай чаши - нареди Лоренцо. - Ти какво ще пиеш? Аз шампанско - ракията ми идва много силна.



- Аз нищо - отвърна К.



- Не може нищо, ще пиеш нещо. Трябва да полеем продажбата.



- Добре - съгласи се К. - И аз ще пия шампанско.



Донесе чаши. Лоренцо наля. Отпиха. Беше изветряло.



- Пфру - изпръхтя той. - Дай ракията, това е някаква пикня.



Отпиха отново, испанецът застана до масата и обяви: 



- Гледай сега какво става! - и започна да вади от джобовете си всякакви пликчета - найлонови, книжни, сиви, жълти.. - Хашиш - от Пакистан... Кокаин - кафяв. Пак от там. Марихуана - за теб, аз не я харесвам тая трева - от Пакистан. Смак - от Турция, нали е до България, а?... А тези са някакви нови, не съм ги пробвал - завърши Лоренцо и струпа цялата колекция на масата. - Тези новите те карат да халюцинираш - чудовища, вампири, зелени мишки. Като на видео, само че си вътре...



Размачка с дъното на метална лъжичка малко кока върху парче станиол. Взе една от картите за телефон и раздели дозата на седем-осем черти.



- Имаш ли пари? - попита.



- Нямам - рече К.



- Мамка му, и аз! Никакви ли нямаш?!



- Никакви - излъга К. Знаеше, че ако извади банкнота, с която да смъркат коката, Лоренцо после ще си я прибере.



Лоренцо взе да рови из джобовете си и много се изненада, като намери една банкнота от 10 евро.



- Забравил съм ги - обясни и се усмихна, сякаш наистина се радваше на находката. 



Опъна една черта и му подаде рулцето. К. запуши с палец лявата си ноздра и дръпна. Испанецът измъкна фунийката от ръката му и докато К. мигне, вкара още две черти. Едва сега се успокои. Облегна се назад върху стола. Запали цигара и примижа с воднистите си очи срещу ярката обедна светлина, нахълтала през прозореца.



- Знаеш ли какво ме притеснява - подхвана Лоренцо. - Този свят, човече, е тръгнал направо към пропастта на собственото си унищожение. Право натам. 



Господи, изпъшка наум К., няма спокойствие за мен!



- Гледаш ли какво става в Щатите - продължи Лоренцо. - Деца ходят с оръжие и дрога в училищата. Избиват учители и съученици, просто защото са откачили от друсане. Родители избиват децата си. Деца избиват родителите си - пак заради това. Лека-полека тая краста се прехвърля и в Европа.



Тя отдавна се е прехвърлила, тъпанар, помисли си К.



- Виждаш ли какво става тук, в Испания?! През ден, през два мъже убиват жените си, или обратно!



- Защо? - попита К. - Заради дрогата ли?



- Не, не заради дрогата! - нервно рече Лоренцо - Защото жените нямат респект. Не е като едно време. Мъжът по цял ден е на работа. Вечер, като се прибере, иска да си почине, да хапне нещо вкусно, да погледа телевизия. После, ако може, да удари едно чукане и това е - какво му трябва повече. Обаче жена му ходи с приятелки по магазините, обикаля по цял ден кафенетата да си дрънкат глупости. Вечер вместо да е сготвила нещо, му слага пържени яйца или претоплена пица и му обяснява как нямала време, колко била уморена, колко я боли главата и всичките редовни тъпотии на жените. Мъжът търпи, търпи, и накрая й види сметката... Или тя на него - който изпревари.



- Направо сте за окайване - рече К. на български.



- Нали! - съгласи се Лоренцо. Беше чул само "окай"-то и реши, че К. му е казал "О.К." - Притеснявам се и за дрогите, дето са на хероин. Всички мислят, че в началото се започва с хашиш, или марихуана, или кока. После неизбежно хващаш хероина. Обаче не е вярно, аз десет години съм на хашиш и нямам желание да пробвам хероин и съм много добре! Нали?!



- Да, много си добре! - потвърди К.



- Като отида обаче в Билбао и като ги видя всички ония дроги... Момчета и момичета, надрусани с хероин, спят по пейките в парка под биковете, в метрото или край реката - става ми лошо. Какво бъдеще ги очаква, ако не след няколко години да измрат от хероинова смърт, да вегитират в някоя лечебница за дроги или да откачат по затворите? Не знам! А какво бъдеще очаква Испания?! - заключи патетично Лоренцо, загледан с фалшива загриженост към прозореца.



К. реши да опита да се отърве от толкова много загриженост и попита:



- Сега, като имаш повече пари, защо не идете на почивка в планината. Да покарате ски и Нерея да подиша чист въздух. Нали имаше проблеми с гърдите детето?



- Не ми се ходи. Не карам ски и не ми харесва. А за Нерея най-добрият въздух е този в училище - отсече Лоренцо и продължи да примижава срещу светлината.



- Всички дроги сте едни и същи лайна - измърмори К. на български през пелената от кокаинова дрямка.



Кокаинът не му действаше като на нормалните хора - да те блъсне директно в мозъка, да те зареди с енергия, активност и сила. Да пришпори съзнанието, да го отвори и да погледнеш на света с нови очи. Да видиш невидимите връзки, които свързват действителността в една неочаквана и напълно разбираема реалност. Нищо такова не му се случваше. К. просто заспиваше. Реалността за него щеше да си остане мистична загадка, действителността - бяло петно, подобно на петното от картата на Европа отляво на Черно море.



Лоренцо опъна останалите три черти кока и стана. 



- Какво, ще спиш ли? - попита. - Какъв си такъв българин, все наопаки правиш всичко! Другите хора, като вкарат кока, започват фиеста - пиене, танци... А ти - спиш!



- Кажи ми - надигна се с мъка К. от дивана. - Как може жена, която се казва Ана Бутилката и има поглед и лице на курва, да спечели наградата за най-добра писателка на годината. Не защото чука президента, нали? Сигурен съм. Тази освен да прави свирки в клозета на някоя гара, за друго не става.



- Какво приказваш? - вдигна недоумяващо рамене Лоренцо.



К. се беше разприказвал на български.



- Нищо - рече той.



- Имам среща с един приятел - рече Лоренцо и събра пакетчетата от масата, заедно с онова, което уж беше за К. 



- Обади се другата седмица - поръча К.



- О. К. - каза Лоренцо. Единствената дума на английски, която знаеше. - Адиос, смотаняк!



- До скоро, мърльо - каза К. и заспа.



Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Погледна през прозореца. Луната плуваше зад облаците, понесени от вятъра, подобно на шамандура върху океански вълни. Запали цигара и излезе на терасата. 



Долу четири-пет момчета с кожени якета и дълги коси бутаха някакъв микробус. Ритаха се по задниците, блъскаха се, пречеха си и се смееха като луди и все не успяваха да вкарат микробуса в гаража под блока. На улицата до тях беше паркирана жълта кола, явно с нея бяха дошли да помагат. Русокосо момиче, също с кожено яке, сменяше едната й предна гума. По едно време тя вдигна глава и го видя. И му се усмихна с красивите си влажни зъби. 



Има нещо красиво под тази луна, дето не блести с нищо, рече си К. Върна се в стаята и се тръшна отново, право в лапите на гравитацията.


КРАЙ




„Селянката от лодката“ - Публикувано в-к „Сега“ 13 април 2002 г.

Селянката от лодката


С порочното намерение да видим какво крие под полата си - дали не е нещо, което не сме виждали

- Кхъ-кхъ-кхъм! Ех! Добре си беше в окопите, а, адаш?! До кръста в калта, отгоре плиска дъждът, ревматизмът нежно скрибуца с пилата по костите, а врагът отсреща гледа през мерника как да те очисти и да те лиши от тез удоволствия. Мамицата му и враг, тъй и не се запознах с него. Ама нищо, някой друг път! То нали и никой не утрепах... Или утрепах? Утрепах ли някого, а, адаш? Адаш, стига спа! Кажи, убих ли някого или не, че тия младите много питат.

- Хъм, хъм! Уфф!

- Кажи, кажи!

- За коя война говориш сега, е? За коя?

- Че за войната...

- Ама за коя, за коя?

- Че колко войни имахме!?

- Е, войни... Войни много. Войни да искаш. Помня ли вече колко бяха. Втората беше последно, преди първата, а третата беше преди втората или обратно... Знам ли... Трета имаше ли?

- Имаше май, обаче тя беше подир първата, а не...

- Тъй де. Третата подир първата... Нашата си война. Ех! Как ни се услаждаха цигарите тогава в калта. А виното?! Гъсто, гъсто, като кръв! Туй знам аз - най-отдолу кръв - на врага, отгоре пясък, а върху него вино. И жени. Ах, какви жени имаше тогава!

- Ех, жените...

- Като запретне ония поли, като ги развей над глезена, като удари токчетата в плочите и те погледне с тия черни, бичи очи, изпод ония черни вежди. Как да не грабнеш пушката и да не захванеш да гърмиш по врага от съседното село - неговата мама! Как му викаха на онуй село, а? Кажи!

- Ти първо кажи - утрепах ли някого аз или никого не утрепах...

- Не, ти първо кажи - как го викаха селото?

- Не, не!

- Ти, ти!

Ако някой се изкачи на отсрещния баир, макар че трябва да е луд, за да отиде там в тази жега - сигурно е 45 градуса на сянка - ще види следната неурбанистична картина: Двама старци седят на зелена пейка под каменната стена на висока къща. Единият удря ядосано с бастуна по камъните, застлали улицата, а другият се чеше по врата и гледа някъде встрани. До тях на дървен стол седи мъж, може би младеж, облечен с резедава риза с къси ръкави марка GAP, сиви къси панталони също GAP, на краката кожени сандали GUCHI, а на носа черни слънчеви очила RAY BAN*. Турист може би... Ярка кръпка в иначе пустинния пейзаж, но за пейзажа после. Темето му ясно се вижда, лъщи. Плешив. Какъв младеж пък е този!? Цялата тази компания е седнала под северната стена на последната къща на селото, долу в най-ниското, с излишното вече желание да улови последните парчета сянка, стопена от лъчите на врящото обедно слънце. Над тях и стръмно нагоре се издига високо плато, върху което са построени многобройни бели къщи с плоски покриви и тесни, като срязани с нож прозорчета. Погледнато от тук, селото прилича на каменна стълба, проектирана от някой смахнат архитект на служба при несъществуващи великани. Къщите, като стъпалата на всяка нормална стълба, бързат да се покатерят нагоре. Покривът на всяка долна къща е основа за тази над нея. Подобно на шлем, нахлупен насила върху голото теме на платото, тази грамада от каменни кубове, квадрати, издължени паралелепипеди и не знам още какви стереометрични форми (пирамиди няма), драпа нетърпеливо към върха. Там, където над всичко и най-отгоре, право към опустошеното небе, стърчи изтъпеният връх на купола на стара готическа катедрала, сякаш е ръждясалото копие на онзи рицар с дръгливата кранта. Платото, ведно със селото, се издига над неочаквано зелените брегове на дълбока, тясна река. Отвъд тях - кафеви, изгорели хълмове, нацвъкани от редките сиви петна на маслинови градини. Камъни, пясък и бодливи тръни. И това ако не е раят! Някои твърдят, че църквата е от ХIV век. Самите историци все още спорят по въпроса дали е била официално осветена в първата неделя на април 1202 г., или на същия ден, само че през 1302 г. Този спор, както разбрах, се води още от самото построяване на църквата. Проблемни се оказали няколкото забравени камъка, достроени по-късно в основата на дясната колона на главния кораб на църквата, тази отзад. Окончателно объркване в спора внася и смяната на календара от онзи папа. Така че този спор, предизвикан от разсеяни дюлгери и суетен папа, вече седем века тревожи академичните духове, а и не само тях - духовете, обитаващи църквата, също се вълнуват. Но историците и археолозите не се отчайват, не губят надежда, че някой ден ще се открие истината и ще настане спокойствие. Така твърди един мой познат, който живее в същото село, а на него може да се вярва. Казва се Салваторе, има най-голямата частна библиотека, която съм виждал напоследък, тъжен поглед, очила, ипотека за шейсет хиляди евро и работи като полицай. Е, как да не му вярва човек! С това име в кръщелното и с тази ипотека в банката Салваторе е един солиден и вдъхващ доверие европеец - прешлен от гръбнака на обществото и икономиката. Но аз се отплеснах. Да видим какво става с нашите хора долу, в селото.

- Е, добре, ще кажа! Извор му викаха. Голям извор ли, малък ли - не помня.

- А, така! Извор беше! Голям извор хем! Ех, как да не гърмиш върху туй име?

- Ха сега ти кажи...

- Те, изворци, какви бяха - анархисти ли или фашисти?

- ... аз утрепах ли някого?

- Не, никого не можа... И как ще убиеш някого с тая крива тръба вместо пушка, дето я имаше?!

- Ех!

- Кажи сега какви бяха тия изворци - фашисти или от другите?

- Остави, адаш, те какви бяха, ами ние какви бяхме?

- Фашисти, как иначе. Нали ние победихме. No passaran - кой викаше, ние или те?

- Ние сякаш...

- Хм! Тоя младеж ще каже. Я кажи бе, младеж, кой победи - ние или те?

- .......?!** - каза младежът и намести очилата върху носа си.

- Какво рече туй момче?

- Ние, ние.

- Ние обаче, адаш, от една армия ли бяхме? Помниш ли? Ти беше от врага май, а?

- Бъркаш, адаш, ти беше от врага, пък аз бях от нашите!

- То и аз бях от нашите, обаче с тая пушка...

- Какво с тая пушка?!

- Кхъ! Ех!

Пауза.

- Абе остави! Какво време беше само: цигарите сладки, жените като кръв...

- Ех, жените!

Дълга пауза.

- Аз ще вървя, адаш, че не знам жената жива ли е още, не е ли. Може да ме чака у дома. Ще ида да проверя.

Единият от старците става, намества синята вълнена барета върху главата си и бавно се потътря по една от стръмните, тесни улички към върха. Другият остава да дреме на пейката с ръце и глава, подпрени върху дръжката на бастуна, под мятащото жупел слънце. Младежът с резедавата риза се качва на някаква червена кола и подкарва към близкия град. На излизане от селото поглежда табелата край пътя, на която с официални табелени букви е написано името на: Селянката от лодката. От другата страна на реката, като се премине по железния мост и преди да се влезе в другото село, на табелата с официалните букви пише Голям извор, а върху тях с неофициален жълт спрей някой е написал "ESPANA". Селянката от лодката се намира в Еускади или Страната на баските, както й казват испанците, а от Голям извор, което на испански звучи някак си по-внушително - Фуентемайор, започва или свършва Испания - според някои. Хм! Нали!

КРАЙ

* Не мога да се въздържа и да не опровергая всички, които мислят, че ние, простите писатели, нищо не разбираме от фирмени марки, оверлог, кадифе, стреч, мода, кръшни бедра и дефилета. Както се вижда от облеклото на нашия герой - въобще не е така. И ние пием от "шампанското на дните", ако мога така да оприлича модата и да перифразирам един уважаван автор оттам, където се отглеждат тез филета. Нейсе, че ако не е жена ми, ще ходя невежа и по едни съдрани дънки на гъза, джапанки и гол до кръста.

** Многоточието с въпросителна и удивителна на младежа е лесно обяснимо - той е глухоням. Честно казано това съм аз, без да знам и бъкел испански. Което е същото.

„На тавана и под него“ - Публикувано в-к „Сега“ 24 май 2001 г.

На тавана и под него

На С.



Имаше нещо на тавана. Някой сякаш режеше дъски с трион и после ги хвърляше върху пода над леглото ми. Болеше ме главата. Исках да изпия кофа вода и да оглушея, за да не чувам смахнатия маниак, влюбен в труда с пот на чело - сутрин, на тавана. Жаждата имаше вкус на умряла риба, накисната в ацетон. Станах.

В банята се подхлъзнах и се пльоснах сред локва от повърнати пържоли и кюфтета с лук. Не бяха мои, аз съм вегетарианец. Хванах се за ръба на ваната и се преметнах вътре. Изхвърлих гащите през борда, сред клоаката на морето от вчерашни остатъци и шумата на несъществуващи спомени. Пуснах водата. Бях като корсар на потъващ кораб, знамето на който щях да вдигна преди да потъне - с достойнство. Хванах го с ръка и го огледах - беше смачкано, провиснало и меко, изхабено да виси на вятъра, сред бурите на загубени битки.

Може би освен онази, последната - когато връхлетях върху своенравната, грациозна яхта, плуваща в несигурното море на спомена. Когато я приближих, бях трогнат от красотата, с която криеше тъгата си. Гордостта й ме разколеба, но само за миг. След продължителна обсада тя се преви пред решителността на разветия ми флаг с покорство и възхищение. Винаги ще помня платната й с цвят на горчив шоколад, развети от морския бриз на фона на далечната плажна ивица и двете заоблени мачти, между които примамливо чернееше процепът към трюма. В уютния му мрак, сред уханието на жасминов лубрикант и тръпчивата миризма на невен - в топлата солена влага на този разтворен морски дар се почуствах у дома. Навлизах в него победоносно, с наслада и страст, от която въжетата на кораба свистяха, а пенестата диря на килватера, раздираща морето, се къпеше в белите пръски на любовен екстаз...

Ще прибера знамето, стига е плющяло на вятъра - уморено и ненужно. Морето все още шумеше в рядката ми корсарска кръв, а вода ме покриваше до брадата. Гмурнах се с надеждата да е за последен път. Когато изплувах, къщатата гъмжеше от вируси на тишина. Размазвах ги с шляпане върху дюшемето и ги пращах право там - по дяволите, в специалния ад за нискочестотни звуци. Главата ми димеше, олекнала от метафорите - обикновени рецидиви на лош махмурлук. Ослушах се за още тишина. Само хладилникът вибрираше немощно в кухнята. Трополенето е било финал на кошмар или тичащи от радост плъхове, казах си.

Яхтата беше отплувала към далечни северни морета, нагъчкани с дъждовни острови. Дали ще я прегърна отново?! Жълтите стени на стаята високомерно мълчаха. От тавана се посипаха сламки и горе нещо се сгромоляса. Леки стъпки притичаха и заглъхнаха някъде в отдалечения край. Взех цигара от смачканата кутия и запалих. С облекчение поех дима и преди да го изпусна, мазилката се откърти, а таванът се стовари отгоре ми.

Бях посолен с кирпичен прах, плява и вар - кухнята се скри в сив облак строителен пушек. По пода се въргаляха стръкове от папур и изсъхналият труп на умрял плъх. Косата ми се напълни с миши изпражнения. Цигарата отхвръкна към мивката върху камарата неизмити чинии, натрошени от парчетата паднал хоросан.

Издишах дима и погледнах нагоре - през дупката учудено надничаше щърбата усмивка на разпопеният поп Златко. Подпираше се върху гредата на пода да не падне, а калимявката се беше изхлузила над едното му око и сякаш тарикатски ми намигаше: Гледай каква дяволия свърших, а!?

- Ти какво правиш там бе, разпопен идиот такъв? - развиках се аз. - Имане ли търсиш пак или на дявола копитата. Сега ще дойда да те пребия.

- Чакай бе, адаш - задърдори попът, - не се люти, не е угодно Богу така да се сърдиш. Исках да ти оправя електрическата инсталация...

- Ще те оправя аз ей сега, като дойда!

Отидох в другата стая да си обуя джинсите. Корсарската кръв на роден в полето селянин зашумя в мен. Върху праха по пода оставаха босите ми стъпки.

- Онзи ден в кръчмата рече, че нещо не е наред с инсталацията и аз дойдох да я видя! - провикна се с надежда попът.

Обух се и се върнах в кухнята. Погледнах надвесеното над мен пребледняло лице с накривена, омотана в паяжини калимявка.

- Попе, ти наистина си идиот! - казах и се разхилих. - Онази вечер освен за тока споменах и за едни жълтици, дето прадядо ми скрил на тавана. Затова сега шеташ по тавана ти, затова!

Излязох на двора, взех стълбата и я подпрях на гредата, на която клечеше отчето.

- Хайде слизай, че ще паднеш. Това за жълтиците беше майтап, да ти видя акъла! Друг път, като чуеш за ток и за вода, попадията да те върже с въже. Жълтиците още дядо ги е прибрал, когато правил ремонт на къщата. Цялото село знае, само ти не.

- Ами защо не каза, че е такава работата бе, адаш, а се майтапиш с мене. Гледай сега каква поразия направихме - пъшкаше той, докато се препъваше в мръсното расо и слизаше по стълбата. - Гледай, чиниите и те всичките станали на сол!

Попът го разпопиха преди две-три години. Към шейсет и пет годишен е, с рядка брадица и живи като на зверче очи. Служеше в нашата църква "Рождество Христово". Погребения, празници, няколко венчавки и кръщенета, това му беше работата за цяла година. Най-вече погребения. През тези години всичко вървеше добре, само дето отчето много често пътуваше и все го нямаше в село. Налагаше се бабите да викат поп от града за опелата, но бяха свикнали, не се оплакваха. Попадията обясняваше, че отчето е в митрополията на съвещание. Мислехме си: Поп Златко ще стане постоянен заседател на някое вечно съвещание за преходноста на всичко останало. Оказа се обаче, че той има един порок - беше патологичен иманяр.

Баба Генка, осемдесет и кусур годишна вампирясала старица, живееше в къщата до църквата. Една вечер късно през нощта, като ходила по нужда, видяла че нещо свети в храма - проблясват някакви светлини и се шуми вътре. Въх, крадци - рекла си - ще откраднат Христосчо! Отишла и събудила комшиите. Обадили се по телефона на полицията в града и излезли да ги чакат. Като дошла колата, шепнешком обяснили каква е работата. А баба Генка с треперещи ръце бутала полицаите към двора на църквата и фъфлела: Хванете ги, хванете ги, тез зулумджии! Христосчо ще откраднат! Тя имаше предвид единствената ценност на църквата - икона на Христос Пантократор от 18 в., рисувана от неизвестен зограф. Гордостта на селото.

Полицаите извадили пистолетите и нахълтали вътре: Стой, ръцете на тила! - развикали се. Човекът хвърлил мотиката, клекнал в дупката и скрил главата си с ръце - от срам. Полицаите му сложили белезниците и чак сега познали в мрака попът , който копаел на треперещата светлина на свещниците и кандилата. Какво правиш тук по това време бе, отче, не те ли е срам! - рекли полицаите. Ами аз нищо, момчета - замънкал попът. - Исках да оправя водопровода, че течеше вода. Църквата бедна, няма пари и си рекох аз сам... Полицаите го качили на колата и го откарали в града.

Отнякъде чул и недоразбрал отчето, че в олтара имало заровено имане на някой от предните попове, още от турско, който между погребения и кръщенета работел хайдутин. И решил попът да копае в олтара, в самата светая светих на храма да търси злато.

След два дни полицаите го пуснаха. Веднага на другия ден го привикаха в митрополията - тоя път наистина на съвещание. Владиката сдъвкал калимявката му, ударил я в земята и го направил безработен слуга на Господа. Като всички нас.

Оттогава цяло село му вика на попа Златко, макар всъщност името му да е Гергин.

След като ремонтирахме тавана вкъщи и изпихме една каса бира, отчето изчезна от селото. Чу се, че заминал да бере маслини някъде на юг.

А аз останах да сънувам яхтата с кехлибарени платна, сред шума от прибоя на пресъхнало море и вкаменена във вените ми най-обикновена кръв.

Когато съм буден, чувам тупуркането на тичащите по тавана плъхове.




КРАЙ

„Петък вечер“ - Публикувано в-к „Сега“ 05 май 2007 г.


Петък вечер




- Хесус...Джизъс или Исус - искаше да каже шефът, но нали е испанец, каза го, както му е свикнал. - Ти докога ще бъркаш тази боя, не виждаш ли, че оцветителят остава по ръба на кофата!Освен това тази тояга е мръсна.
- Шефе, ти ми я даде - рече Хесус и го погледна от долу на горе, беше клекнал до кофата. Шефът изстиска малко дим от пурата си (не беше хаванска), а някакво местно листо, натъпкано с тютюн (пестеше), пусна струйка дим през носа и изсъска с досада: - Педал, колко пъти да повтарям, че когато разбъркваш, трябва да обираш оцветителя от ръба.
- Да го духаш - измърмори Хесус и продължи да върти тоягата. Приличаше на гондолиер, захванал пръта с две ръце, приведен напред, потен. Шефът се подсмихваше, правеше се, че не беше чувал за миксери и машини за разбъркване на цимент, гипс, тежки постни бои и други материали, с които се работеше тоя занаят. Всичко се вършеше на ръка. Така се е работело по времето на Боянския майстор и на Микеланджело. На който не му харесва...Хмм - красноречиво не се доизказваше той:- И така ще се работи винаги...при мен.
Беше студено, беше строеж, беше зима, снегът беше навалял предната вечер. Очилата на Хесус се потяха.
- Тази боя замръзна! - рече той и се изправи. Сопата остана да стърчи забита вертикално в центъра на кофата.
- Мамка му - изпуфтя шефът и захвърли недопушения фас. Отново се опитваха да го измамят - работниците, данъчните, строителната фирма, жена му, прогнозата за времето...Кога най-сетне щеше да спести за истински пури. Скоро, закани се... като уволня всички.
Но реши да помисли и... даде отпуска. И без това беше петък, а температурата минус 15.
- K., спиш ли ? - попита Хесус в телефонната слушалка.
- Не, в интернет съм, гледам едно порно...с крави - изкикоти се К. - Обаче те дори не знаят, пасат си на една поляна.
От време на време К. имаше проблеми с носталгията като повечето имигранти, които живееха сами. Понякога пейзажи и гледки от родината го караха да я потиска, носталгията, с едро преглъщане, а когато се наложи, и с фалшиво кискане в телефонната слушалка. Кравите пасяха някъде в подножието на средния Балкан и в далечината се виждаше заснежения Ботев връх и покривите на калоферските къщи.
- Заеби ги! - развика се Хесус - Идваш ли с нас.
- Идвам - рече К. - Ще чакам долу, на улицата.
Хесус е слаб, но не колкото е редно за един наркоман. Всъщност пуши само хашиш, а от това не се слабее много. Интересното е ,че работният му панталон ежедневно е някак си усукан около краката, което създаваше обърканото усещане за неудобство у този, който го види как се катери по някоя стълба да речем, но на него не му пукаше. Винаги беше идеално обръснат, с очила, които много често висяха на носа му. Пoлунадрусан, ухилен и весел, той често дотичваше при К., докато работеха, озърташе се дали шефът няма да изскочи отнякъде и крещеше, въртейки налудничаво глупави очи: - Какво правиш...още ли си тук, в този апартамент, не си ли го свършил... метри, метри искам от вас, мързеливци! - После млъкваше, ухилваше се и запалваше цигара: - Не мога да разбера - коментираше той - дали наистина този идиот е толкова откачен или се преструва - говореше за шефа.
К. повъртя двата почернели, грапави ореха из ръцете си. Когато тя ги откъсна, кората им беше зелена и пръстите нежно пожълтяваха от допира. От месеци се търкаляха на бюрото. Сега приличаха на овъглени и изстинали спомени, горели в пещта на стотици, несънувани сънища за Жеравна, за Нея и нейните черни, японски очи...Търкулна ги отново на плота.
Когато слезе на улицата, Хесус и Робърт вече бяха там, натоварени в бяло такси.
- Къде отиваме ? - попита К. и се тръсна на задната седалка до Робърт. Хесус седеше до шофьора.
- Знам ли - отвърна Робърт и се ухили.
- Бар "Сascajos" - оповести Хесус.
- Хм, и къде е това? - стана му приятно на таксиста. Не беше го чувал, нямаше да е наблизо, щеше да нaвърти километри.
- Натам - замахна Хесус към дъното на улицата и пръста му остави мазно петно върху предното стъкло, криво щръкнал напред, подобно счупено копие, забито в мрака.
К. и Робърт пристигнаха в бара, Хесус беше изчезнал няколко пресечки по-рано, заедно с пръста си, в нощта. Кръчмата беше пълна с араби. От Мароко, Алжир, Тунис... и кой знае от кои краища още. Повечето бяха с бради, играеха карти и пиеха чай.
Робърт седна на бара до някакъв с патерици.
- Една бира.
- Чаша вино - поръча и К.
Барманката, арабка, увила с шарена забрадка главата си, имаше огромен задник като неизмита тава от баница и лице, подобно на мръсна луна. Изгледа ги подозрително, но сервира. После загъгна нещо на арабски с онзи с патериците.
Робърт се обади на Хесус по мобилния. -Тук съм - развика се в слушалката така, че чак К. го чуваше. - След малко ще дойда.
Дойде, когато двамата бяха на втората чаша. Беше свеж като след пиянска нощ и още три след това. Седна до онзи с патериците, но от другата страна, и си поръча бира.
- Ти си ченге! - заяви един брадат, застана до К. и го загледа с кървавите жилки на бялото в очите си.
- Защото не съм се бръснал, мислиш така или заради пърхута по яката ми? - захили се К.
- Аз не мисля - ококори се още повече онзи. - Аз убивам.
Робърт взе да се смее, дългата му къдрава коса скри лицето му, а челото му се чукна в ръба на бара. "Мръсната луна" се разшава неспокойно и застана пред тях: - Плащайте! - изкомандва.
Робърт се изправи и посочи Хесус: - Сметката е негова, той плаща.
- За мен е, за мен - уморено рече той и се потупа по джобовете. После прегърна енергично типа с патериците през раменете, но така, че да падне. Очилата му хвръкнаха на пода. Падайки, онзи замахна към Робърт, той хвана патерицата и я строши в главата на този, дето убива. Оказа се евтина, от пластмаса, но достатъчно здрава, за да може брадата му да забърше фасовете и храчките по пода. Хесус се боричкаше с другия. К. го ритна в пакета и той упорито, с въздишка, се заинтересува какво става там, между краката му. Хесус се изправи с пъхтене и строшени очила в ръка. Найлоновото пакетче хашиш се оказа на стола на арабина с патериците, билo е под гъза му. B крайна сметка го беше изпърдял. Барманката спешно говореше с някого по телефона.
Късно. Останалите усърдно играеха карти.
A те просто изчезнаха.
- Платих им двеста евро... - разказваше запъхтяно Хесус, докато криволичеха, подтичвайки из тесните улички на този объркан квартал - ... и ми викат, че стоката не била тяхна, а на някакъв с патерици, в бара.. Скапани посредници ... скапан бизнес... Сега май ще ни избият като мухи. Не трябваше да го удряш.
Спряха пред осветената витрина на ортопедичен магазин. Насред бастуни, наколенки, изкуствени ръце и крака, някакъв скелет, налапал шнорхел, с водолазна маска и тъмносини шорти, висеше опънат на няколко корди и плуваше във въздуха. Още не бяха сменили летния костюм на манекена, a наближаваше Коледа.
Запалиха по цигара, спогледаха се и се захилиха.
Продължиха към следващия бар. Все пак беше петък вечер, време за fiesta.




КРАЙ

„Дим“ - Публикувано в-к „Сега“ 10 март 2001 г.



Дим

(Селска идилия с тикви и овце)
Оголените пръчки на розовия храст се поклащат, подухвани от есенния вятър. Зад храста - напукана жълта стена. Планина. Червеният комин, щръкнал върху покрива, раздира небето на мръсни парцали. Коминът уютно пуши.


Вятърът отвява дима надолу, към полето. На края на полето - планина. Зад планината - град. Зад града - друго поле. В полето нива, засята с тикви. В края на нивата стърчи самотно дърво. Орех с огромни, криви клони. Под ореха е опъната палатка. В палатката живее човек, омотан за дървото с въже. Той е гол, само по долни гащи и мръсен чорап на левия крак. В далечината пасе стадо овце. Зад тях пак планини и малко парче мрачно небе.

- Трябва да се измъкна оттук - мърмори мъжът уморено. - Като се отвържа, ще се изпикая. После ще се махна.

Дървото недоволно пука и скърца. Стадото кротко се отдалечава към близкото село. Завалява ситен, хладен дъждец.

В палатката, освен вързания за ореха човек, живееха още двама души - мъже, негови приятели. Нивата с тиквите беше на единия. "Страшен бизнес - разправяше им той през пролетта. - Тази година тиквите ще са голямата пачка. Щом узреят - вадим семките и ги продаваме. Каквото остане, го пускаме за фураж. Овце, крави, хора, магарета - всичко, дето мърда, яде тикви. Ще се изтрепят да купуват - тиква е това! Т-и-к-в-а!!! Наздраве! - и вдигаше ухилен потната бира. - В краен случай можем да ги продадем и цели - на тон. Тиквите де! Абе ще броим пари наесен! Ще газим из пари до глезен!"

Когато тиквите започнаха да наедряват, те пристигнаха от града, разпънаха палатката под дървото и се запретнаха да ги пазят от крадци и стада блеещи от глад овце. Беше лято, беше горещо. Беше август - запечен от жега, задух и суша. Листата на ореха висяха омърлушени като уши на болна свиня.

Охраната на поле, пълно с тикви, е досадна служба дори за трима души и карти за "блато". След недълга борба с истината за тежката професия на пазача, мъжете захвърлиха картите и решиха да пият. 

Пиеха денонощно. Започваха сутрин с джин и мента. По обед пиеха бяло вино с насладата на хора, които въпреки гравитацията, калта под ноктите, гурелите в очите и загубата на кръв, източена от комари с вампирски зъби, са точно там, където трябва - под дървото, на пост. Вечер приключваха с водка, вино, джин, мента и каквото имаха друго под ръка. Местните комари скоро мутираха в неизвестна порода прилепи-алкохолици, зависими от вкуса на тяхната кръв. Денем кацаха по дърветата, прегръщаха се през раменете с ципести криле, люлееха се и хорово жужаха. 

А мъжете продължаваха да се напиват. Ежедневно и сигурно. Най-сетне започнаха да се карат кой да отиде до селото за алкохол. Толкова им беше омръзнало да пият заедно, че този, който отидеше до кръчмата, веднага се захващаше да черпи компанийката от беззъби местни пияници и там си оставаше. Местните се радваха и, уж загрижени, викаха: 

- Ехе, момче, тия тикви, ако да ги поите с толкоз вода, колкото пиене изпивате, ще станат големи като гумите на трактора! - и се смееха, сочейки ръждясалия трактор с откраднато ремарке, изоставен насред селото. 

- На тиквите сега вода не им трябва - отвръщаше авторитетно той. - По учените книги пише, че когато почне да зрее, тиквата не се нуждае от никакви агрокултурни и технически мероприятия. Тогава най-важното е да се пази от вредители и неприятели. Ние тъкмо това правим - пазим я. Нали така! 

Селяните се споглеждаха и цъкаха одобрително с език: 

- Тез момчета не ще да са аджамии! - и влизаха в прохладната сянка на кръчмата. 

Вечер пияният пазач оставаше да спи на някоя маса, завит с мръсна покривка, а останалите тръгваха към къщи по тъмните улици. На сутринта кръчмарят отваряше и всички продължаваха снощните лакърдии, на прана покривка и нова сметка.

През това време останалите двама играеха "сантасе" под ореха и псуваха от скука. Един махмурлук не можеха да изкарат като хората. По някое време единият тръгваше за селото да прибира окъснелия и... също оставаше в кръчмата. Накрая и осиротелият пазач хващаше прашния път и за няколко дни кръчмата се превръщаше в тяхно общежитие. 

Тиквите в нивата оставаха сами да се оправят с агрокултурата си, т. е. да общуват по-отблизо с овчите стомаси. В това време овчарят на стадото час по час се катераше на ореха да гледа дали мъжете не се връщат. После слизаше, приклякаше под дървото все едно по голямата работа и все едно, че "хич не е видел како праят тия пущини в дръжавата с тиквите". И напрегнато пушеше фасовете, смачкани край палатката.

След няколко дни тримата, изгърбени като изчезваща порода катъри, натоварени с раници и торби и една туба с вода за миене, се дотътряха до дървото. Захвърляха всичко и лягаха да спят. На сутринта, заедно с росата, най-ранобудният приготвяше първия коктейл и се отпускаше в шезлонга, загледан в изгряващото слънце. И така до залез и докато пиенето свърши. 

Решиха, че в селото ще ходят по двама, за да настояват по-настоятелно един пред друг, че трябва да се върнат. Онзи, който оснаваше (след теглене на жребий, разбира се), щяха да го връзват за дървото, та да не тръгне да ги търси. Все пак някой трябваше да стои при тиквите... 

А овчарят мъдруваше: "Що е то алкохол!? Някоя мидицина сигурну! Дали не е някое хап!" Той в кръчмата не влизаше, стоеше сам отстрани и се почесваше притеснено: "Овцете ще вземат да изядат всички тикви в дръжавата, а те ще усетят и ще додат да ма бият".

Един ден срещна доктора и го пита дали няма да им стане нещо на тез момчета, дето нали, толкоз много алкохол... Вечерта разправяше на жена си: "Ей, жено, страшно нещо било това алкохола, брей! Не било то хап като тия, дето ги давам на хайваните, ами истинска стръвница. Половината да е верно от това, що каза докторо, ке си умрат тия момчета, брей! Много арно, оти ние не пиеме алкохол, ами си цвръцкаме ракийца. За нея нищо лошо не каза човекот, дори не я спомена... Инак овците хубай се издуха, като тупани!" И овчарят доволно се увиваше в чергите.

Какво се случи по-нататък с тримата пазачи, не е важно. Тиквите "в дръжавата" отдавна бяха презрели и каквото не бяха изяли овцете, гниеше на корена, наторяваше нивата за следващата година и може би за следващите тикви...

В стаята захладня, първите снежинки заблестяха в мрака навън. Хвърлих едно дърво в печката и излязох под снега. Розовият храст никакъв не се виждаше в тъмното. От комина изхвърчаха огнени искри и вятърът ги отвяваше заедно с дима надолу - към полето с изсъхнала лавандула.


КРАЙ


06 юли 2015

Георги Кюмюрджиев - един от летците загинал при въздушните боеве над София на 20.12.1943г.

Скромната паметна плоча на поручик Георги Кюмурджиев/Кюмюрджиев/ на стената на родната му къща - ул. Сава Силов в Ст.Загора. Загинал при въздушен бой над София срещу Съюзническите нападения и бомбандировки на 20.12.1943г. Същия ден в който загива и поручик Димитър Списаревски при въздушен таран срещу американски бомбадировач Б -17 „летяща крепост“. Българските летци са воювали с изтребители „Месершмит“. Ето какво намерих за Г. Кюмюрджиев: „На 20.12.1943г. е друга запомняща се дата, подвига на поручик Димитър Списаревски. След ожесточена битка, успява да свали една летяща крепост близо до София с последните си муниции, разбиращ че само те са единствената преграда между невинните граждани и запалителните бомби на съюзниците, той предприема една последна маневра, която ще се помни от всички уважаващи страната си Българи, а и от много чужденци – врязва се със своя Месершмит в опашката на друга летяща крепост, вероятно с нея спасява множество невинни животи! Това е първият документиран случай на таран над териториите на Европа. В същия ден поручик Георги Кюмюрджиев, атакува изключително неравностойните редици на неприятелите и запалва една летяща крепост и елиминира охраняващият я изтребител, при което е прихванат от 6 (шест!!!) вражески изтребителя, това е и последната битка на поручик Кюмюрджиев, загинал за България с изключителна проява на геройство! http://www.erepublik.com/…/article/-1943-1944-1-2041429/1/20........„ Висок морал, духовни ценности и традиции заварва 9-и септември в българската армия. Една от първите задачи на новите властници е нагледно да покажат, че героите не са вече герои. В Стара Загора жестоко е поругана паметта на поручик Георги Кюмюрджиев, загинал заедно с капитан Списаревски през декември 1943 в неравен бой за въздушната отбрана на София. Бюст-паметникът на летеца герой, издигнат в градската градина, изчезва безследно, а улицата, наречена на негово име, е преименувана. (Сн. Старото знаме (1885-1937) на 12 пехотен Балкански полк – Ст.Загора )
Безследно изчезва след 9 септември и историята на 12-и пех. Балкански полк – триста машинописни страници и т.н .https://edinzavet.wordpress.com/2010/11/11/represstz/